„Фрау булгарин“, Иван Милев и Густав Климт
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

„Фрау булгарин“, Иван Милев и Густав Климт

„Фрау булгарин“, Иван Милев и Густав Климт

2014 прочитания

Къде е мястото на югоизточноевропейците със социалистически спомени и посткомунистически мечти в разширяващото се европейско пространство?Това е основният въпрос, чиито отговори търсят политическите репортажи на Диана Иванова от центъра на Европа, които „Капитал“ публикува от миналия брой в поредицата „Добър ден, меланхолия“.
„Европа ни е приготвила капан - бягайки от миналото тук, ние попадаме в миналото там. Единствено носталгията се е сменила с меланхолията. Има ли друг път извън нея? И дали тогава модерният проект на България не е точно на обратния полюс на сегашните и търсения - в обръщането към близкото минало“, пита Диана Иванова

„Миналото никога не е било толкова хубаво, колкото днес“

надпис във виенското кафене Das Mobel, април 2005

Първата история, която научавам във Виена по време на обяд, е за една жена без име - просто фрау булгарин (буквално - госпожа българка). Сузане я разказва с любов и носталгия. „Имаше един български ресторант, който се наричаше „Рила“, беше преди доста време, на Guertel, близо до станцията на метрото Гумпендорферщрасе, в 15-и район. Тази жена, никога не разбрах името и, беше духът на кръчмата - винаги малко нервна, с престилка, в която направо изтриваше ръцете си, винаги нещо се ядосваше на поръчките и ги оставяше шумно на масата... Кръчмата беше опушена и старомодна, но всички ходехме там заради тази жена - винаги недоволна и мърмореща, тя сервираше най-вкусната и евтина храна на света... Жалко, че вече я няма...“

Западът - ние и те

Веднага разбираш кога си отишъл на Запад - там носталгията не е забранено чувство. И тогава разбираш, че ние и те наистина са реални понятия. И че успешен емигрант или българин не означава абсолютно нищо. Важно е какво си направил с това - как си превърнал забранената вкъщи носталгия в полза или пречка там, как си я превел на тях? И въобще - как си се справил с всички „забранени чувства“. И нещо повече - дали си успял да намериш неща, за които да бъдеш носталгичен и за които да разказваш на тях. Трябва ти време, за да усетиш това. Преди година Кинга, унгарка от Будапеща, на семинар отново в Австрия, ми беше казала, разбирайки, че съм българка: „Толкова е добре, че не трябва всичко да обяснявам, това ме уморява безкрайно - социализмът, демокрацията, с тебе можем просто да си говорим, ти усещаш за какво става дума...“

