С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
2 юли 2005, 0:00, 2085 прочитания

Добър ден, меланхолия

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Европа ни е приготвила капан - бягайки от миналото тук, ние попадаме в миналото там. Единствено носталгията се е сменила с меланхолията. Има ли друг път извън нея?Това, казва Диана Иванова в поредица от политически репортажи от центъра на Европа, в която се опитва да разбере къде е мястото на нас, югоизточноевропейците със социалистически спомени и посткомунистически мечти, в това голямо разширяващо се европейско пространство.
В поредица от пътувания в началото на 2005 г. из Централна Европа Диана Иванова се среща с българи, чехи, словаци, поляци, както и с много западноевропейци и американци, пребиваващи в Европа, и открива парадоксално повече меланхолия, отколкото оптимизъм.
Дали тогава модерният проект на България не е точно на обратния полюс на сегашните и търсения - в обръщането към близкото минало?
В днешния брой „Капитал“ публикува последната част от поредицата.

„Най-добрата част в теб са спомените, най-лошата - също...“

дочуто на една лондонска улица

Преди няколко дни получих имейл от хора на изкуството от далечна западноевропейска страна със запитване дали мога да помогна на техен артистичен проект, който иска да представи България преди влизането и през 2007 г. в Европейския съюз.
В обяснението на авторите защо този проект е важен беше написано следното:
„България е една от най-непоз­натите страни на Изтока... събития от българската история не са станали част от европейското съзнание...“
Усмихнах се, защото това изречение ме отпрати към няколко спомена и разговора от предишните месеци, както и към няколко симпатични лични преживявания.
Спомних си как по време на първите години от престоя ми в Прага се борех да не ме възприемат като „източна“ европейка, а просто като европейка, гражданка на света, и как ми трябваше време да разбера собственото си неудобство от думата източен и от различността си, която усещах с всеки изминат ден все повече (предпочитания към храни, метеорологични особености, купони, миризми, звуци, страхове и т.н.).
Преди месец в България направихме малка експериментална дискусия „Има ли нужда Европейският съюз от нашите източни спомени и имат ли нужда нашите източни спомени от Европейския съюз?“. Бяхме българи и поляци. Оказа се, че голяма част от българите имат проблем с думата източен, какъвто поляците нямат. За поляците беше ясно, че техните спомени и истории са „източни“, различни от останалите в Европейския съюз, и че това е проблем, който може да бъде дискутиран. Голяма част от българите протестираха срещу това спомените да бъдат разделяни така и не намираха своите за по-различни от западноевропейските и европейските като цяло. „Дали са източни за децата ни вече няма да има значение“, каза например едно момче.
В последвалите разговори поляците поискаха да разберат защо това е така, задаваха въпроси за различни събития от близката ни история, за лични преживявания и в крайна сметка Ирек (който читателите познават от „Полска сауна“ от бр. 24 на „Капитал“) предложи тема за следваща дискусия: „Кои са фактите от вашата история, които бихте искали ние да знаем за вас?“

„Медитация“ върху Европейския съюз

Струва ми се ценно следното упражнение. Заставате пред огледалото и си казвате: „Аз съм от Изтока. Аз съм от най-непоз­натата за Европа страна. Събития от моята страна не са станали част от европейското съзнание. Какво чувствам аз от всичко това?“
Струва ми се наистина важно да се питаме не какво да правя (това сега не е на дневен ред), а какво чувствам. Така или иначе този диалог ще се случва тепърва, тази дискусия ще се води тепърва и дори и изобщо да не съм съгласна с твърдение като горното (тоест главата ми да протестира), е добре да знам какво тялото ми изпитва и усеща по въпроса. Всъщност приб­лижаването и влизането в Европейския съюз означава най-после да говорим за всичко това - на себе си - за конфликта (ако се окаже конфликт) между главата и тялото, за отношенията между двете. За чувствата на поколения българи, уталожени в телата ни, които ние за първи път ще трябва да изговорим в едно любопитно и същевременно отегчено, уморено и разтревожено европейско прос­транство.
***

