Липсващи стаи

Стенвестникът от 1950 г., изпратен от Надежда Драгова (прототип на Капка от романа на Блага Димитрова “Лице”)

Липсващи стаи

Един конкурс провокира ново отприщване на истории за комунизма в България

5413 прочитания

Стенвестникът от 1950 г., изпратен от Надежда Драгова (прототип на Капка от романа на Блага Димитрова “Лице”)

© Красимир Юскеселиев


Има особена привилегия и отговорност в това да четеш разказите на хората за техния живот по времето на комунизма. Да ги оценяваш, да избираш най-добрите. Как се оценява това? Как избираш една съдба пред друга? Следвам ли несъзнато в избора скрита политическа линия?

Сега се замислям върху това. Докато като член на журито четях част от материалите, изпратени за конкурса "Това е моето минало" на Института за изследване на близкото минало (www.minaloto.org), следвах друга стратегия - оставях се на тек­ста да ме хване, да ме поведе сам в своята "мрежа от връзки и разиграни истории" (по чудесния израз на Хана Аренд за човешката биография).

Бях изненадана - историите, които ме хванаха най-силно, бяха за репресиите след 9 септември 1944 г. Истории на тогавашни деца, чиито родители изведнъж изчезват, биват убити, променят се, бягат... В съзнанието ми се запечатват завинаги кратките, режещи изречения от дневниците на Мария от Варна: "Вуйчо Бечо се самоуби, бесило черно... Свако Марко се самоуби... пил сода каустик пред вратата на Борисовата градина... господи, станаха много самоубийствата в нашия род..."

Има едно особено чувство, в гърлото, физическо усещане, че четеш история, която никога не ти е била преподавана, разказана. Веднага осъзнаваш липсващите стаи, в които никой не те е водил. Най-после си представям ужаса на онова време. Странно, нали? Би трябвало да съм си го представила отдавна, в първите години на 90-те, в крайна сметка тези истории тогава бяха допуснати като разказ, след края на комунизма. Но сега разбирам, че не съм съм била добър слушател, защото съм бързала - да изпълня забранените желания - да видя света, да пътувам, да имам. Краят на комунизма за мен, тогава 20-годишна, вместо отваряне на вратите на историята за това време беше край на историята въобще.

Сега разбирам, че съм била част от всеобщото игнориране и че изобщо не съм осъзнавала колко много усилия, грижи и внимание изисква

Разказването на един забранен живот

Не знам защо това се случва точно сега, но именно докато чета разказите от конкурса, проумявам "непосилната лекота" на такава съдба - да ти се случи нещо, което след това повече от 45 години няма да можеш да разказваш. Да преживееш разпада на собственото си семейство, който да не можеш за разкажеш. И когато свободата все пак дойде, да не можеш да разказваш отново. Има хора, при които способността за разказ е изгубена, няма я. Тъжно е това - има истории и дневници, които искат да разкажат за престъпленията, но не могат - липсва способността да те въвлекат в "мрежата от връзки и разиграни истории" на времето, която да ти позволи да разбереш, да преживееш, да мислиш. Сега си давам сметка, че всъщност точно това оценяваме или това са историите, които отличаваме, колкото и субективен да е този избор - там, където авторът успява да ни въвлече във времето, всекидневието, подробностите... Социализмът оживява в тези истории - той е пъстра картина от съдби, от липси и от придобивки, от бедност, от желание да излезеш от бедността, да успееш, да родиш, да имаш семейство, да пишеш, да пътуваш. Тук са историите на лагеристи, дружинни ръководителки, учителки по история, писатели, артисти, вестникарски работници, библиотекарки, емигранти, строители, трудоваци, военни, летци в армията, селяни, бедни, заможни, невъзвращенци (помните ли тази дума?), спортисти... Тук са ръчно подвързани семейни биографии, самиздат-книги, публикации. Тук са цветните и подробни описания на социалистическото всекидневие с "екскурзиите в чужбина - СССР, влакът на дружбата, почивките на море и балкан всяко лято, построяването на жилище, наградите на дъщерята - пътуването до Куба през 1976...". Тук са момичешките дневници от 50-те години на една жена, която е шифрирала любовта си, а сега, 50 години по-късно, ни я праща, защото няма вече нужда от нея. Говоря с нея по телефона, за да разбера повече за шифъра, за историята. Намерих дневниците на тавана, казва тя, по-добре да ви ги пратя, да не събират прах повече тук. Така тази чужда, никому ненужна любов сега чака читатели в архива на института за миналото. Тук е тетрадката за приходи и разходи от 1989 г. на семейството на Григор от Пазарджик. Забележителен документ, в който всеки ден от годината е измерен в покупки. Така например 1 януари 1989 г. е равен на "хляб - половин "Добруджа", захар 2 кг по 1.50 лв., тахан халва с какао 1 кутия 0.580 кг, на децата за Нова година по 5 лева, новогодишни картички и пощенски, общо 54.70 лв.", а 10 ноември, петък, е обикновен ден, в който има "поръчка в стола на здравните работници, хляб - 2 броя, отиване и връщане от Лесичево, вестници", общо 3.30 лв. Тук е стенвестникът от 50-те, описан от Блага Димитрова. Тук са пощенски картички и пожълтели пликове с марки, албуми със снимки, учебник по родинознание, в който на снимка стои Тодор Живков заедно с деца от танцов състав, едно от които вече е пораснало и сега ни разказва за живота си. Тук е целият архив на съюза на репресираните от Враца, един куп папки и документи, които някой безнадеждно е изпратил, сякаш се готви да умре.