*** Вече не се изненадвам, когато срещам западноевропейци, които нищо не знаят за България. Случвало ми се е толкова често, че престава да бъде проблем. Дори престава желанието да обясняваш - точно както е при Кинга, уморяваш се от фактите, подчиняваш им се. Но това, което ме изненадва във Виена, е друго - срещам хора, които никога не са ходили в Братислава и които нищо не знаят за Словакия (разстоянието между Братислава и Виена е 40 минути с влак, има на всеки час). Елизабет е на по-малко от 30 и работи като уебдизайнер в интернет фирма на Мариахилферщрасе. Никога не е ходила в Братислава. Вофганг е архитект, 37-годишен, роден на Бодензее в Германия, живее във Виена повече от 12 години на Бурггасе. Никога не е ходил в Братислава. В института за науките за човека във Виена срещам още хора, които са ходили по веднъж за последните 15 години. Две страни, разделени от една река и вече с общо настояще и общо бъдеще (и двете в Европейския съюз), тепърва разбират, че това, което ги разделя, са спомените им. И парадоксално - това е, което може да ги обедини. Като че ли.
*** До тази мисъл стигам след няколко разговора във Виена с хора, които никога не са били в Източна Европа (като изключим няколкото екскурзии на Михаил Щаудигъл). Михаил е лектор по философия в университета във Виена и докторант в Австрийската академия на науките. Астрид Свенсон е германка, в момента докторант по история в Кембридж. Решавам, вместо да им разказвам за България, да им дам да четат истории, написани от българи за времето на социализма (от сайта за спомените www.spomeniteni.org). Резултатът надминава очакванията ми - Михаел казва, че за първи път му се струва, че започва да разбира своите съседи, словаците (виж разговора с него), че именно тези истории, на българите, каквито чете за първи път въобще, му помагат да си изгради представа, каквато винаги му е липсвала. „При нас всичко беше възприемано много общо. Знаехме, че има така наречената интелигенция и народ. Но за разликите не знаехме нищо. Но именно тези разлики са тези, които са важни. Нещо, което ние никога не сме правили. Ние се разхождахме около реката, която разделя Словакия от Австрия и да, това, което се виждаше, изглеждаше бедно... И още - грозновато, опустошено. Виждаха се преминаващи войници. Не се виждаха нормални хора. И другото, което виждахме, са заводите. Това са нещата, които знаехме. Това, което си представяхме от това, което виждахме. И, разбира се, всичко беше свързано със страх, защото всичко това в крайна сметка не е толкава далече, делят ни някакви 50 метра...“
Астрид се впуска в собствените си спомени - родена през 1977 г. в Кьолн, тя е на 12, когато пада Берлинската стена („спомням си дългите летни вечери във Франция, палатките, в които моите родители обсъждаха с приятели Горбачов, перестройката, гласност, докато аз унищожавах цяла купа шоколадови мечета, за което татко казваше, че било неучтиво пред гостите“). Детството си прекарва в Холандия, Франция, Белгия. Източна Европа за нея е толкова далеч, колкото е Азия. „В училище комунизмът беше тема, която отсъстваше - като изключим комунистическия манифест, социалистическото движение и Ваймарската република (все героични образи), ние никога не отидохме по-далеч от Третия райх. Чак по-късно си дадох сметка, че у мен беше останало огромно противоречие - както от учебниците по история, така и от дискусиите вкъщи - комунизмът през 1930 г. е нещо добро, комунизмът след 1945 е нещо лошо.“ Учителката и по история, иначе прекрасен преподавател, обяснява липсата на часове за следвоенната история на Германия с думите „те вече се обединиха, така че целта, заради която беше важно да се разказва за двете Германии, беше изпълнена“. Тогава тя е съгласна с всичко това. Но някъде по време на първите семестри в университета, когато среща първите си приятели от Източна Европа, установява колко много мисленето и е повлияно от логиката на студената война. И тогава започва да се интересува все повече и повече от собствената си история, от отзвука на спомените върху нея. *** В една от българските истории Астрид разпознава себе си (история, в която българин, пътуващ на запад, осъзнава провинциализма и затвореността на собствената си страна). „Аз изпитвам много подобни чувства, когато се прибирам у дома, в Кьолн. Аз пътувам, откакто се помня, и тази свобода е вероятно една от най-прекрасните привилегии, които имам. Но така или иначе винаги изпитвам същите чувства, когато се прибирам в дома на моите родители в едно от предградията на Кьолн, в което живеят хора от средната класа. Няма никаква възбуда - това място е толкова далеч от пулса на живота. Имах същото чувство и когато се върнах в моя университет в Майнц, след като прекарах две години във Франция. В Германия единствено в Берлин се чувствах различно.“
Астрид искрено ми благодари за това, че съм и „подарила“ тези истории. Тя не само че разпознава себе си в тях, но те я карат да извади от паметта си заровени миризми, думи, вълнения. Показва ми вълнението си и този факт е достатъчен, за да я усетя много, много близка.

Алхимия на носталгията

„До известна степен човек трябва да пренапише миналото си, за да го разбере... Ако си откъснат от една част от своята история, си склонен да я виждаш или през булото на носталгията, което е неефективно отношение към миналото, или през булото на отчуждението, което е неефективно отношение към настоящето...“ Тези думи са на полската емигрантка в Америка Ева Хофман („Загубени в превода“). Писани са преди много години по повод емигрантската носталгия, сега ми се струва, че имат някаква нова сила заради „източноевропейската“ носталгия и западноевропейската „меланхолия“. ***

Ето тук е скрит капанът на Европа - бягайки от едното минало (своето), попадаш в другото (тяхното). Едното провокира в тебе носталгиите, другото - меланхолиите. Няма как да избегнеш болката в този процес. Не познавам българин/ка, който да не е изпитал това и да не е усетил този капан. Едното те кара да се върнеш, другото те кара да избягаш.

„Хавелка“

Във Виена си мисля, че ако не можеш да изпиташ носталгията и ако не знаеш по какво, трябва да си я измислиш. Струва ми се, че заради това много българи си измислят древни истории, по които да страдат. Ако отидете в кафенето „Хавелка“ във Виена (всеки виенчанин ще поиска да ви заведе там), ще се учудите вероятно на сумрака, изтритите столове, скърцащите маси, опашката на входа, която не спира. В старите виенски кафенета няма музика, чувате единствено говора на хората, които са разказват истории. Сигурно ще забележите стария господин Хавелка, който стои на вратата и кани гостите да влязат. Старата госпожа Хавелка си отиде от този свят преди месец, а нейните домашни наденички и кексове бяха единственото, което можеше да се поръча в „Хавелка“. В „Хавелка“ можете да разберете, че историята за безименната „фрау булгарин“ от някогашния ресторант „Рила“ с намусения поглед и мръсна престилка е най-автентичната история за България, която някой някога вероятно е разказвал във Виена. Тази история изважда от нафталина спомени за много такива жени на много такива места и въпроса защо сме поискали да забравим/избягаме от всичко това. В „Хавелка“ усещате алхимията на носталгията - че тази дума носи със себе си трансформации и тъги и много други нюанси, между които една, която набляга върху завръщането и не иска нищо повече от миналото, освен да го върне (и тя може да бъде опасна, защото ще ви накара да не виждате нищо от настоящето). Другата носталгия, която набляга върху болката, върху „алгиа“, е тази, която иска да ви свърже с болката. И това, изглежда, е нейната „алхимична цел“ - да ви накара да приемете болката като неизбежност на това съществуване, на неговата преходност. А от това следват много неща, защото, както казва св. Лука, „болката е история, която я има в целия свят“.

Иван Милев, Адриана Чернин и Густав Климт

Една от жените, които срещам във Виена и които активират усещането ми, че „преводът“ от нашия език на техния още не се е случил, че ние и те са различни актуални категории, е Адриана Чернин. Виждам нейни рисунки в „Албертина“ - един от най-представителните австрийски музеи - като част от изложбата „Седем жени“ - съвременно австрийско изкуство (1.10.2004 - 3.04.2005). В нейните картини разпознавам страхотното желание да принадлежиш към нещо, което не знаеш какво е, търсенето и връщането към корен или история, която не познаваш и която усилва чувството ти за безтегловност.

Припомням си много усещания, които съм забравила - страхът, че нямам никакви общи спомени със сърбите (виж „Хермелин и депресия в Прага“), че имам различни спомени за социализма от чехите и словаците (виж „Лютеница, рохлик и Вацлав Хавел), че нямам дори общи носталгии с българките, които познавам в Прага. Че съм безпощадно изоставена на собствените си спомени и носталгии и че само индивидуалното им преброждане може да им даде смисъл и да ме свърже с някого другиго. Адриана е един от много успешните български художници във Виена, родена през 1969 г., от 1990 в австрийската столица*. От нея ми остават много приятни разговори, усещането за сродна душа и една загадка. Ето я. В много от рецензиите и критиките, които чета за нея, я сравняват с Густав Климт и Jugendstill. Интересува ме дали е искала да влезе в традицията на Климт.
„Не. Това е много интересно. Един от художниците, който е играл голяма роля за мен, е Иван Милев, за когото тук никой нищо не знае. Иван Милев работи в този стил в България 10-15 години след създаването му във Виена, с един много личен почерк, като успява да изгради абсолютно свой югендщил. И аз имах една книжка с негови репродукции, която много дълго съм гледала. Бях грабната от декоративното, от плоското, от тази ситуация на фигури и обкръжението им, при което предният и задният план започват да се разместват, да разменят ролите си. Когато по-късно се запознах с Климт във Виена, ми се стори, че Иван Милев има повече сила, повече трагичност, като че ли Климт е повече за украса. Така че, ако има някаква конкретна връзка, тя е биографична, с Иван Милев... Интересното е, че когато започнах да правя тези рисунки, във Виена на никого не му дойде на акъла да търси връзка с Климт. Това започна по повод на една групова изложба на съвременни австрийски художници в Америка (Mass MOCA, Massachusetts, 2002). След това някои от медиите тук преписаха тази идея.“ Питам я дали е разказвала на някого за Иван Милев. „На кого да го разказвам!“ Не са ли я питали журналисти за това? Не е ли интересно на някого? „Не знам“, казва тя. Ето тази загадка си остава за мен личен въпрос - защо от заместването на Иван Милев с Густав Климт не следва нищо, абсолютно нищо?

