Няма бивши актьори

През последните седмици най-дебатираната тема в културните среди се оказа „Трябва ли да се върнат титлите заслужил и народен за дейците на културата?“.Министърът на културата Божидар Абрашев заяви, че е склонен званията заслужил и народен артист да се върнат, но без заплащането за тях. Според него най-чистата формула е да се приеме добавка към пенсиите на всички, които са имали това звание.
Председателят на обществения съвет към Националния център за музика и танци при министерството на културата проф. Александър Йосифов настоя да бъдат върнати званията на бившите заслужили и народни артисти, а след пенсионирането им да получават всеки месец издръжка в размер на минималната работна заплата. Идеята на проф. Александър Йосифов е подкрепена от трийсет членове на съвета. Тя ще бъде подложена на гласуване на следващото му заседание на 6 септември. Според него съветът ще се спре на предложението на професор Стефан Драгостинов наименованието да бъде „майстор на изкуството и културата“.
Другите две предложения са били „заслужил деятел на изкуството и културата“ и само „майстор“.
„Съгласни сме с предложението на проф. Йосифов, защото заслужилите творци не са работили за една система, а за изкуството. Те се нуждаят от признание. Не е задължително званието да бъде финансово обезпечено, по-важно е признанието“, гласяха част от изказванията на културните дейци.
Званията заслужил и народен артист бяха въведени през 1949 г. по съветски образец. Те бяха премахнати още по времето на Тодор Живков - през перестроечната 1988 г., с решение на Политбюро на БКП.
„Намирам предложението за архаизъм. Иначе лично бих бил облагодетелстван, едно време бях народен артист“, коментира диригентът проф. Васил Казанджиев.
Председателят на парламентарната комисия по култура Стефан Данаилов реагира скептично на идеята. Според него пред културата стоят по-належащи въпроси - например евентуални данъчни преференции. „Заслужилите дейци на културата би трябвало да имат право да възстановят званията си, които навремето бяха подплатени финансово, след това останаха само звания, а накрая и те отпаднаха. За тях това е морален стимул. Но представете си какво ще става в следващите 15 години?! Как ще се оценяват тези, които са започнали да работят след 1990 г.“, запита Данаилов. Той смята, че предложението на Йосифов е по-скоро резултат на емоция, отколкото на трезва преценка на ситуацията.
Членовете на комисията по култура Весела Драганова и Рупен Крикорян от НДСВ подкрепиха идеята. „Това е една възможност, в миналото тя даваше някакъв старт на изпълнителите и хъс за работа. Това беше начин държавата да ги подкрепя“, коментира Драганова. Според нея обаче първо трябва да има широка дискусия в културните среди.
Кухи титли или необходимо признание представляват званията заслужил и народен артист? Това се опита да разбере „Капитал“ от артистите в Дома за стари дейци на културата.

„Щастието и нещастието връхлитат случайно в живота ти като облаците през лятото… Никога не мога да се примиря с бездействието.“

Чарли Чаплин

„Трудно е да си артист в днешно време. Кой купува картини? Кой дава пари за класически концерти?“. Дора Димова e положила благородно остарелите си ръце на овехтял тъмнозелен кадифен фотьойл. Още помни ролята си на Татяна от „Еснафи“ по Максим Горки. Играла е и в „Клетниците“, както и „в още много постановки“, но скромно отказва да изрежда участията си в театъра. Дора Димова поддържа побелелите си коси. Очите и са големи, живи и въпреки 82-те и години - млади. Дора Димова е актриса. Времето е сегашно, защото бивши актьори няма. Подчертава, че сама е избрала да живее в Дома за ветерани на културата. Не, това не е старчески дом в онзи негативен смисъл на думата - където безчувствените деца слагат остарелите си родители. Това е по-скоро социален клуб. И ако не ви се вярва, трябва да чуете как Дора говори за синовете си. Единият е музикант, а другият - художник, разбираш, докато ти показва окачените им на стената снимки. Не иска да споменава имена именно заради вината, която околните могат да им насадят поради факта, че са я „оставили“. „А аз съм тук по собствено желание“, повтаря Дора, след като е изредила в кои театри е играла - благоевградския, димитровградския и софийския куклен. Наоколо висят нейни и на съпруга и фотографии от техни роли.

Седиш срещу фотьойла на Дора Димова, защото искаш да разбереш отношението на старите актьори към званията заслужил и народен. Подтикнат от обществената дискусия през последните седмици, държиш да ги попиташ трябва ли да ги върнат. Има ли всъщност някакъв смисъл от тях? Половин час преди да влезеш в тази стая, си слязъл на спирка „Захарна фабрика“ в столицата. След кратко търсене си открил дома - настанен в бившето кино „Аврора“. Стените на сградата са олющени, а над входа е останал старият, отдавна угаснал неонов надпис на киното - „Аврора“. Само той напомня, че преди години зданието е било важно. „Днес държавата е променила малко отношението си към хората на изкуството, сериозно казва Дора. Има много актьори, които завършват НАТФИЗ и остават без работа. Не получават шанса си за изява.“ Скоро научила, че са освободили от Народния театър Руси Чанев. Почти преболедувала тази новина. „Той е българският Питър О'Tул, но малко по-добър от него. Американците се гордеят с големия актьор, в България го освобождават от Народния театър“, възмущава се тя. Според Дора „у нас има големи артисти, големи художници и писатели“, но

Преди хората умеели повече да ги уважават

Сега не било така. „Защо да нямат актьорите звания? Пък и другите творци. Това е една морална награда. Тя би трябвало да бъде придружена и с достоен материален стимул“, заключава актрисата. „Един актьор в Америка получава по 6 милиона и повече за определена роля и животът му е осигурен. А нашите актьори са бедни. Колко много случаи е имало приятели и познати да събират пари, за да могат да ги погребат. Толкова са зле, с толкова малки пенсии. Нека тези, които са се изявили като най добрите, да получат звания. Има такива, които ги заслужават“, мисли тя. „Званията се получават, когато си голям като талант, когато публиката те е признала и те харесва и обича. Говоря за звания, които са заслужени. Лошо е наистина, когато звания се дават просто ей така, без заслуги. Наистина добрите актьори трябва да бъдат и добре материално“, категорична е Дора. Според нея не всеки може да стане човек на изкуството, защото „да бъдеш актьор, художник, писател или музикант е нещо специално. Това са хора, които са погалени от господ. Работата на чиновника започва, когато седне зад бюрото, но когато на актьора му дадат ролята, той непрекъснато е с нея, докато не я научи и не я изиграе добре. Той се отделя от своето аз влиза в друго аз“. Според Дора всеки се изморява от работата, която върши, но с актьорите не било така. „Когато някой работи, той има и надежди, има очаквания, когато не работи - просто вегетира. Аз чувствам, че още мога. Привлича ме режисурата. Сега, ако съм млада, бих се захванала с това“, казва Дора вместо довиждане. Малко по-рано ти е споменала, че тук е открила „сродни души“. Приятелки са и Стефка Начева - също актриса, която дарила книгите от личната си библиотека на дома, както и Люба Трифонова - майка на Филип Трифонов. Всъщност в дома не те напуска усещането, че си в едно голямо семейство, което е запазило най-голямата актьорска дарба - особената чувствителност към живота.

Милчо Попов живее от 17 години в Дома за ветерани на културата. На 84 е, но е адски енергичен. Спомняте ли си беловласия актьор от рекламата на „Мтел“, онзи, който е досущ като Петър Дънов? Това е Милчо. По принцип е музикант, но много се е изявявал и като актьор. Участвал е и в други реклами, както и в много български филми („Суламит“ например). Обича да рецитира и - по всичко изглежда - да е център на внимание. „За званията ли, пита дяволито. Какво да връщат званията?

