В крайна сметка винаги мога и да се откажа. Но след N на брой уговорки за сеанс и след като съм проглушила ушите на приятели и колеги с експеримента, този ход ми се струва доста пораженчески. А и любопитството си остава. Всъщност то е и първо­причината за цялото начинание (“може да се върна в трети клас и да си спомня някакви суперважни неща за себе си”) наред със солидна доза скептицизъм (“ами, ще заспя в три следобед и след 4 кафета?!”). В крайна сметка с чувство на зле потиснато притеснение, примесено с лека еуфория, в уговорения час се мятам на едно такси и се втурвам към

Дебрите на подсъзнанието си

Метафорично казано. А практически - пристигам наистина в панелка. Обаче голяма, в столичния квартал “Младост” и, какво облекчение, без купища “Правда” от 42-ра. Вратата отваря Иво Величков, специализирал хипнотерапия в Лондон. Приветливо сочи стая навътре по коридора. Оглеждам се доста нервно и след като не забелязвам кушетката, на която трябва да легна (гледали сме филми, все пак!), сядам на обикновен, тапициран в лилави шарки диван. Дотук - нищо мистично. Липсва дори музика, подходяща, за да изпадна в транс. Бързам да разкажа за всички свои притеснения. “Около хипнозата е пълно с мистификации - изброява Величков - че човек може да не се събуди, че не помни нищо от преживяното, че лесно може да бъде манипулиран да извърши всякакви неща.” Всъщност, твърди той, няма никаква опасност да не се събудиш, много рядко изпадаш в пълна амнезия и не съществува вероятност да направиш нещо, което не желаеш, защото подсъзнанието също има избор да приеме или откаже дадена ситуация. За пример посочва случай с човек под хипноза, на който се дава пистолет играчка и той стреля. Когато получава истински пистолет обаче (макар и незареден), отказва да натис­не спусъка. Частично успокоена, решавам да премина към действие и очаквателно впервам очи в хипнотизатора. “Отпусни се - започва напътствията той - твоите очаквания те държат нащрек.” “Добре - обещавам - но наум продължавам - как да се отпусна, по дяволите, като очаквам да ми се случи нещо необичайно, а и искам да го запомня на всичко отгоре.” “Затвори си очите, продължава гласът, като става все-по мек и по-бавен - и се съсредоточи върху усещанията на собственото си тяло. Ти имаш нужда от почивка. Всеки има нужда от почивка.” Тук не издържам и едва прокрадващата се усмивка върху лицето ми преминава в бурен кикот, прекъсван от извинения: “Ох! Не мога да се спра. Много съжалявам, но не мога.” В съзнанието ми вместо успокояваща тишина се прокрадва епизодът от “Алф”, където симпатичният извънземен хипнотизираше котарака Лъки, като размахваше пред очите му джобен часовник и повтаряше

„Ти не си котка, ти си геврек“

След няколко безуспешни опита да се отпусна хипнотизаторът сменя тактиката и предлага за начало да броя наум, като започвам от 500 и изваждам 3. Целта е да стигна до 1. Всеки път, когато сбъркам, трябва да се върна в изходна позиция. Това упражнение се оказва не толкова смешно, колкото непосилно за слабите ми математически възможности, и аз преставам да съм тревожна, но за сметка на това пък ставам адски уморена. Резултатът в крайна сметка е нулев. “Любопитството е най-неподходящият мотив, с който можеш да решиш да се подложиш на хипноза - обяснява неуспеха Иво - тогава си напрегнат, опитваш се да видиш и запомниш всичко наоколо, а това не оставя поле за въображението. Сетивата ти са нащрек и не се отпускаш.” Според него хипнозата е подходящ метод за лечение на ясно изразени фобии (от открити пространства и тълпи до вида на някои храни), за преодоляване на тревожност, породена от различни състояния (например страх от летене със самолет), за повишаване на спортни постижения, в стоматологията... И изобщо за достигане до проблеми, които стоят в подсъзнанието на човек, но в реалния живот той ги отхвърля чрез защити, които при транс отпадат. Така се стига по-лесно до осъзнаване и приемане на част от проблемите на личността. “Ефектът от хипнозата е резултат от много условия, събрани на едно място - добавя Иво Величков - собствената мотивация, странични шумове, позата на човека, усещането му за комфорт, доверието към личността на хипнотизатора.” С идеята да постигна някакъв различен ефект

Повтарям опита след седмица

При друг човек и на друго място. Не мога да преценя дали това е добре или зле с оглед на експеримента. Осланям се на мисълта, че поне първоначалното ми любопитство е леко притъпено. Още по телефона, когато правим предварителната уговорка за сесията, Милен Николов, психолог, който практикува хипнотерапия, ми казва: “Статистиката сочи, че 10 до 15% от хората не влизат в хипноза - просто е до природа или пък имат силен страх от злоупотреба и опит за манипулация с личността им.” С надеждата, че не съм в този процент, примесена с леко задоволство, че съм толкова неподатлива на внушения, влизам в място, различно от първото. Кабинетът е с преддверие и множество картини - от абстрактна живопис до класическите картички тип “стария Созопол”. Няколко стола и заветната кушетка (най-сетне, не знам защо толкова държа на тая кушетка) допълват обстановката. Лягам и опитно затварям очи. Хипнотизаторът ме изненадва с друга техника. “Понеже знам, че си критична, анализирай всяка моя дума, всяка своя мисъл. Вслушвай се в звуците отвън - в клаксоните на колите и в шума от строежа.” Известно време следвам указанията на гласа, който започва да разказва истории на хора, подлагали се на хипноза с различни мотиви. Често споменава имената им и още по-често се обръща към мен по име, което придава някаква ритуалност на разказването. После цялата какофония от уличните звуци, гласове на работниците от близкия строеж, хаоса от моите собствени мисли и историите на хипнотизираните “герои” започва да ми се струва страшно уморителна. Унасям се и наистина съм на границата на онова особено състояние, което смесва все още будното съзнание и съня. Преставам да следя думите на хипнотизатора, а само ритъма на гласа и просто ми е приятно да лежа. Но нямам прозрения как да реша живота си, нито значещо връщане към детството, нито спонтанно желание да тръгна на фитнес. Окуражителното (или притеснително?) откритие на Милен Николов обаче е, че все пак не съм от онези корави, неподдаващи се на внушения 10-15% от човечеството. Твърди, че на негов въпрос съм отговорила, както той ме е помолил, с помръдване на пръстите на дясната си ръка. Съгласявам се с това. Всъщност откривам едно достойнство на хипнозата. След това си леко сънен и учудващо сговорчив.

Всяка хипноза е самохипноза обяснява Валерия Дилова, психотерапевт, председател на Българско общество “К. Г. Юнг” (виж интервюто) - човек допуска да му се внушава до степен, до която самият той реши. Тя предупреждава за потенциалните рискове, които крие хипнозата при непрофесионалист. Съветът на всички хипнотерапевти, с които “Капитал” разговаря, е преди да се подложи на подобен сеанс, човек внимателно да проучи професионалната биография и опит на практикуващия хипноза. Според Валерия Дилова хипнозата има смисъл само като помощна техника и е част от по-дълъг терапевтичен процес (между другото човек може да се подлага на хипноза и докато лекува проблема си посредством традиционната медицина). Димитър Цветков, психолог от списание “Инсайт”, който не практикува хипноза, но се е подлагал многократно, заради личния опит, пък казва: “Стигал съм дотам, че когато са ми убождали пръста с игла, не съм имал усещане за болка. Целта е да помолиш твоето тялото и съзнанието да направят добрите за тебе неща.” Той също е убеден, че хипнозата не може да е самоцелна и че има смисъл само като катализатор на друг, по-сериозен терапевтичен процес. За Милен Николов хипнозата може да е полезна и без общи терапевтични внушения: “В това състояние на човек може да му просветне с какво да се занимава или да види от друг ъгъл някакви отношения, да оцени свои избори като правилни или не.” И добавя: “Можеш да дойдеш и от любопитство, зад което се крие по-сериозен проблем и той излиза след две-три сесии.”

Тръгвам с колебание дали да не запиша следващ сеанс. Сигурна съм, че имам много проблеми. И е много приятно да ги решавам, легнала и позадрямала на една кушетка. Изминавам три пресечки и ми идва друга мисъл (може пък и да е под влияние на хипнозата...). Повече удоволствие носят личните усилия и опит да осъзнаеш проблемите си. Другото прилича малко на посещение при врачка. Тя ти е развалила магията, а ти не знаеш точно как. p По темата работиха и Катерина Огнянова, Николета Попкостадинова

Научното обяснение Повече от двеста години хората се опитват да измислят пълно и непротиворечиво определение за хипноза. Според една от по-популярните теории това е състояние на мозъка, при което критичното мислене е изключено. Така се дава достъп до подсъзнанието на хипнотизирания и го прави по-податлив на някои внушения. При хипноза всъщност не се заспива. Макар мозъкът да е релаксиран, човек остава фокусиран и обикновено може да усеща миризми, звуци или допир. Въпреки това мозъчните вълни на хора, изследвани в това състояние, имат по-ниска честота, свързвана по принцип със съня. Това подкрепя тезата, че рационалното, съзнателно мислене остава на заден план. Друг аргумент в тази насока е фактът, че под хипноза активността в мозъчната кора на лявото полукълбо намалява, а в дясното се увеличава. Лявата половина от мозъка отговаря за логиката и разсъжденията, а дясната - за въображението и креативността. Твърди се, че при хипноза човек е концентриран толкова силно върху нещо, че губи идея за случващото се наоколо. Усещането често е сравнявано с изпитваното при четене на интересна книга или гледане на филм. Хипнотизаторите не могат току-така да получат директен достъп до нечие подсъзнание. За целта е задължително човекът да е спокоен, да иска да се подложи на хипноза и нещо повече - да вярва, че може да бъде хипнотизиран. Методите за това са няколко - традиционно на пациента се говори бавно и успокояващо, докато той се отпусне, без да престава да е фокусиран върху думите на психолога. Друг метод, популярен във филмите от края на миналия век, включва размахване на джобен часовник под носа на “жертвата”. Идеята е човек да се концентрира изцяло върху предмета и да се отпусне, докато премине в състояние на хипноза. Според специалистите само хипотетично може да се счита, че тълпи, които сляпо следват политически или религиозен водач, се намират в състояние, близко до хипнотичния транс. Трябва говорещият да е агресивен и дори психотичен (на границата на отклонението от нормалното) тип, а хората в тълпата да са силно поддаващи се на внушения, каквито (макар и статистиките да са различни) са не повече от 30% от човечеството, и да приемат, че доброволно участват в такъв сугестивен процес на предаване на мисли и енергия.

@@table:[email protected]@

Факти За баща на хипнозата е признат австрийският лекар Франц Антон Месмер (1734 - 1815 г.). За пръв път той се опитал да фокусира съзнателно вниманието на пациентите си по начин, който да достигне и употреби физическите им и умствени механизми, с цел релаксация, лечение и мотивация. Мес­мер лекувал пациентите си, като се стремял да отпуши циркулацията на магнетична течност във вените и нервите им, която вярвал, че се съдържа във въздуха и попада в човешкото тяло чрез вдишване. Термините хипнотизъм и хипноза възникват през 1843 г. За пръв път били използвани от шотландският хирург Джеймс Брейд, който работел в Манчестър. Той открил, че някои експериментални субекти могат да изпаднат в транс просто като си фиксират очите върху светъл обект, например сребърен часовник. Той вярвал, че хипнозата е приложима, когато не е налице конкретна причина за заболяването - главоболия, кожни проблеми. Брейд показал и, че е достатъчен познат стимул (дума или предмет), за да рехипнотизира субекта. Терапевтичните методи на хипнозата като част от медицината официално са признати за пръв път през 1955 г. от Британската медицинска асоциация, а през 1958 г. - и от американската. Днес хипнозата успешно се прилага в стоматологията, медицината и психологията. Но сама по себе си тя не е лечение, а е по-скоро спомагателна терапия към назначения курс. Преобладаващата теория сред практикуващите хипноза е, че тя представлява най-директният начин да се достигне човешкото подсъзнание и поставя съзнанието на задната седалка, така че хипнотизтът и самият субект могат да общуват с подсъзнанието. Това дава доста убедително обяснение за понякога игривото и освободено държане на субекта, тъй като се смята, че подсъзнанието е мястото на импулса и въображението, докато съзнанието е спирачката. Ексцентричните неща, на които хората са способни в състояние на хипноза, са по „предложение“ на подсъзнанието, а не на хипнотизиращия, което е една от най-честите заблуди. Модерните скептици (течение в психологията, което остава недоверчиво към идеята за хипнотичния транс) имат свое обяснение за състоянието на хипноза. Според тях субектите не са в транс, а само си мислят, че са. Натискът от страна на хипнотизатора е достатъчен да ги убеди, че трябва да се държат по определен начин. Ако човек си мисли, че някой го заставя да се държи по даден начин, той ще се държи така. Ако субектът реши, че хипнозата ще излекува или успокои болката му, мозъкът му ще осигури това усещане. Това е т.нар. пласибо ефект - когато на различни хора се дават хапчета от захар и те се държат странно само защото им е казано, че са LSD например.