* Диана Иванова - журналист на свободна практика, родена през 1968, 1995 - 2003 работи в радио „Свободна Европа“ в Прага, от януари до март 2005 е стипендиантка на името на „Милена Йесенска“ в Института за науките за човека www.iwm.at във Виена

в следващия брой четете: Приятелите на Джорджия или изгубените истории

* интервю с Адриана Чернин може да бъде прочетено в новия брой на списание ЕДНО

Носталгия - думата е измислена от швейцарския лекар Йоханес Хофер през 1678 г. ( nostos - завръщане и algia - болка ) за неговата докторска дисертация и първоначално е била смятана за болест, дори за лудост (фантазиите за дома постепенно превземат ума на пациента, който не е способен да мисли за друго). Чак в средата на XIX век лекарите отхвърлят тезата, че носталгията е болест, тъй като не намират доказателства за патологичното и развитие. След 1900 г. става модерно състояние за писатели и интелектуалци в Западна Европа.
Според социолозите носталгията като обществен феномен се развива само когато са налице три условия: първо, когато обществото споделя линейна перспектива за времето (миналото е безвъзвратно минало, бъдещето, е непредвидимо), второ, когато сегашното е по-лошо от миналото, и трето, когато миналото продължава да присъства по някакъв символичен начин (чрез образи, обекти, асоциации).

Меланхолия - двете понятия често се объркват и преплитат, макар че за разлика от носталгията меланхолията никога не е била смятана за болест. Според „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън (1678) меланхолията е състояние на интелекта, носталгията - на чувствителността. Според Фройд (Mourning and Melancholy) меланхолията е „дълбоко болезнено лошо настроение, което се характеризира със загуба на интерес към околния свят, загуба на способността да се обича, деградация на чувството за себе си и увеличаване на очакването за наказания“. Меланхолията може да бъде последица от носталгията - прекаленото жадуване за минало време и място откъсва от сегашния момент и сегашното място, страстта за миналото се трансформира в апатия към сегашното.

Марчи Шор, родена през 1972 г. в Пенсилвания, САЩ, професор по източноевропейска история, работи върху интелектуалната и културна история на ХХ век, в момента преподава в Университета в Индиана и работи върху полския авангард.
Спомням си 1989 много ясно. Поколението на моите родители си спомня новината за убийството на Кенеди. А аз си спомням къде съм била, когато чух новината за падането на Берлинската стена.

