Само лекарства не са достатъчни
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Само лекарства не са достатъчни

Само лекарства не са достатъчни

Д-р Владимир Сотиров, управител на амбулатория за психично здраве „Адаптация“, пред „Капитал“

2083 прочитания

От какво се определя необходимостта от реформа на психиатрията в България?

- От ред причини. Eдна от главните е, че в психиатричните институции се нарушават основни човешки права на хората с психично заболяване. Именно заради това изобщо стартира движението за реформиране на психичноздравната система в Западна Европа и Щатите. Още повече - оказва се, че институционалните грижи допълнително засилват инвалидността. Тази свръхопека, тази липса на овластеност на пациентите сами да полагат грижи за себе си води до допълнително засилване на безпомощността и неспособността да се справят сами с предизвикателствата на живота, дори когато симптомите са овладeни в резултат на лечението.

В каква посока трябва да се случи реформата? Какъв трябва да е крайният резултат?

- Крайният резултат може да бъде на няколко нива. На ниво индивид се предполага, че системата от психичноздравни служби трябва да бъде организирана така, че повече да не произвежда толкова зависими хора. Тя трябва да предоставя такива услуги, че пациентите да бъдат способни сами да поемат отговорността за своя живот и лечение. Това ще може да се случи чак след като тези хора спрат да бъдат изолирани и настанявани в институции от типа на приюта, където не само че не се предполага и поощрява каквато и да било иницатива от тяхна страна, а дори е забранена и се санкционира. В момента хората с психични заболявания са поставени в изключително пасивна позиция. Това трябва да се промени - те трябва да могат да избират службите, услугите, професионалистите. Да могат да предявяват очаквания и претенции. Да могат да правят оценка на резултата, да може индивидуалните грижи да се съобразяват с потребностите им. И един от начините това да се постигне е, като тези програми и грижи бъдат организирани не в институциите, които често са много отдалечени и изолирани, а там, където хората живеят.

А ако приемем, че реформата ще е факт чак когато има отделни места, където може да се предоставя лечение, грижа, подкрепа и рехабилитация, на какво ниво е психиатрията в България?

- Може спокойно да се каже, че към момента извънболничната психиатрия предоставя само медикаментозно лечение. Да, това е най-ефикасният метод за повлияване на тежките психични разстройства - шизофрения и манио-депресивна психоза. Но освен нуждата от лечение е налице цял комплекс от потребности, които съпътстват психичната болест. Например нужда от подкрепа, от социално участие, от здрава семейна и приятелска среда, от труд и постоянни доходи. За удовлетворяването на всички тях лекарствената терапия не е достатъчна. Нещо повече - безсмислено е да даваш на човек скъпи медикаменти, ако в същото време не си се погрижил за други негови базови потребности. За съжаление понастоящем в България съществува именно този парадокс - от една страна, държавата чрез здравната каса осигурява високо ефективни и скъпи лекарства поне за най-тежко болните, но в същото време тези хора няма какво да ядат и къде да живеят. Те нямат никаква възможност да реализират потенциала си. Стига се дотам, че пациенти, които получават от касата скъпите си лекарства безплатно, са склонни да ги връщат в аптеките срещу половината от цената им, за да си осигурят прехрана.

Не съществуват ли програми за насърчаване на заетостта на хората с психични заболявания?

- Няма специални облекчения за работодателите, ако наемат точно тези хора. Има такива програми, но те се отнасят за всички хора с инвалидност. Повечето хора с хронични заболявания обаче не страдат от това явление, което наричаме стигма. Много работодатели са склонни да назначат човек с астма, диабет, високо кръвно и прочее, но не и да вземат на работа някой с психично разстройство.

Кога в България ще има достатъчно дневни центрове за психо-социална рехабилитация? Към момента „Адаптация“ е единствен в София, има още един-два в страната...

- Не е ясно кога. Защото все още твърдо се залага на принципа на институционализацията - тоест настаняването на пациентите в лечебни заведения от болничен тип. Всъщност на практика около 20 процента от хората в психиатричните болници са там не защото имат нужда от психиатрично лечение, а защото за тях няма алтернатива - те нямат никаква подкрепяща среда. Ето това трябва да се промени. Но държавата не инвестира в развитието на алтернативните служби, които могат да покрият не само лечението, но и удволетворяването на всички останали потребности на тези хора. По принцип в националната програма за реформа е заложено разкриването на дневни центрове към групови практики за специализирана психиатрична помощ. Идеята е в тях хората с психични разстройства да прекарват част от прекалено многото си свободно време по един развиващ ги начин. Същевременно обаче липсват механизми, които да подтикнат психиатрите да се сдружават в групови практики, след което към тях да разкриват такива дневни центрове.

Какви механизми?

