Оженила съм се много млада, на 17 години, в град Вършец. Щото исках да бъда по-свободна. Не ме пускаха никъде. Така мислех, че като се оженя, ще бъда по-свободна, ще си поживея. А всъщност съм се излъгала, не е така. Щото семейният живот е друг... Мъжът ми почина при катастрофа през 1995 г., докато бях на работа в Кипър.
11 години, не знам Нова година, не знам Великден, все съм далеч от вкъщи. Некой път ми е много мъчно... за всичко... но съм принудена, нема начин, в България е много трудно. Дъщерята е тук, помагам на сина си с пари, помагам на майка ми, по къщата сложих парно, покрива си смених, че пускаше вода, сега отвънка къщата ми трябва да се измаже...
Работех на жп гара Враца като билетна касиерка. Родителите ми са в Мърчево, аз живея във Враца, мъжът ми е там, имам две деца, сега очаквам едно внуче. От четири години съм тука. Нуждата те принуждава да дойдеш насам.
Първата ми работа беше в една вила, да чистя. Две години там съм работила. После отидох при една баба година и половина. При бабата беше по-спокойно, но бабата не беше добре, че имаше заболяване, не разбираше. И почина после. В момента работя в един ресторант. Сега се чувствам нормално, като нормален човек, като не си затворен. Няма да се връщам в къща. Трудно е да си в къща, различни хора, с различни характери, не всеки може да издържи, има жени, които идват тука и си отиват, не могат да издържат. Психически просто не могат.
Никога не съм си представяла, че на 50 години ще науча италиански и ще живея в Италия.
Работих като шивачка в ТПК „Георги Димитров", Вършец, по времето на социализма още, после спря производството и почнахме да ходим по Сърбия, Македония, по Съюза, Гърция. И след Гърция се принудих да дойда по Италия.
Аз съм от 2002 г., просто съм свикнала, нищо не ми липсва, липсват ми само децата. Добра ми е работата, гледам една баба на 94 години, тя повечето време спи. Четири години как съм при нея и съм казала на сина й - докато е жива, ще бъда при нея, после вече... Психически не ми прави впечатление, просто го взимам за работа, че трябва да работя и трябва да си издържам семейството, това ми е заплатата и трябва да стоя тука.
От три години съм тука, тя ми е станала като майка, но след като умре, не мисля, че ще отида пак в къща. Не ми се влиза повече в къща.
Затворен си. Затворен си 24 часа и си на разположение. Нощеска в 12, в един да ти чукне, да те пита колко е часът, требва да станеш, да й отговориш, да легнеш пак. Не можеш да мрънкаш. Да кажеш не искам, излизам. Има жени, които излизат. Имаше наскоро в Сицилия 4 румънки, които ги беха хванали, от Румъния внасят приспивателни, упойват жените, набутат ги вечер с капки и излизат по дискотеките.
Мъжът ми е в Кипър. Детето ми е в София. И в момента никой не живее в Заножене. Немам за какво да се връщам. Нема за кво.
Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.
Абонирайте сеВъзползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент
2 лв. / седмица за 12 седмици * Към офертата
* Aбонамент за Капитал - 2 лв./седмица през първите 12 седмици, а след това - 7.25 лв./седмица. Абонаментът Ви ще бъде подновяван автоматично и таксуван на месечна база. Може да прекратите по всяко време. Само за нови абонати, физически лица.
1 коментар
Това е блогът за жената: http://boikob.blogspot.com/
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.