Къде бяхте?
- Бях в спалнята у дома. И моята най-добра приятелка, беше в колеж във Вашингтон. И си спомням, че тя ми се обади, и си спомням много ясно този разговор... Защото изведнъж ти виждаш света, съществуващ по някакъв стабилен начин досега, с тази желязна завеса, има я тази Империя на злото. И изведнъж ти си роден в тази среда, възпитан си по този начин... и си мислиш, че ще има ядрена война, защото руснаците ще ни бомбардират... и изведнъж всичко това го няма. И във вестника започваш да четеш за една след друга революции... Аз бях тийнейджърка, беше много драматично за мене... И ние предполагахме, че комунизмът е бил ужасно зло и че те сега са свободни и всеки ще бъде много щастлив през цялото време. И всичко, което си спомнят за миналото, ще бъде много лошо. И, разбира се, веднага установяваш, че нещата са много по-сложни... Аз ходих в Прага през 1993 и 1995 и живях при една по-стара двойка, които бяха вече пенсионери. Те живееха в малък апартамент в предградията на Прага и вече не можеха да си позволят да плащат дори наема, защото изведнъж техните пенсии не струваха нищо... Те не бяха комунисти, не бяха партийни членове, не бяха такива идеологически привърженици на режима, но бяха хора, които през целия си живот бяха поддържали системата. Революцията не им донесе нищо добро. Цялата свобода, която хората получиха, беше твърде късна за тях, за да и се насладят. Това беше поколението, което наистина беше жертвано от революцията. И преди да живея при тях, аз никога не бях мислила за това, нито за минута. Това ме накара да разбера нещо друго. Аз знаех за дисидентите и за комунистите. Но, разбира се - има ги всички тези други хора в този много сложен свят и отношения, хора, които са били по-доволни, хора, които са били по-малко доволни, и те имат и добри спомени. Хората са се раждали, влюбвали, имали са своята първа среща, имали са своите рождени дни, правили са първите торти в живота си... Така че аз видях това и освен това видях, че начинът, по който в Щатите сме мислили, навярно не е бил коректен. Трябва да уважаваш факта, че това са 40 години човешки животи.
Какво си остава за вас мистерия след всичките тези години историческа работа в Източна Европа?
- Много неща остават. Има нещо интересно, аз вече повече от десет години пътувам в Източна Европа, пет или шест години работя в архивите. Полша, бивша Чехословакия, Русия, Украйна... И установявам, че винаги, когато се връщам в архивите, се изненадвам, че хората много често не са действали по начина, който аз бих очаквала логично на базата на обективните обстоятелства. Има хора, които са предавали хора, спасили живота им, и хора, които са прощавали на свои предатели.
И мисля, че това важи и за моите приятели, които сега са над 30, които са израснали по времето на комунизма, били са млади възрастни по времето на 89-а и аз мога да видя колко различни са те от студентите в университета сега. Те са много по-осъзнаващи себе си като идващи от Изток. Те все още имат усещането, че са били или отделени, или по-ниска категория хора, че нещо трябва да се преодолее. Но виждам, когато срещам студенти, които са на 20, които тогава са били много по-малки, те нямат това чувство. Те имат някакво самочувствие, което прави по-трудно да ги разграничиш от 20-годишните където и да било. Но хората, които са на 30 и които правят избори в тяхното ранно детство или пубертет, никога не очаквали системата да падне, те все още трябват да се справят с тези избори. По някакъв начин възрастта, на която си бил през 1989 г., е била по някакъв начин решаваща. Дали си на 12 или на 15, или на 21, изведнъж в този точно момент тези малки разлики във възрастта стават много важни. Дали вече си започнал да следваш, или още не си, дали вече си млад възрастен, който прави избори с разбиране за света, който е устроен по един начин, и след това с разбиране за света, който е друг, че това изведнъж е имало значение за тези поколения.
Какво ви се струва, че тези лични истории от миналото могат да ни дадат днес за разбиране на настоящето?
- Аз съм историк. Историкът винаги казва - било е много по-сложно. Това е нашият живот. Хората правят различни избори и те не винаги правят ясни избори, понякога правят мъгляви избори. Например един от хората, за които писах, беше еврейски комунист в Украйна и един от въпросите, които хората задават - защо някои от тези хора стават комунисти, други се оттеглят. И става дума за човек, който по-късно става много известен писател, но по това време като дете той е член на тази младежка група, която в един момент го изхвърля, той тогава е на 14, става полски комунист, никога не се връща към еврейските си корени. И едно от нещата, за които си дадох сметка, четейки цялата кореспонденция и материали за него, че не става дума за нещо особено, а за това, че тези момчета го изхвърлят, защото той е гей. Но той никога не казва това. И вероятно той не е имал подходящите думи по онова време да изрази това. Но тези момчета вероятно също не са имали подходящи думи да изразят това. И той е отхвърлен от цялата група като тийнейджър, защото той е хомосексуален и това няма нищо общо с комунизма или някаква друга идеология, еврейски национализъм или каквото и да било. И това беше важна история за мен просто защото тя ми показа, че хората правят тези избори, но те невинаги ги правят поради причини, които ние предполагаме и влагаме. И че на индивидуално ниво винаги има цял куп лични причини, които действат заедно през цялото време. Никога не разбирате това, задавайки въпроси какъв процент от населението е подкрепяло или не дадено нещо..