Да върнат парите на актьорите, а така и достойнството им

Званията на артистите изобщо не трябваше да ги премахват или изобщо да не ги бяха давали, защото това е обидно. Андрей Чапразов е някакво изключение в драматичния свят. Образован и духовен човек. Завършил е духовна семинария и музикална консерватория. Изигра блестящо Сирано дьо Бержерак и после никой не посмя да го играе. Какво се случва с такива големи имена“, пита реторично Милчо, а после те моли да чуеш стихотворението, което сам е написал. Малката стая се превръща в голяма сцена. Или поне на теб така ти се струва: „Ти дойде при мен просто като цвете

и ми стана скъпа и обична като хляб. Аз те обичам, но ти не бой се, на никого няма да кажа. Дори сърцето ми няма да знае.

Всеки дава това, което има. Аз имам сърце. Него ще ти дам. Хвани се здраво за сърцето.“ Димитър Досев е другият актьор, с когото се запознаваш. Казва за себе си, че не е талантлив, а земен. Помни съучениците си от театралния клас във ВИТИЗ - Виолета Бахчеванова, Васил Стойчев, Вълчо Камарашев. Играл е в много театри в цялата страна. Сега е секретар на Съюза на илюзионистите. В началото цитира мисъл, която е запомнил от преподавателя си във ВИТИЗ Филип Филипов: „В живота има само едно несъмнено щастие. Щастието да даряваш щастие на другите.“ За актьорските звания казва: „Отначало бях малко скептично настроен за тези звания. После си казах, че може да се върнат, ако не всички, то поне на народните, но

Трябва да се върнат заедно с възнагражденията

Аргументите, че никъде в света няма такива звания, според него са верни, „но пък и никъде по света няма по-бедни артисти от българските“. „Мизерно съществувание водят нашите артисти. Големи, добри артисти, а средните им пенсии са около 100 лева, някои с индексацията достигат до 140-150, но това е рядкост. Хонорарите по света са страхотно големи, у нас са символични. Дори и за големите, които играят главни роли - и за тях са символични. Трябва да има някакъв стимул за артистите“, твърди Димитър Досев. На въпроса дали се е променило отношението към творците отговаря така: „Зависи за кого става дума - за отношението на публиката или за отношението на управляващите.“ Според него публиката не се е променила. „Може би по-малко ходи на театър, но сега се завръща. Пак има любимци, свои герои. Що се касае до управляващите - там вече отношението към театъра е по-различно, по-лошо, сигурно преходният период влияе. Няма финансиране, парите не достигат. А когато за една постановка не достигат пари - творците са принудени да правят компромиси. Това влияе върху художествената стойност, а публиката не прощава такива неща.“ В заключение Димитър Досев казва: „Вече го няма театъра, с който аз съм свикнал, но това съвсем не означава, че новият е по-лош. Напротив, вие извеждате други ценности, въвеждате театъра в други изменения. Моя театър е по-романтичен. Вашият е по-рационален. Конфликтът между поколенията движи прогреса, развива обществото. Сега има много талантливи режисьори и актьори.“

Люба Трифонова казва, че не обича да дава интервюта, но любезно те кани в квартирата си. Тя е от онзи тип хора, които детското никога не ги е напускало. Люба е от театралния клас на Любен Гройс заедно със Стоянка Мутафова и Таня Масалитинова. Един от основателите на Младежкия театър е. Още се помни участието и в първото представление на „Котаракът в чизми“. Разказва за внучката си, която учи богословие в Солун. Много я обича и и е мъчно само когато парите и не достигат, за да купи подарък. Сръчно вади от шкафа буркан с бяло сладко, донесен от внучката, и черпи. Когато може, Люба също участва в реклами и филми, за да вземе „някой хонорар“. „Парите винаги се отразяват на самочувствието“, казва тя. Няма специално отношения към званията заслужил и народен. Тя е широко скроен човек и по-скоро не им отдава голямо значение, защото, по думите и

За таланта има други, по-важни неща от званията

Малко по-рано директорът на дома Красимира Дочева ти е споделила една своя идея: „Искам да напиша на стената: „Днес е първият ден от останалата част от живота ти. Изживей я, както искаш.“ Хубаво е, нали. Трябва да мислиш, че всичко тепърва ти предстои. Това много зарежда и мотивира.