Циничната стратегия - живей в настоящето

Всички в Европа са разтревожени, че историята се изплъзва от контрол, че започва да се случва много, много бързо. Преди няколко месеца случайно в ръцете ми попадна финландското списание за изкуство FRAMEWORK (www.framework.fi/). Любопитството ми беше привлечено от разговор с руския художник Виктор Месиано от Moscow Art Magazine, озаглавен Faster than history** (по-бързо от историята). Месиано разказва как през 90-те години в Русия преходът е обезсмислил историята, защото се е случвал по-бързо от нея и толкова бързо, че скоростта започнала да става проблем. „Моят живот беше такъв - необходимостта от оцеляване ме беше закотвила само в настоящето. Това беше цинична стратегия - 90-те са години, обсебени от идеята за личен успех. Вижте резултата от неолибералните реформи - страната и нейната икономика принадлежат на неколцина души, така наречената олигархия. Същото е в изкуството - няма институции, няма сериозни реформи, само неколцина брилянтни международни кариери, арт олигарси. Не случайно официалната идеология настояваше: 70 години съветско време са черна дупка, защото, когато извадиш една епоха извън историята, означава, че стоките и собствеността, създадени тогава, също са без значение и цена, тоест могат да бъдат дадени ей така (на правилните хора, разбира се...). Историята като феномен беше пренебрегната - защото тя е система от ценности, етос, който блокира дивата приватизация... Но сега вече има нов контекст. Нещата се промениха. Има нужда от история, от систематично подреждане на миналото - от нова перспектива, фокусирана върху личния глас и индивидуалната позиция. Ние трябва да развием това търсене на едно ново минало.“

Страст за ново минало

В разговорите си в Европа (и Източна, и Западна) срещам много хора, които мислят така. Някаква страст за смисъла, която не мога съвсем да нарека вълна или вятър, но е дълбоко вълнуваща, защото лежи някъде много навътре. Дали търсенето на ново минало не е утопия? Защо толкова много хора са завладени от това? Припомням си собствената си „неисторичност“ в началото на прехода, убедеността, че нямам нужда от история, защото това е „тяхната“ история, на елит, в която не разпознавам нито себе си, нито хората около мен, и че сега аз имам страхотния шанс „да им го върна“, като живея днес, тук и сега, в новото и „видимо“ време, напук на историята, по-бързо от историята. Повечето българи, които срещам в Европа, са направили именно това - нарекли са социализма забравено време, което няма смисъл да се помни, и са се включили в другото време - въображаемото време на истинската история, европейската.
Включили са се бързо, успешно. Резултатите от това са различни - между много гняв (към това, което е Европа сега и/или към това, което е България сега), много носталгия (към България тогава) и много меланхолия (към България и Европа днес). Защото, както казва Веселин Вачков, главният редактор на чешкия вестник „Лидове новини“: „Като живее човек някъде пет години, ги разбира нещата, после започва да губи контурите.“

„Ако не ти харесва - отивай в Москва!“

Най-интересното от това изоставяне на едното време и вливане в другото, е че нито „ние“ разбираме „тях“ по-добре, нито те „нас“. Говоря си за това с Томас Шерер, който е кинодокументалист и историк, роден в Цюрих, Швейцария, през 1968 г. Томас е работил четири години по най-големия досега проект за устна история в Швейцария - „Историята - това съм аз“ (l'histoire c'est moi - www.archimob.ch), който събира 555 лични истории за Втората световна война. (Виж разговора с него.) Темата „Спомени за социализма“ се оказва, че дълбоко го вълнува. Защо? Защото самият той има спомени. И то какви.
***
Думите желязна завеса бяха много вълнуващи за мен, но не можех да ги разбера - като метафора. Като бях малък, наистина си мислех, че има много големи завеси от желязо и се опитвах да си ги представя. И зад тези завеси беше тера инкогнита, което също много започна да ме вълнува, защото имаше толкова малко информация, тази част на Европа просто не съществуваше. Това, което съществуваше, бяха новини за студената война, оръжията, опасността от трета световна война, ядрен апокалипсис. Аз се страхувах от това. Така че, като пораснах, си дадох сметка, че тези категории - „капитализъм“ и „социализъм“ - са много поляризирани в Швейцария и много идеологически, защото повечето хора са много консервативни и за всички тях социализмът след революцията в Русия е нещо ужасно. Аз се опитвах да видя и добрите неща, четях Маркс, виждах мечтите за справедливо общество, бях впечатлен от идеите им. Затова понякога защитавах позициите на източния блок и чувах думите: „Ако не ти харесва тук, отивай в Москва!“ Това можеше често да се чуе към левите интелектуалци в Швейцария. Имаше огромно следене на швейцарските граждани, които отиват на Изток, подслушване на телефони, наистина до параноични размери. Осемстотин хиляди, близо един милион души, една шеста от населението на Швейцария, е била наблюдавана и следена от швейцарската тайна полиция, която не се наричаше така, но всъщност беше именно такава.
***
Хем се изненадвам, хем се учудвам на себе си - след толкова познати и мои пътувания в Швейцария чак сега чувам това тук, в България. А може би не съм се интересувала да чуя? Струва ми се, че разбирам още един от нашите югоизточноевропейски демони - бягството от историята, от твоето време те прави нечувствителен към историята и времето на другите. И не си господар на тази трансформация, а неин слуга. Отиваш във въображаемото чисто време на „истинската“ история, където има друга болка, друга тъга, други демони, които не са неми и също си търсят слушатели.
„Познавам момче, което отиде на филмов фестивал през 1965, ако не се лъжа, в Москва, и когато се върна, беше бит на жп гарата заради това, че е ходил до Москва.“ Тук Томас се смее - представяш ли си? „Разбира се, това се промени в края на 70-те и 80-те, но в края на 60-те времената са много силно антикомунистически. И всъщност има много емигранти по това време от Чехословакия и Унгария, защото те много доб­ре се вписват в концепцията на управляващите - това са тези бедни хора от комунистическите държави, ние трябва да им помогнем те да започнат нов живот в Швейцария.“
***
Така се е получило, че всеки е престанал да вярва в болката на другия. Това е Европа, от която ние днес сме част. Добър ден, меланхолия.
***
С Дана Хронкова, една от най-страстните чешки българистки в Прага и един от най-добрите познавачи в Чехия на българската литература, говорим за това има ли друг път извън меланхолията и за какво са българските носталгии. Записвам си нейния отговор - българите са носталгични „за другите истории“, своите.
***