Тук са изречения, които си отбелязвам:

"Няма да родя дете на комунизма."

"Няма народен съд, няма комунизъм, има добри и лоши хора."

Няма нито един разказ на човек от висшите етажи на комунистическата номенклатура или на тайните служби.

Има

Два основни типа стратегии

през които се гледа и описва миналото. Първата е желанието то да бъде представено като положителен опит, като добро и да бъде противопоставено на днешното, на времето след промените. Понякога тази стратегия на всяка цена миналото да се представи като по-доброто е толкова силна, че допуска пробойни и оставя повече въпросителни, отколкото облекчение. Откривам изречения, драми, които са се промъкнали случайно в разказа, като вирус в мрежата - в една такава "положителна" история смъртта на 34-годишния син Владимир е спомената само с едно изречение сред над 20 страници текст, в друга "нещастният семеен живот" е бегло щрихиран на фона на подробно разказаната и с чувство на гордост "обществена работа".

Има и друга стратегия - да разказваш за миналото като "лошото", от което следва днешното още по-лошо.

Има много меланхолия и много тъга. Има ясното осъзнаване, че миналото продължава да е разделено между тези две стратегии и че близо 18 години след края на комунизма ние, които наследяваме историите и на жертвите, и на победителите, не можем да ги синтезираме, да родим една друга, обща история.

Ето от това бях изненадана - струваше ми се дълго време, че от нас, родените в последната фаза на социализма, се очаква да направим този синтез, тъй като ние в крайна сметка наследяваме и двете истории. Упорито обаче разделението продължава. Мисля, че сега, четейки, разбирам причината за това. Разказите на пострадалите от идването на комунистическата власт всъщност не бяха чути наистина. След експлозията от нови истории в началото на 90-те, след истините за лагерите и престъпленията те бяха изтласкани, забравени, неинтегрирани в новото време. "Имах желание да опиша спомените си, но не го направих поради безсмислието на подобно занимание. След като бях свидетел на три епохи и се превърнах в аутсайдер и изкопаемо - кой се интересува от преживелиците на малкия човек", пише една от участничките в конкурса.

Днес всички изглеждаме "наказани" заради това игнориране - способността ни за синтез е осакатена, защото, когато една част от историята липсва, какво да синтезираш? Не знам дали осъзнаваме наистина тежките последствия на такава съдба, дали управляващата политическа класа си дава сметка за това, че всяко следващо поколение българи ще се изправя пред още по-тежката задача да не разбира настоящето и да не може да синтезира миналото, защото му е отнето правото да чува част от случилите се истории. И че наистина има опасност

Да преминем през историята, без да разберем какво ни се е случило

Над 140 истории и документи сега чакат своите бъдещи читатели в института за миналото. Някои от тях получават награди. Всички обаче си струва да бъдат четени.

Всеки разказ е форма на мис­лене, върху която някой друг ще стъпи, за да мисли себе си. Всеки разказ прави възможен следващия. Няма излишни истории. Ако приемем, че това е смисълът от писането и събиране на истории за комунизма, можем да се успокоим, че някой ден отчуждението от политическото ще се трансформира в разбиране. И че онова чувство в гърлото - на срам, колко малко знаеш за чуждата болка, случила се в собствената ти страна, няма да се повтаря с всяко следващо поколение, а най-после ще го преглътнем ние, родените в крайната фаза на социализма.

