На учителя - с любов?
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

На учителя - с любов?

На учителя - с любов?

Или какъв е шансът българският учител да възвърне статута си в обществото

2075 прочитания

„Като малка във всички лексикони на въпроса каква искам да стана без колебание отговарях - учителка. Харесваше ми това, че знаеха всичко, особената им (извинявай за клишето) достолепност пред черната дъска, огромните букети цветя, които събираха на 15 септември, способността им някак да увличат децата след себе си, това, че винаги улучваха какво да ти пожелаят на рождения ден... Е, тогава не съм го обличала в тези думи, но смисълът е този.“

Днес Ирена не е учител, а юрист в една голяма банка. Припомня си някогашната детската мечта с лека самоирония. И с облекчение от факта, че не се е сбъднала. Ако попитате днешните ученици биха ли станали учители, реакцията им варира от искрено недоумение до откровен потрес.
„Не, често крещят много, а ние не им обръщаме никакво внимание“; „просто ми се струва тъпо“; „май взимат малко пари“; „много са нервни“; „предпочитам зъболекарка“. Това са само част от отговорите, които „Капитал“ получи на проведената през седмицата импровизирана анкета в дворовете на централните софийски училища. И така - в популярния възрожденски триумвират „попа, даскала и кмета“ авторитетната роля на даскала отдавана е останала в миналото. Днес по-голяма част от хората свързват образа на българския учител с бедност, перманентно недоволство и привързаност към статуквото. Фразата „а, има и свестни - разбират от предмета, в час са с новостите и преподават интересно“ можеш да чуеш доста по-рядко. Последните седмици обаче учителите не могат да се оплачат от липса на интерес от страна на обществото и медиите. Дали това внимание е с добър или лош знак, е доста спорно. Поводът за него е

Стачката

организирана от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ. Тук отваряме скоба, за да кажем, че учителските протести са традиционни и безрезултатни - вече години наред организирани от синдикатите между първо и второ четене на бюджета в парламента. Кратката хронология на последните събития изглежда така: след четиридневни протести, в които учителите изложиха своите искания (виж карето), част от тях преминаха към гладна стачка. По думите на Янка Такева, председател на СБУ, броят на гладуващите учители в страната е около 3000. Междувременно протестиращите проведоха редица срещи с представители на политическите сили и с президента Георги Първанов, но нито една от тях не даде очаквания резултат. Петнадесетпроцентното увеличение на заплатите засега остава само химера, след като стана ясно, че бюджетът не разполага с нужните (според изчисленията на синдикатите 100 млн. лева), които биха стигнали за ръста на учителските заплати.

Междувременно стачката раздели и самата учителска общност. Синдикатът „Образование“ към КТ „Подкрепа“ се солидаризира с финансовите искания на колегите си, но се обяви против гладната стачка като форма на протест. Самата Такева обаче е решена да продължи да гладува, докато учителите не преминат към ефективни стачни действия, или, казано по друг начин, до затваряне на училища. Очаква се това да се случи от другата седмица, в случай че не се намери политическа воля за исканото от учителите увеличение. Отговаряйки на въпроса не се ли тревожи, че ефективната стачка ще попречи на учебния процес и това допълнително ще настрои обществото срещу преподавателите, лидерката на СБУ си противоречи. Веднъж отговаря, че ще попречи, втори път - че вече са измислени механизми за компенсиране на заниманията, но синдикатът ги държи в тайна. Същевременно данни от национално-представително проучване на „Маркет линкс“ сочат, че пълната подкрепа за стачните искания сред обществото е по-висока от категоричното им отхвърляне (виж стр. 5)