Красив край

Но за да се случи този процес на спомняне, на изваждане на „отложените спомени“ (по израза на един български посланик в Латинска Америка), нали трябва да се забави времето, а възможно ли е това и какъв е смисълът в крайна сметка, ако резултатът е неизвестен и не непременно красив?
Един възможен отговор, който хем е красив, хем е български, ми дава отново Дана Хронкова с една любовна история, открита от нея - между Дора Габе и Вятеслав Незвал.
През есента на 1931 г. Дора Габе и Вятеслав Незвал се запознават на матине във Винохрадския театър в Прага. Габе, която вече има две книги зад гърба си, е на турне из Чехословакия, на което представя българската литература. Нез­вал ще бъде наречен световен поет на XX век, макар че през 50-те ще пише оди в прослава на партията. Дора Габе ще идва още няколко пъти в Прага, ще пътува до Бърно и Братислава и при всички пътувания ще я съпровожда Незвал. Pis mne, Dorusko, touzim po kaz­dem Tvem slove, jsem stale s Tebou, ще пише Незвал с обич. (Пиши ми, Дорушко, тъгувам за всяка твоя дума, постоянно съм с теб.)
„Може би живея, за да си спомням./ Така животът става двоен./А най-голямо чудо е, че аз го виждам през някакви невидими очи“, ще напише по-късно Дора Габе в стихотворението „Невидими очи“ (1970).
***

Философски край

Къде наистина е нашето място като югоизточноевропейци със социалистически спомени и посткомунистически мечти в това голямо разширяващо се европейско пространство? Имат ли нужда наистина Европа и Европейският съюз от нас, от нашите източни спомени, от нашия превод на тези истории?
Кой има нужда от това в крайна сметка? Михаел Щау­дигъл, австриец, лектор по философия в университета във Виена, ми дава отговор, който старателно си записвам и запомням: „Необходимостта от превод е от голямо значение за нашето разбиране в съвременните общества. Защото бих казал, че идеологиите се променят и може би вече не тоталитаризмът, но неолиберализмът се опитва да гледа на света от тотална гледна точка, от тотализирана гледна точка. Така че ти живееш вътре в това и дори не си способен да видиш, че си вътре. От тази гледна точка ми се струва важна необходимостта да се започне такъв процес на превод, от обяснение на логиката на всекидневния свят.“
***
Да кажеш, че обръщането към близкото ни минало, към личния ни опит и усещания е единственият модерен възможен европейски проект на България, е безспорно авантюристична мисъл. Но какво, ако днес всичко е наопаки?

Край на поредицата
*Диана Иванова - журналист на свободна практика, родена през 1968, 1995 - 2003 работи в радио „Свободна Европа“ в Прага, от януари до март 2005 е стипендиантка на „Милена Йесенска“ в Института за науките за човека www.iwm.at във Виена

Томас Шерер е роден през 1968 г. в Цюрих, Швейцария. Историк и кинодокументалист. От 1999 до 2004 г. работи по проекта „Историята - това съм аз“, събрал 555 лични истории за Втората световна война - най-мащабния проект в областта на устната история в Швейцария (представен като мултимедийна инсталация в 22 града на страната досега) - www.archimob.ch
Проектът беше представен през май за първи път в България, а самият Томас Шерер участва в рефлективен семинар за социалистическите спомени.