Има особена привилегия и отговорност в това да четеш разказите на хората за техния живот по времето на комунизма. Да ги оценяваш, да избираш най-добрите. Как се оценява това? Как избираш една съдба пред друга? Следвам ли несъзнато в избора скрита политическа линия?

Сега се замислям върху това. Докато като член на журито четях част от материалите, изпратени за конкурса "Това е моето минало" на Института за изследване на близкото минало (www.minaloto.org), следвах друга стратегия - оставях се на тек­ста да ме хване, да ме поведе сам в своята "мрежа от връзки и разиграни истории" (по чудесния израз на Хана Аренд за човешката биография).


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Вечерни новини

Най-важното от деня. Всяка делнична вечер в 18 ч.


71 коментара
  • 1
    Avatar :-|
    Хан Крум

    Откраднаха ни единствения живот, какво друго да се каже за комунистите. Тази стая с милиони смачкани съдби няма кякво да я четем. Но като се върна после от работа, ще седна да ви напиша нещо за "стаята".

  • 2
    Avatar :-|
    д-р Стоилов

    Госпожо ,Иванова,
    "Онова" време си има оня ужас.
    "Това" време си има този ужас.
    Оня не се различава много от този.
    Просто героите на ужаса са различни.
    Някои форми на този ужас са по-изтънчени.
    Както и на НЕ ужаса.
    На Вас ,задачата Ви в тази статия е да пишете за Оня ужас.
    И си просто пишете.Просто си вършите работата.За това Ви плащат.Нищо лошо.
    Стига Ви толкова.Няма защо да се разводнявам.

  • 3
    Avatar :-|
    д-р Стоилов

    До като пусна писмото си,Хан Крум ме изпреварил.
    Пиши,Хан Крум-е,пиши.
    Колкото повече пишеш,по-добре !

  • 4
    Avatar :-|
    НЕ постоянен

    КРАДАТ НИ ЖИВОТА! Но то и да викаш кой ще чуе?Само ония дето после ще те питат как така ти еостанал живот.