Михаел Щаудигъл, роден и израснал във Виена, докторант в Австрийската академия на науките, лектор по философия в Университета във Виена.
Водим разговора, след като е чел истории на българи за техния живот през социализма

Аз живеех много близо до чехословашката граница като малък. Но моето усещане за това, което се случва от другата страна на желязната завеса, беше странно. Аз наистина не знаех какво се случва, имах смесени чувства и тези много общи стереотипи какво е там, какво е там оттатък. И за мен това е някакво ново начало да започна да разбирам какво се е случило там, да имам някаква друга гледна точка за тези неща. Може би трябва да спомена, че първият път, когато аз отидох в Чешката република, беше шест години след разпадането на системата, през 1995. Трябваха ми много усилия, за да отида там. Аз наистина се страхувах какво може да се случи, какво ще е там... И сега получавам с тези истории поглед отвътре. Това е нещо много интересно за мен.
Има ли нещо различно и ново за тебе в начина, по който хората говорят, разказват своите истории?
- В общи линии - не. Тъй като аз съм чел много истории на хора, възрастни австрийци. И те имат същото чувство за хумор. Особено в Австрия, техните спомени за Втората световна война и това, което се е случило след това с денацификацията. Те имат нужда да възприемат едно отношение на ирония, на една иронична отстраненост.
Тези истории ти напомнят за войната и след нея?
- Отчасти да. Някои истории, които знам от баба ми за зимата по времето на войната, когато те просто е трябвало да чакат, без да знаят какво чакат... Защото никой не е знаел какво ще им донесе бъдещето...
Ние знаехме, че там, оттатък, има така наречената интелигенция и народът. Но за разликите не знаехме нищо. И тези разлики трябва да бъдат взети предвид. Нещо, което ние никога не сме правили. Ние се разхождахме около реката, която разделя Австрия от Словакия. И, да, изглеждаше бедно. И още... малко грозно, опустошено... Не се виждаха нормални хора. И другото, което виждахме, са заводите. Това са нещата, които знаехме. Това, което си представяхме от това, което виждахме. И, разбира се, всичко беше свързано със страх, защото, от една страна, е толкова далече, но, от друга страна, е толкова близо, само някакви 50 метра.
Всъщност беше ми много приятно да чета тези текстове. Това, което много ме изненада, беше описанието на детството, образованието, въобще порастването. Това е нещо, което изглежда много странно за някой, който е роден и израсъл, да речем, в Австрия, където цялата грижа е насочена към децата. Децата трябва да пораснат като индивиди. И това е точно, което е под въпрос в някои от тези истории.
И, разбира се, има различни преживявания. Може би не съвсем различни, но когато хората казват, че са били наистина щастливи да живеят в България в тези времена... Защо? Защото са им казани някакви стереотипи за Запада, както на Запада са казани за Изтока? Въпросът е как те се справят с тези промени.
Това е много интересно - как е възможно системата да продължи да работи толкова дълго? Това наистина ми даде много открития за моите съседи.
За чехите и словаците?
- Да. Мисля, че има много общи неща. България може би е много по-различна страна, но, извинявай, аз не знам много за това...
И другото ключово нещо - че ти можеш да гледаш на живота си като напълно откъснат от социалните въпроси, тотално оттегляйки се от тази сфера и живеейки изцяло в сферата на личната мечта. Защото това е, което е възможно. Идеята, че системата е успяла да оцелее толкова дълго, тъй като изгражда специални условия за възприемане на света. Това ми се струва едно от големите обяснения.
Като матрица на чудовищността, която е конструирана да забранява на хората, но която, поне от моя гледна точка, не може да бъде изследвана...
...защото е в несъзнаваното...
- ...точно така, не може рефлективно да бъде рефлектирана. Това е машина, която работи чрез хората и нищо повече. И това е истинската чудовищност. Че хората никога не са искали да бъдат нещо такова, но системата е успяла да ги направи.
На мен ми се струва, че ние самите, които сега живеем в България, имаме нужда от превод, нещо като превод-терапия, която на нас самите да ни обясни кои сме били там и кои сме сега... Смяташ ли, че този процес „превод-терапия“ може да е от полза и на хора като теб, на хора от западните страни?
- Струва ми се, че да. Защото тези истории показват някои детайли, където структурите се разпадат, нещата просто не работят, където хората действат по начин, за който никога не са предполагали... Случват се неща и вие трябва да реагирате. Но, изглежда, че това надминава твоето въображение. И тъй като тези истории понякога водят в тази посока, струва ми се, те могат не само да помогнат, а всъщност да започнат такъв процес на превод. За това какво се е случвало в колективното несъзнавано. Необходимостта от превод, и това е второто важно нещо, е от голямо значение за нашето разбиране в съвременните общества. Защото бих казал, че идеологиите се променят и може би вече не тоталитаризмът, но неолиберализмът се опитва да гледа на света от тотална гледна точка, от тотализирана гледна точка. От тази гледна точка ми се струва важна необходимостта да се започне такъв процес на превод, от обяснение на логиката на всекидневния свят.
Процес, който ще ни помогне да разберем и сегашния свят?
- Струва ми се, да. Този процес няма да служи толкова като прозорец към този свят, но друг възможен изход е да използваме това изследване за по-добро разбиране на сегашното.
Мислиш ли, че тези истории могат да ни помогнат да разберем как да избягваме превръщането си в жертви или в поддръжници на система, която не сме искали да съществува?
- Не знам, надявам се, но може да помогне доколкото може да накара хората да се грижат за своите възприятия, да ги разбират.

Къде е мястото на югоизточноевропейците със социалистически спомени и посткомунистически мечти в разширяващото се европейско пространство?Това е основният въпрос, чиито отговори търсят политическите репортажи на Диана Иванова от центъра на Европа, които „Капитал“ публикува от миналия брой в поредицата „Добър ден, меланхолия“.
„Европа ни е приготвила капан - бягайки от миналото тук, ние попадаме в миналото там. Единствено носталгията се е сменила с меланхолията. Има ли друг път извън нея? И дали тогава модерният проект на България не е точно на обратния полюс на сегашните и търсения - в обръщането към близкото минало“, пита Диана Иванова

„Миналото никога не е било толкова хубаво, колкото днес“

надпис във виенското кафене Das Mobel, април 2005

Първата история, която научавам във Виена по време на обяд, е за една жена без име - просто фрау булгарин (буквално - госпожа българка). Сузане я разказва с любов и носталгия. „Имаше един български ресторант, който се наричаше „Рила“, беше преди доста време, на Guertel, близо до станцията на метрото Гумпендорферщрасе, в 15-и район. Тази жена, никога не разбрах името и, беше духът на кръчмата - винаги малко нервна, с престилка, в която направо изтриваше ръцете си, винаги нещо се ядосваше на поръчките и ги оставяше шумно на масата... Кръчмата беше опушена и старомодна, но всички ходехме там заради тази жена - винаги недоволна и мърмореща, тя сервираше най-вкусната и евтина храна на света... Жалко, че вече я няма...“

Западът - ние и те

Веднага разбираш кога си отишъл на Запад - там носталгията не е забранено чувство. И тогава разбираш, че ние и те наистина са реални понятия. И че успешен емигрант или българин не означава абсолютно нищо. Важно е какво си направил с това - как си превърнал забранената вкъщи носталгия в полза или пречка там, как си я превел на тях? И въобще - как си се справил с всички „забранени чувства“. И нещо повече - дали си успял да намериш неща, за които да бъдеш носталгичен и за които да разказваш на тях.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Новите от запаса

Новите от запаса

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.