Привържениците

В сряда в сградата на СБУ на столичната улица „Паренсов“ са се събрали 10-ина учители и възпитатели в детски градини. Една част не гладуват, други са поели щафетна гладна стачка и това е първият им ден. Един от мъжете, учител от Подуяне, казва, че не си определя срокове, просто ще продължава да гладува, докогато издържи. И докато всички са категорични, че исканията на учителите са справедливи, някои имат колебания по отношение на използвания метод. „Но ако хората ни обърнат повече внимание, след като сме стигнали до тези крайни мерки, ще е оправдано“, смята Люба Николова, предучилищен възпитател. „Обществото не е дозряло да оцени учителската професия. Част от него счита, че трябва да възпитаваме децата почти безвъзмездно“, недоумява Любов Павлова, възпитател в столичен център за работа с деца. „Кой млад човек ще стане учител?! Началната заплата е 280 лева“, възмущава се тяхна колежка. Същата позиция заемат и преподаватели от Професионалната гимназия „Христо Ботев“ в Перник, с които разговаряме по телефона. „За стачката съм. И дори съм съгласна да минем към ефективни стачни действия“, казва Милена Варадинова. „Пред пенсия съм и съм преживяла толкова реформи и стачки, но смятам, че за учителите трябва наистина да се направи нещо. Може би това е вариант“, подкрепя я колежката и Мария Бадева.

Сред учителската общност има и

Противници на стачните действия

които, без да осъждат стачкуващите си колеги, не подкрепят техните действия. „Не стачкувам нито аз, нито колегите ми, казва Нора Кирева, учител в 35-о училище „Добри Войников“ в София. Смятам, че нито времето, нито мястото на тази стачка е подходящо. Тя е само един автогол от преподавателското съсловие.“ Според Нора Кирева част от исканията са несъстоятелни и необмислени. За пример дава искането за връщането на целодневните занимания в училище. „Аз имам едно чекмедже и нямам дори телефон. Нямаме никакво физическо пространство за работа. Какъв е смисълът тогава на тази целодневна организация?“ Според нея на обществото не се обяснява достатъчно ясно каква е цената на учителския труд и лесно му се вменява идеята, че „голямата му трагедия е калпавият учител, а не истинските престъпници“. Подобна е и гледната точка на Марияна Закова, учител в 125-о училище в „Младост“: „Разбира се, че заплатите са ниски. Но първо трябва да погледнем нещо друго. Тъжно е, но никога учителят не е бил поставен толкова ниско в очите на обществото, колкото сега. Може би трябва да се попитаме защо то не ни уважава.“ Според нея за това имат вина и част от учителите: „Притеснени от немотията, започват да не се развиват, да не следят новостите, а често и да го искат, нямат пари за това.“ Разминаване по отношение на стачката има и в позициите на

Родителите

Една част смятат, че учителските заплати са смешно ниски. „Това съсипва качеството на самото образование“, категорична е Евгения Петрова, майка на осмокласник от софийско училище. И се аргументира така: „Много от учениците са с далеч по-висок статус от учителите и поради това не ги уважават и не са склонни да възприемат знания от тях.“ Според нея дори ентусиастите, които са наистина качествени учители, не могат да осигурят високото качество на обучението, защото постоянно са принудени да мислят как да разпределят мизерните си заплати така, че да им стигнат до края на месеца. Или пък наблягат повече на частните уроци, отколкото на подготовката за редовните часове, защото частните уроци им носят по-съществени доходи. Според Елена Баева, родител на четвъртокласник, заплатите са колкото тези на повечето бюджетни служители, независимо лекари със специалности или научни работници. „Стачката ми се струва ненавременна - може би синдикатите не трябваше да чакат да мине бюджетът, а да поставят условията си преди 15 септември, разсъждава Лиляна Йосифова, майка на първокласник. А и има нещо недопустимо сеирджийско в цялата тази работа с гладуването. Общественият отзвук е по-скоро махленско съчувствие от типа „даскалите мизерстват, а ония в парламента си купуват мерцедеси“.

