Пет стъпки към свободата

„Вървяхме пеша - до Турция. И от Турция дотук. Близо месец и половина. Научаваш се - ако има сняг - обличаш бели дрехи, в тъмнината - обличаш черни. Синът ми беше на 2 години. На третия ден започна да плаче. Пък ние бяхме загубили първото си дете и сега ужасно си страхувахме за него. Носехме му даже и играчките. Като лягахме да спим в гората, му давахме да си играе, за да се чувства като у дома си. Той и досега, 5 години откакто сме тук, се плаши от лая на куче - заради кучетата по границата…“

Тръгването

Горната история разказва Ава*. Има нещо почти воайорско в усилието да разбереш абсурда на другата действителност, така далеч от твоята. „Защо напусна Афганистан? Наистина ли беше толкова лошо при талибаните? Какво страшно се случваше на жените? Как живееше ти“, питаш настоятелно. И получаваш отговори като:

„Един ден излязохме с мъжа ми да ядем сладолед. В Кабул правят много хубав сладолед. Върху мляко. Там жените рядко излизат на улицата. И винаги с чадор (дреха, която покрива цялото ти тяло, остават само очите, бел. ред.) Моят беше малко по-къс от обичайното. От една кола слезе мъж. От талибаните. Носеше някакъв метален предмет и тръгна да ме удря с него. Помислих си - ще умра, ще ме пребие. Но не казвам нито дума, защото, ако проговоря - става още по-лошо. И тогава съпругът ми ми удари шамар - много силен и започна да крещи - казах ли ти, че този чадор е много къс. Нищо, че сме бедни и нямаме пари, сложи чувал, ако трябва. Талибанът предупреди мъжа ми никога повече да не излизам така... Ами всеки ден е това.“ Ава разказва спокойно, без тъга. Задно със семейството си решават и тръгват. И стигат до България.