- Финансови. От една страна, психо-социалната рехабилитация е гарантирана с бюджета на здравната каса. В същото време обаче касата плаща едва едно посещение на месец при специалист за най-тежко болните - хората с шизофрения, афективни разстройства, олигофрения и деменция. При това положение не може да се прави рехабилитация. Още повече - самите лични лекари предпочитат да изпращат пациентите си не при специалиста психиатър, а в диспансера, тъй като така пестят от направленията си - за диспансерите не е необходим талон, тъй като те нямат договор с касата, а са на държавна издръжка. И на практика така се получава дублиране на средства - от една страна, бюджетът на здравната каса поема разходите за извънболнична психиатрична помощ, от друга - бюджетите на диспансерите харчат пари за същото.

Как оцелявате при тази ситуация?

- Оцеляваме е точната дума. Ами трудно. Тъй като до миналата година хората имаха право на неограничен брой вторични посещения при специалист, заплащани от здравната каса, стартирахме нашата програма за психо-социална рехабилитация. Основните й модули са социален клуб, арт терапия, видеоклуб, кулинарен клуб, помощ при търсене на работа и др. След като касата обаче започна да плаща само за едно посещение на месец при специалист, финансирането по тази линия стана невъзможно. От друга страна, когато стартира националната програма за реформа в психиатрията, спечелихме проект към Министерството на здравеопазването за демонстрационен дневен център.

Дойде обаче новото правителство, новата година и новият бюджет и се оказа, че за националната програма бюджетът е силно орязан. За нас например бяха предвидени едва една трета от нужните пари, с които в общи линии можехме само да си платим наема за една година или да извършваме всичките си дейности, но за три месеца, след което да спрем. Решихме все пак да си платим наема и после да търсим средства за програмите. Оказа се обаче, че никак не е лесно - тъй като сме регистрирани по търговския закон като всяко лечебно заведение, а на търговци никой донор не иска да дава пари. Така че засега ние финансираме тези програми чрез другите дейности, които предоставяме срещу директно заплащане - да речем, консултативни прегледи и психотерапевтични сесии. Тоест, каквото спечелим по тази линия, го влагаме в програмата за рехабилитация. Съответно нямаме никаква печалба. Тази схема на самофинансиране противоречи на всякаква бизнес логика и излага службата и нейните програми на огромен риск.

Само липсата на държавна воля ли пречи на реформата? Доколко има желание за промяна в самите психиатрични среди?

- Едно изследване, направено неотдавна, показа, че професионалистите, които работят в системата на психичноздравната помощ, смятат, че реформата би донесла повече вреди, отколкото ползи. С други думи, няма разлика между общата популация и медиците - и двете групи хора смятат, че промяната е нещо, което ще навреди. Не вярват в нея. Единствените, които вярват, са пациентите. И е много трудно да постигнеш нещо, когато едни от основните участници в реформата - професионалистите, я саботират чрез пасивността си.

Какво трябва да се направи в такъв случай?

- На първо място трябва ясно да се осъзнае, че има нужда от такъв тип грижи. Вече са правени изследвания в България, които показват, че потребностите на хората с хронични психични заболявания далеч не се ограничават само до осигуряване на лечение. И обществото трябва да разбере, че има истински, живи хора, които са носители на тези нужди, и че те не са нещо абстрактно. За да се случи това обаче, те трябва се покажат, да се заявят. Мисля, че трябва да има гражданско движение на групи от заинтересувани от реформата хора - пациенти и техни роднини, което да промотира идеята за необходимостта от допълващи лечението служби и грижи.

Как обаче ще стане това при наличието на такава силна обществена стигма?

- Според мен няма как да се преодолее стигмата, докато хората не започнат да разбират за какво става въпрос. Същото е и с хората с физически недъзи - ако ти не ги виждаш, първата ти реакция, когато ги срещнеш, е безпокойство и отричане - извръщаш поглед и отминаваш. Защото са толкова различни от теб. Това чувство обаче отзвучава, ако ги виждаш всеки ден и общуваш с тях.

Колко са регистрираните хора с психични заболявания в България?

- Няма точна статистика. Според мен рутинно се фалшифицират медицински документи. Докторите пишат диагнози, които не съответстват на истинското състояние на пациентите, за да могат те да се ползват от безплатно медикаментозно лечение. Предпоставка за това е лекарствената политика на здравната каса, която е тежко дискриминационна по отношение на нуждаещите се на база заболяване, без да има публично обявени аргументи за това. Тоест ако аз имам шизофрения, получавам медикаментозно лечение безплатно. Ако обаче имам тежко натрапливо разстройство или тежка социална фобия, или страх от излизане на открито, които могат да бъдат също толкова инвалидизиращи - не получавам. Ето защо при тези условия няма как да има точна статистика. Повечето лекари без много скрупули биха поставили различна от истинската диагноза, за да могат да осигурят на пациентите си ефективно лечение.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK