С прости думи за евроинтеграцията

Тук се случваше толкова малко, че бъдещето предлагаше безкраен брой възможности." Това "тук" се отнася за живота, който тече или по-скоро не тече някъде между места с отчайващо неизвестни имена - Хумене, Михаловче, Старе Воля. Свят, който присъства в есето "Моята Европа" на полския писател и критик Анджей Сташук. "Не се мяркаше жива душа. Карахме с 60 километра в час през свят, създаден единствено за да бъде описан на хартия. Железни порти, огради, бетонни кладенци из полето, тайнствени фрагменти от друго пространство... Като че ли времето беше спряло и настоящето се оказваше някаква грешка, някаква шега или предателство."

Почти същото усещане ни спохожда, когато минаваме и през села на 10 километра от София, чиито имена сигурно за чужденец звучат така, както полските - за нас. Мрамор. Житен. Мировяне. Остатъци от някогашен селски площад, насред които самот­но стърчи порутена спирка, затворен магазин с мръсни стъкла, върху които личат остатъчни букви "ооп" (вероятно някогашния "Наркооп"), и самотно притичваща кокошка през пустите улици. И можем да кажем гореспоменатото изречение, малко перифразирано: "Тук се случва толкова малко, че бъдещето сигурно ще предлага безкраен брой възможности." Казваме го, но с въпросителна интонация.