Политиците

се държат сякаш бюд­жетът за образование, гласуван от парламента на първо четене (4.16% от БВП) е дело на някой друг, а не на тях самите. Краткото им мълчание след началото на стачката беше заменено с порой декларации в защита на исканията на българския учител. От президента Първанов до лидера на СДС Петър Стоянов, социалдемократите и ДСБ - всички признаха правото на учителите да настояват за по-големи възнаграждения. БСП сякаш забрави, че в предизборната си програма обещаваше 20% увеличение на бюджетните заплати още от началото на следващата година. А представители на управляващата коалиция изведнъж се сетиха, че не било ефикасно пари да се наливат в нереформирана образователна система. След като 15 години нито едно правителство не намери воля да въведе тестовете и матурите, да създаде система за оценяване на постиженията на децата и техните учители, да съкрати излишните учителски щатове при непрестанно намаляващия брой на децата в паралелките, да съз­даде система за преквалификация на учителите, да закрие училищата със слаби показатели.

Изходът би могъл да бъде в създаването на нова система за оценяване и съответно за заплащане на учителския труд. Образователният министър Даниел Вълчев твърди, че тя ще бъде факт от май 2006 г. и МОН дори вече работи по изготвянето и. Диференцираното заплащане ще увеличи и учителските заплати, като за пръв път техният размер няма да се определя „на калпак“, а според индивидуалните постижения на всеки отделен преподавател. Много учители признават, че това е справедливо, макар да имат опасения относно създаването на критериите за оценка, както и притеснения, че това ще повлияе върху отношенията в колектива, защото всеки ще следи постиженията (разбирай заплатата) на колегата си. Други си остават резервирани докрай. Засега, разбира се, това са планове за бъдещето. А в настоящето остават ясни следните неща. Че качеството на образованието в българското училище спада. Че вина за това имат както политиците, които 15 години нямаха воля за никакви реформи в областта на образованието, така и родителите, които забравиха, че образованието е инвестиция в бъдещето на техните деца. Вина имат и учителите. Не всички. А тези, които и досега са се окопали в статуквото си и чиито интереси не се простират извън кориците на учебника, по който преподават. Ясно е обаче и че заплатите на учителите са обидно ниски и те имат право да протестират за това. И че увеличението с 15% (което възлиза на около 30-40 лв.) не е просто наливане на пари в нереформирана образователна система, а опит да се осигури елементарният им жизнен стандарт. А след това да се помисли и за допълнително възнаграждение за добрите и санкция за слабите учители.

Но за всичко това са необходими истински усилия, а не синдикален патос. За да може българският ученик отново да си помечтае колко хубаво би било, ако някога стане учител.

Организирани от Синдиката на българските учители (СБУ) към КНСБ, в началото на миналата седмица учители от средните училища в страната и преподаватели в детските градини започнаха протест и изложиха своите искания:


  • увеличение на заплатите с 15% от 1 януари 2006 г.
  • втори час на класния ръководител
  • щат за педагогически съветници или психолози (по един на 250 деца)
  • връщане на целодневните занимания
  • развитие на програма за извънкласна и извън­училищна дейност
  • допълнителни средства за осъществяване на програмите за енергийна ефективност в училищата.


Няколко дни след началото на протеста Министерството на образованието и науката (МОН), СБУ, както и колегите им от синдиката на учителите към КТ „Подкрепа“ подписаха частично споразумение. То гарантира изпълнението на исканията на учителите, които са в правомощията на образователното министерство, но не и исканото повишение на заплатите с 15%. На 25 ноември част от учителите започнаха гладна стачка и предупредиха, че имат готовност тя да премине в ефективна, ако това условие не бъде изпълнено.

„Като малка във всички лексикони на въпроса каква искам да стана без колебание отговарях - учителка. Харесваше ми това, че знаеха всичко, особената им (извинявай за клишето) достолепност пред черната дъска, огромните букети цветя, които събираха на 15 септември, способността им някак да увличат децата след себе си, това, че винаги улучваха какво да ти пожелаят на рождения ден... Е, тогава не съм го обличала в тези думи, но смисълът е този.“

Днес Ирена не е учител, а юрист в една голяма банка. Припомня си някогашната детската мечта с лека самоирония. И с облекчение от факта, че не се е сбъднала.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Новите от запаса

Новите от запаса

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.