  • 5
    Avatar :-|
    Хан Крум

    Когато престарелите утихнали хора тътрят в предпоследни разходки краката си в днешния шум, ревящи коли и мръсен въздух, когато се качват в трамвая на Женския пазар, бързащи по инстинкт да седнат,а седнат ли, бъбрят си - трамваят е често тяхното единствено място за контакт, ти ги гледаш и се питаш какви съдби са протекли зад сбръчканите лица. Това са те - преживелите в единствения си живот злощастната участ да се родят тук и да изживеят заедно цели шестдесет години в една от най-мрачните дупки в човешката история, в клоаката на комунистическия строй. Докато на Трокадеро техните връстници са се возели на скутери и са бързали да забравят ужасите на нациската окупация, слушайки джаз през дима на американските цигари; докато новото френско кино и литература са напирали в цветущата атмосфера на мира и красотата на живота, тук в последните магазини са привършвали хубавите платове, обувките със скърцащи подметки са изчезвали постепенно, а нощем камионите са откарвали от хубавите домове ужасените собственици към кланицата на лагерите и са настанявали на тяхно място брадясали зверове с каскети, убийци , препасани с червени ленти над лактите. Често в немия ужас на 45-та сталинистките продажници са трошели главите на жертвите си с кирки, а общите гробове се издигали като гигантски къртичини. Достатъчно било някакъв превъртял садист да посочи някого и да изкрещи :"Дръжте врага" и всички веднага са гледали да се вредят на първа линия в линча, за да не последват в дупката смазаната глава на нещастника. Произволът на първите пет месеца и до днес не е изследван, цялото общество мълчи грозно, защото всеки косвено се е съгласявал и със страха и мълчанието си, с наведената глава е косвен съучастник. Всички българи под ботуша на съветските окупатори са били принудени да сведат глави пред новите господари - комунистите. Те само това и чакали. Нашите комунисти, другарки и другари, са най-гадната порода изверги, появявали се някога тъдява. Кръволоци, крадци, садисти, лицемери, покварени лъжци, те никога не са имали друга цел освен да заживеят по-добре, много по-добре и са виждали единственото възможно средство за това в убийството на "народния враг", конфискуването на имотите му, както и в заробването на сънародниците си в клетката на комунистическата утопия , експлоятирайки ги зверски в името на своето собствено господство. Разрушаването на нормалния свят, късането на пъпната връв на живота било нещо като главна цел в тяхната идеология. Те извратено карали хората да скандират пред гроба на зачеркнатата си свобода колко щастливи щели да бъдат някога при комунизма. Нямало голям избор, а повод за нови убийства било дори и по-тихото скандиране на комунистическите лозунги. Това общество на нашите сънародници било заченато в греха на братоубийството,лъжата, страха и обеличаването на последните остатъци от човещина. Настъпил сатанински кървав мрак. Хората просто изгубили сетивата си. Те виждали щастие в това да копат с кирки камънаците край бригадирските колички и предано получавайки мизерните дажби на купонните времена да работят като луди в името на партийния произвол. Но това не било достатъчно за новите господари, докато по бреговете на западните страни хората танцували по дансингите вечер, докато щастливите младежи и девойки бързали с целувки да наваксат пропуснатите мигове на живота си през войната, тук се провеждали събрания, нарочвали се вътрешни врагове и шпиони, сурови мутри с карабини обикаляли във вечерния час кварталите, а само някоя загубила разсъдъка си девойка да имала глупостта да си сложи червило, веднага я пращали в каменоломната, където слез няколко изнасилвания угасвала с кървища по тялото си . Налудничавата саморазправа се прехвърлила в университетите, врагове се търсели дори в семействата. Нататък историята продължава с дневника на комунистическата проказа. Тя продължава и до днес. Вижте Гоце, вижте диктата на екскомунистическата каста, синчетата,дъщерите, вижте номенклатурата, продължаваща в неистовата си алчност да лочи, вижте ДС-апаратчиците, промъкнали се навсякъде и контролиращи всичко тук от гнездата на птиците до урните на умрелите и ще се отвратите от зловещия конструкт на уродливата метаморфоза на другарите. Те продължават да се наричат помежду си другари. Аз бих заменил тази негодна заради тях дума "другари" със "съучастници". През целия период те си бяха и са си до днес просто разбойници. Нагли престъпници, кретени, садисти, а съучастничеството като знак за преданост е главната им отличителна черта. Няма морал, няма чест, няма човек, има само ПАРТИЯТА, стръвното забогатяване и плячкосване, тъпченето по главата на жертвите. Целият днешен преход е огледално повторение на предишните изстъпления, а героите на зловещия калейдоскоп са точно същите другари. Точно те откраднаха двайсет и пет милиарда долара, раздадоха си ги, хвърлиха народа си в мизерията на изплащането, разделиха си държавното имущество, заграбиха имоти, курорти, банкови средства, пенсионни фондове, затриха с хиперинфлацията спестяванията на хората, омерзиха надеждите на хората за освобождаване от комунистическия гнет. И всичко това безнаказано ,другарки и другари. Няма провидение за българския пъкъл. Няма косъм паднал от главата на поне един от тях. Не. Нещо повече надигат глави в неокомунистически реваншизъм и искат да се кланяме отново на идолите им. На същите идоли, които обявяваха религията за опиум на народа, а предателството на ближния и убийството класовия враг като висша ценност на социалистическия човек. Хората, преживели ужаса , сами ще се самозаровят, там в самотата на ковчега ще направят своята екзистенциална последна трагична крачка към нищото, урните ще побирет червения прах. А Трокадеро, ами там младите продължават да се целуват, те дори не знаят какво точно е това комунизма. Фамилиите от ЦК,Иван Славковци, Гоце, Р.Овч и компанията бригадири-генерали знаят. И още ни управляват.

  • 6
    Avatar :-|
    д-р Стоилов

    Давай,давай,давай
    Браво,браво,браво,
    Чудесно,чудесно,чудесно,
    Хан Крум,е