За първи път показваш своя проект в чужбина. Какво ти даде това, срещата с българската публика?
- За мен интересното беше, че всекидневният живот интересуваше хората повече от, да го кажем, „голямата история“. Ние се опитахме демократично да изберем кои филми да гледаме и всички искаха филми от всекидневието. И ми се струва, че това не е ново. В Швейцария е подобно. Хората са много заинтересувани от всекидневния живот и това е една от силните страни на проекта, именно тази страна на живота, която липсва в другите източници... Така че не мога да кажа, че реакциите тук са много по-различни от тези в Швейцария.
Промени ли ти самият гледната си точка към своята страна, към хората в тази страна, докато работеше върху този проект?
- Да, до известна степен. В началото си мислех, че по-възрастното поколение е доста хомогенно - в начина на мислене, какво смята за това време и за поведението на Швейцария. И по време на проекта разбрах, че това наистина не е така. Това поколение е напълно разнородно само по себе си. Всички позиции, които намирате при младите, ги намирате и при тях. Това, което ме изненада, е колко лично обогатяващ опит беше събирането на тези истории. Аз обикновено не слушам по три часа житейски истории от непознати. Това ми се случва много рядко. И това е като подарък. Защото във всяка история, дори и разказвачът да не е много даровит, има нещо ново, което той ви дава, някакъв нов аспект, за който никога не си мислел преди. Много хора, които наистина оставиха силно впечатление върху мен, ме караха да си казвам - уау, ако аз като стар човек мога да гледам назад към такъв богат и пълен живот! Тези хора наистина са се борили и са били идеалисти, и са запазили този си идеализъм и до днес. Често имах чувството преди проекта, че старите хора са депресирани в Швейцария, че не очакват почти нищо от живота. Не е вярно. Освен това този проект показа много ясно, че не можете да генерализирате наистина всяка история, всеки живот е различен.
Мислиш ли, че тези национални истории за миналото могат да служат и да бъдат полезни на една по-голяма аудитория? Например на европейската аудитория? И какво могат да допринесат?
- Мисля, че те могат да донесат повече разбиране - какви са били позициите и надеждите, страховете и чувствата в различни страни. Колкото повече знаеш за други култури и страни, толкова по-трудно е да осъждаш и да обобщаваш - всички германци са такива или нещо друго... Може би цялото това поляризиране на дискусиите през 90-те години дойде оттук, от липсата на познания - как хората всъщност са преживели това време? Например младите историци, ляво ориентираните, като мен, често се съсредоточават върху по-тъмните страни на миналото и понякога твърде сурово осъждат старото поколение. Те наистина не взимаха предвид огромния страх, който е съществувал, напълно реален. Това е нещо, което тези истории показаха много ясно - хората не са знаели какво ще се случи следващия ден, дали германците вече са тук или не. Това е например нещото, което този проект добавя към цялостната картина на войната.
За първи път си в България и за първи път присъстваш на семинар за социализма. Какво ти даде?
- За мен беше много обогатяващо преживяване да съм тук. Мисля, че загубих малко от своите предразсъдъци, че България е краят на Европа, че развитието на обществото е по-скоро изостанало в сравнение с другите европейски страни. Сега виждам, че това не е така. Същите дискусии, които водите, се случват в Швейцария. Не същите, разбира се, защото дискусията за социализма не се води в Швейцария естествено. Но начинът, по който гледате на историята, не е много по-различен от нашия.
Какво научихте за социализма от нещата, които чухте тук, от историите на семинара?
- Бях много развълнуван от историята на Мирек (от Чехия), който е живял в Северна Бохемия, част, напълно замърсена от тежката индустрия наоколо. Друго е, ако четете, по някакъв начин можеш да се опиташ да го разбереш интелектуално, но когато чуеш такава лична история, която е наистина вълнуваща, това е друга степен на разбиране. Четенето е абстрактно, това е друго качество на самото познание, друго емоционално познание.



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Нина Серкова: Моята работа е да ги запаля, а те знаят повече от нас Нина Серкова: Моята работа е да ги запаля, а те знаят повече от нас

Учителката от 105-о СУ в София Нина Серкова пред "Капитал"

13 сеп 2019, 1616 прочитания

Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание

Учителката от СОУ "Ангел Кънчев" в Русе Ралица Матеева пред "Капитал"

13 сеп 2019, 1719 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Животът не е само прет-а-порте

Лора Николаева - за моделите, попфолка и способността да променяш живота си

ПИК-ът на отровената среда

Очернянето на годеницата на кандидат-кмет на София от кафявия сайт "ПИК" за първи път породи консенсус сред политици, журналисти и PR-и за това какво НЕ е журналистиката

Сметка за 600 милиона: обществените поръчки в края на мандата на Фандъкова

Дългосрочните поръчки за сметосъбиране, поддръжка и RDF бяха раздадени преди изборите и оставят следващия кмет с вързани ръце

Ковачки цапа, всички му плащат

Горенето на отпадъци става с разрешението на държавните институции въпреки съмненията за спазване на еконормите

Понижена или повишена е България в новата Еврокомисия

Мария Габриел ще отговаря за обширен ресор с огромен бюджет, но с малка политическа тежест

Софийската Индиана Джоунс

Какво остана под паважите: за Магдалина Станчева (1924–2014) и археологията на София през социализма

Книга: Иън Макюън - "Машини като мен"

Най-новият роман на популярния британски писател