Така или иначе обаче артистите в този необичаен дом мислят по този начин. Те не се чувстват изоставени, а погалени от бога. Забравени са само от суетата и бурните аплодисменти. Въпреки че имат различни позиции за званията заслужил и народен артист, продължават да живеят, без те да им липсват и да имат особено значение за тях. Приемат живота такъв, какъвто е. Добре знаят, че званията са едно, а талантът - съвсем друго. Проблемът отново е в достойното заплащане.

Домът за ветерани на културата е създаден през 1955 от Вълко Червенков с министерско разпореждане. Той е единствен по рода си. Формулировката тогава е била „за престарели дейци на изкуството и науката“. Първоначално се е помещавал в сграда на мястото на сегашното руско посолство. След 1972 г. домът „временно“ се настанява на втория етаж над бившето кино „Аврора“. Там е и до днес.
Домът за ветерани на културата има капацитет 20 души. Средната възраст на хората в него е 80 години.“Това, което ни отличава от другите домове, е, че хората тук са сами в стая“, казва директорът Красимира Дочева. По думите и няма друг такъв дом в София, в който всеки да има свое лично, неприкосновено пространство. Тя нарича дома пансион, защото „той не прилича на типичните старчески домове“. Хората тук разполагат със свободното си време и всеки, който е енергичен и подвижен, може да излиза от дома, да ходи на гости на свои приятели или да сяда в близкото кафене. „В България като че ли има отрицателно отношение и нагласа към подобни домове“, притеснена е госпожа Дочева. Според нея звучи много тежко, когато някой каже „старчески дом“. „Имала съм няколко случая, в които родителите искат да дойдат в при нас, но децата им не са съгласни и ги спират, защото си казват: „Какво ли ще кажат другите хора? Изпратил майка си или баща си в старчески дом. Остави го, не е за приказване…“
Според директора това, което е плюс на дома, е възможността за контакт с други хора с твоето мислене и професия. Почти без изключения всички се познават отпреди. „Много често тези възрастни хора, когато са в дома на синовете или дъщерите си, се чувстват по-самотни. Дори и да ги обичат децата им, те по цял ден са на работа, заети са. Нямат време да им обръщат внимание, специално да разговарят с тях. Тук в дома не се чувстват така. Ходят си на гости. Събират се, имат общи теми на разговор. Правят си нещо като клубове по интереси, казва Дочева.
В дома не се оплакват от липса на дарители. По думите на директорката има добри хора, които никога не забравят остарелите актьори. Последният голям дарител е президентството. С парите е направен ремонт на коридорите, баните, кухнята, има и приемна с библиотека и телевизор.
Този дом е единственият, който е извън системата на социалното министерство и е на подчинение на Министерството на културата. „Без да правя някакъв целенасочен реверанс към културното министерство, трябва да ви кажа, че се отнася с голямо внимание към нас. Министърът е идвал няколко пъти в дома. На всички празници артистите получават плодове, торти, цветя. Тук хората се трогват дори от факта, че ако почине някой, министерството изпраща съболезнователна телеграма, изпраща и цветя. Това все пак е жест на внимание“, твърди директорът. По думите и в последно време често се случва някой да иска да бъде настанен в дома, но да няма място. Същевременно обаче според нея няма шансове актьорите да бъдат преместени в друга сграда или местата в дома да се увеличат. „Каквото е могло да се направи на етажа, е направено, обяснява Красимира Дочева. Преди години нямаше дори топла вода. Сега има.“