  • 7
    Avatar :-|
    Хан Крум

    Най-лошото в злата прокоба на комунистическата участ бе смачкването на човека, превръщането му в безропотно животно, в благодарен роб, радващ се на огризката, подхвърлена му щедро от червените велможи и готов до сетния си дъх да брани смело великото дело на червените другари. Гледаш - беловлас клетник, турил секция в двустайното жилище-гордост пълна с безценни творения, от "Тимур е неговата команда" до спомените на Добри Джуров и Иван Винаров. Томове със смели лъжи за Чавдарци и храбрите дни под Мургаш. Благоговеен поглед на цело село, че дошел другарят Пеко,Тако, Мако, Дако, Мъдьо и Ташо, да открие паметника на загиналите борци. Друг въпрос, че тия същите загинали борци застреляли двамина стражари пътьом към мандрата. После вързали мандраджията, взели му стоката, а на връщане простреляли кмета. Нещо да ви напомня? Днешните борци, създадени под мъдрото ръководство на ДС-мафиотите дори още по-смели подвизи вършат. А като ги застрелят, правят им мавзолеи в Арбанаси. Но да се върнем към нашия средностатистически човек, безпартийния комунист. Безпартийният комунист е първосигналната метаморфоза на плужека, готов да лази в краката на мъчителите си. Ще го видим на хорото след манифестацията да рипа весело пред ботушите на намръщените простаци в милиционерски униформи, ще го видим да вдига мълниеносно ръка в подкрепа на наглите предложения на партийния секретар за вдигане на нормата двойно в чест на предстоящия конгрес на БКП, ще го видим с изкривено от злоба лице да слуша критиките към империализЪма, ще се радва на значката си, гордо носена за това , че се е утрепал да се бъхти и днеска и нощеска, докато директорът с Волгата, дар от доволните другари от окръжния комитет на Партията, отпрашваше да чука секретарката си на Златните пясъци . Безпартийният комунист и до днес е баят селянин-комунист. Твръд до гроб, той още вярва, че "демокрацията" го е лишила да чака още двеста години настъпването на ненастъпващия комунизъм. За него избиването ва милиони човешки същества от комунистическите режими нищо не значи. Той си е доволен от спирането на тока по четири часа, от празните магазини, от гуменките 42 номер и таратора за 11 ст. в стола на завод "Георги Кирков", ракията-каменярка в самообслужването зад оловно-цинковия завод и покритите с цимент чаршафи на простора в Златна Панега. Безпартийният комунист със завист гледа зеленият мундир на затлъстелия ЗКПЧ от поделението в казионното градче. Гледа неговата пушка ИЖ и лъскавите му ботуши пред черджето на най-хубавата си стая, взета за настаняване на другаря ЗКПЧ, щото той, макар и да е безпартиен комунист , няма право да се разполага в тристайно жилище. Познавате ли безпартийния комунист? Да, същото това говно от втория етаж, винаги слухтящо кой ви идва на гости, винаги готово за събрание и ленински съботници. Подлизуркото , който подло помогна за уволнението на вдовицата, за да се освободи място за племеницата на другаря партиен секретар. А си имаше в шкафчето за дрехи химически молив и си записваше некои наблюдения за нездравите изказвания на вражески настроения колега. Да-а, мамата му еба като го натопи завчера тоя вредител. Сега да млати каминяка в кариерата, друг път да не разказва вицове. Клетият Теофраст би потънал в земята от ужас, ако му се наложеше да описва характера на безпартийните комунисти.

  • anticomunist

    Просто да попитам:
    д-р Стоилов доктор ли е или е другаря Стоилов?

    Ниакаде дълбоко ж себе се 4ужстжам, 4е е "другар"
    Явно дядо му не е бил пребиван от Народната мила милиция, 4е не иска да влиза в ТКЗС-то, или не е пращан за 9 години в Белене, 4е е работил, а не е ходил на митинга когато Сталин е умрял.

    Някои казват: "Нека да забравим! Нека да изгорим досиетата!" Сигурно имат право, ако са били от "авангарда на Народната власт", но тези като мен които са страдали десетки години от тях ... не мислят така.

  • 9
    Avatar :-|
    Един обикновен хроникьор

    Малко хора са съгласни въобще да мислят за тези неща. Малко хора въобще искат да слушат такива истории. Това не са "хепи енд" истории. Звучат като сюжети на съвременни филми на ужасите, но някак си зле написани. Истината за живота въобще е твърде горчива, мнозина предпочитат сурогати, всякакви, само не и истината.

    Винаги си мисля за моето семейство, за личната ми "родова" история през този период. Период, в който хората все пак са се раждали и умирали, женели, имали деца, радости и скърби. Да, изкривени, пречупени през Контрола на Партията и на измислените ценности на Онова време. Но възприемани някак си за реални, до голяма степен реални. А нима днес няма лъжа, а нима днес всичко е "честно"?! Глупости, ние хората, просто не искаме да приемем реалността, че във всеки от нас дреме по един диктатор, или поне в мнозина от нас, че дълбоко в себе си сме егостии и тирани, че ако на нас ни падне власт, ще направим същите поразии, както и тези, които днес сочим (или някои сочат) с пръст и наричат "мъчители".

    Няма да забравя дядо ми - до края на живота си комунист, убеден в правотата на Маркс. Четеше и вярваше в прашното издание на "Капитала" от петдесетте години на миналия век. Работеше честно като главен счетоводител на предприятия и казваше "Ще победи този строй, който има по-голяма производителност". Така и стана. Но не беше само това. Дядо май така и не разбра, че е имало и една друга реалност. Знаел ли е за лагерите и мъченията? И да е знаел, сигурно ги е приемал за нещо нормално, че там просто са "враговете", враговете на светлото бъдеще. А той искрено вярваше в това бъдеще. Заради хора като него "тъмното" минало продължи малко повече, отколкото иначе може би щеше да продължи. Но той беше чист пред съвестта си. Той никого не е измъчвал, никого не е убил. Той беше родом от едно малко село край Велико Търново. Ако не беше дошъл комунистическия период, ако не бяха станали тези размествания в социалните пластове, може би той никога нямаше да има шанса да завърши висше образование, да има тази кариера, тези възможности. За дядо ми комунизмът беше нещо хубаво, беше му дало шанс, отговавяряше на неговите идеали. Дядо ми беше "Герой на социалистическия труд". Дядо ми виждаше слабостите на системата и ги критикуваше, но като убеден член на Партията. Беше писал писмо на времето на Тодор Живков ... Какво ли е имало вътре? Дядо ми вярваше, че посоката е правилна, но критикуваше детайлите, начина. Питам се понякога, дали е бил сътрудник на тайните служби. Само преди години този въпрос би ми се сторил кощунствен. Сега го приемам нормално и спокойно. Но не мога да питам дядо ми, защото вече не е между живите.

    Баба ми (майката на баща ми) прозлизаше от заможно селско семейство. Баща й е бил голям земевладелец. Всичко спестено влагал в закупуването на нови земи. Били са богати, но са живеели скромно, може би за днешните разбирания мизерно. Баба ми не разправяше много за онова време. А аз тогава не бях достатъчно голям, за да я разпитвам за тези неща. Дошъл "девети". Колективизация. Баща й видял как постигнатото в толкова труд се разпада. Не живял много в "новото време", отишъл си от мъка. Баба ми не обичаше комунистите. Наричаше ги "червената буржоазия". Тя беше родом от едно село във Видинско, една отдавна комунистическа територия. Интересното е, че беше омъжена за комунист. Дядо ми (да го наречем, дядо 2), на който съм кръстен, пък бил ятак. Заедно с брат си. Заловени от тогавашната полиция, затворени и осъдени на смърт. Брат му бил екзекутиран, но дядо ми го освободил "девети септември". Странно, но на тази дата дължа нещо, иначе тези редове нямаше да бъдат написани. Дядо 2 не си го спомням добре, почти смътно. Той имал един проблем. Не могъл да добие статута на "активен борец". Дядо 1 ходил да се среща с другари от районния комитет на Партията във Видин, за да спомогне уж на Дядо 2 да стане "активен" борец. Но гадовете не му дали. Имало си "вътревидова" конкуренция и в самата Партия. Дядо 1 сигурно е бил разочарован от другарите във Видин, а дядо 2 сигурно още повече. Все пак, хубаво е да бъдеш оценен на своето време и на своето място. Дядо 2 обаче имаше едно предимство - отиде си в началото на 80 те години и никога не разбра как свърши историята за комунистите и на активните борци. Дядо 1 обаче си отиде скоро, през 2005. Дядо 1 беше разочарован. Видя тоталния разпад през началото на деветдесетте. Преживя времето на Костов (когото, естествено, мразеше). Но за всичко беше виновен Горбачов.
    ... дотук ми стигна вдъхновението тази вечер...

  • 10
    Avatar :-|
    д-р Стоилов

    Браво
    -Един обикновен хроникьор [Анонимен | неутрално]
    днес, 21:02

    Моята история е почти същата.

    До
    anticomunist [Анонимен | гневно]
    днес, 20:48


    Не ,не съм доктор.
    Другар съм.
    Но за хубаво или лошо ,не съм бил член на БКП.Не съм ползувал облагите ,преди 10.11.
    Сега още повече я обичам,защото ,просто Вие сте ГОЛИ АНТИКОМУНИСТИ.
    Нищо повече,не сте.
    За съжаление.
    Но и моя дядо № ... е бил Комунист и т.н.,а дядо № ... е бил сравнително богат.
    Но не е живял богато.
    Но ,много ,много е работил.
    А , Вие,понеже не Ви се работи,скоро ще станете ....


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал