Не-некролог за Вера Мутафчиева

Това, което следва, не е некролог. Този жанр не подхожда за Вера Мутафчиева. Но и за исторически обобщения е рано. Ще изкажа мнение, за да събудя дебат. Мутафчиева никога не е бягала от конфронтация и спор.

Присъствал съм на нейни публични лекции и после на разговори на маса. Беше отдавна. Тя беше съсредоточена, прецизна и завладяваща, без да е "обаятелна", в официалното си изложение. В разговора беше леко отстранена и смълчана, без да излъчва досада или умора, просто едно полуприсъствие. Всякак излъчваше тежест и мощ, които не натежаваха и не извикваха уплах или плахост. Имаше в присъствието й вече нещо отвъдно, някакво прекрачване, сякаш не беше вече цялата отсам и сред останалите, но не мога да знам дали това беше ефект на вече преклонната й възраст, или универсално качество на личността й, както съм по-склонен да предполагам. Сякаш там, където беше тя, пространството се закривяваше по особен начин и тя колкото излъчваше, толкова и поглъщаше енергия, най-вече с липсата си на желание да съучаства на всякакви разговори на учтивост и трапезно забавление. Тя някак казващо полуотсъстваше, сякаш живееше няколко паралелни съществувания.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Преди време, след поредния провал с кандидатурата на Йордан Радичков за Нобелова награда, възникна идея за инициативен комитет, който да защити като по-конвертируема именно кандидатурата на Вера Мутафчиева. Аз лично не споделях този оптимизъм. Винаги бях харесвал писането й, особено "Книга за Софроний", съгласен бях, че е сред най-непровинциалните български писателски гласове, и все пак не виждах достатъчно аргументи за Нобелова награда. Поради една причина - липсата на емпатия, на съчувствие и интерес към човека като всякакъв. Вера Мутафчиева винаги ми се е струвала силна в негативното и слаба, твърде слаба в способността и в желанието да вижда у човека потенциал и порив към себенадмогване, себепрекрачване, самоповдигане за косата против законите на физиката. И на историята.

През първата година на престоя ми в Китай бях поканен да напиша обзор на българската литература между 80-та и 2000 година. Започнах подготовката си за този текст чрез препрочитането на "Случаят Джем" - точно романът, който се счита за неин писателски връх и най-сериозно основание да се иска Нобелова награда. От перспективата на Китай и от втори прочит книгата ми се стори потискащо ограничена. В нея няма никакъв свят, няма материя, телесност; няма плътност нито на погледа, нито на сетивността, нито на преживяванията. Има схема с цел и поука. Идеята е една все по-жалка и безсилна човешка единица да се покаже като средоточие на десетилетни политически и дипломатически борби между Изтока и Запада с цел да се създаде алегория за ужаса и цинизма на историята. Стойността на султан Джем няма нищо общо с неговите личностни качества, нито когато все още ги има, нито когато деградира и се разпада. Политическата персона според книгата е напълно празна сама по себе си; тя се изпълва само чрез силовите полета на властта, интереса, алчността, завистта и суетата. Султан Джем е заложник на политически и исторически процеси, които го третират като знаме, лозунг, символ и функцияна определени амбиции и воли. Те обаче поради това не му позволяват да бъде човешко същество и той се смирява с това, не намира сили да се опълчи. Напротив, неговият приятел, сподвижник, слуга и летописец, поетът Саади, постепенно излиза от сянката на своя господар, за да се отърси не само от неговата власт и очарование, но и от този функционален възглед за човека, в който той все повече се вписва. Така Саади постига независимостта на твореца, но и на човека, който е господар на собствената си съдба, възвръща си човешкото и естетическото достойнство.

Според имплицитния автор всичко, което има значение, са сплетни, козни, интриги, суети и борби за власт и придобивки. Това е един безкомпромисен възглед, лишен от илюзии, но неговият цинизъм го прави и късоглед, и ограничен от капаци. Идеята, че така е в политиката и историята и че те пропускат всичко останало, всякакви добри чувства и намерения, не е извинение. Възгледът е предложен като трезв и проницателен, но той все повече откънтява като предубеден и циничен. Като мизантропски по един скучен, предвидим и износен начин.



Казах си, че от тази книга Нобелова награда не става не само заради възгледа й за човека, но и заради представата й за Европа. Според книгата нейните култура и религия са сводими до чист ритуал, до фалш и лицемерие. С досадна неотстъпност повествователят разкрива зад всеки жест и ход, зад всяко слово и усилие все същите материалистки и персоналистки мотиви, все същия интерес и властолюбие. Такъв сплескан образ на европейската цивилизация е възможен, но той подозрително напомня една войнстваща и често завистлива перспектива, която днес пледира от позицията на не една религиозна и морална нетърпимост. При повествованието на Мутафчиева обаче такава външна перспектива няма, там няма привилегирована морално гледна точка. Привилегированата гледна точка е тази на истинския интелектуалец, на твореца, чийто поглед става все по-остър, все по-проницаващ; но и все по-безразличен към лъжата, която управлява света, все по-обезверен, че може да й се противопостави нещо повече от някаква вътрешна свобода, от индивидуалното избавление на творенето отвъд предрешеността на политиката и историята.

Скоро след като препрочетох романа, излезе новината за сътрудничеството на Мутфчиева с шесто управление на ДС. Не се изненадах. И в това няма тържество или злорадство. "Случаят Джем" излага представа за човека като за празно същество, подритвано от политиката и историята. "Случаят Джем" също така излага една друга представа - за твореца, който постига вътрешната си еманципация, но след като целия си живот се е посветил на едно празно и безлично същество. Вера Мутафчиева ще да е носила и Джем Султан, и поета Саади в себе си. Не, няма да противопоставям историка на писателя Мутафчиева: и двете лица са от страната на твореца. Другото лице обаче е лицето на човека в модерния, още повече в тоталитарния делник. В него то се оказва и политическо, и дори историческо, ако иска да бъде фактор, да влияе, да бъде част от ставащото. Това е лицето, което става сътрудник, което се оказва пленено, което става заложник на политически игри и борби. Другото лице, на писателя и историка, е решило, че от позицията на циничното си отвращение пред игрите на политиката и историята може да изостави другото лице на делника му, да го изолира като фалшиво лице, над чиято социална успешност то мъдро се надсмива.

Всичко това звучи като оправдание: всички имаме фалшиво лице, но само малко от нас имат друго, същинско, провиждащо и творящо лице, а Мутафчиева го е имала, затова другото лице - на доносника Атанас - няма значение.

Но дали няма? Дали Султан Джем, дали доносникът Атанас не са функция на мизантропския, циничен поглед на писателката Мутафчиева, на поета Саади? Те са празни форми, които обаче се пълнят не само от политиката и историята, но и от неща като култура, цивилизация, история, етика, философия, литература. Друга литература. Не като на Мутафчиева.
Дали Султан Джем, дали доносникът Атанас не са функция на мизантропския, циничен поглед на писателката Мутафчиева, на поета Саади? Те са празни форми, които обаче се пълнят не само от политиката и историята, но и от неща като култура, цивилизация, история, етика, философия, литература. Друга литература. Не като на Мутафчиева.

*Авторът е доцент по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски". Чете лекции и в департамент Нова българистика на Нов български университет. Публикува множество литературоведски и културологични студии и статии в български и чуждестранни издания. От две години преподава български език, литература  и култура в Пекинския университет.

Биографично Вера Мутафчиева е българска писателка и историк - османист. Завършва История в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1951 година, а от 1958 година, след защита на дисертацията й Феодалната рента в Османската империя XV-XVI век", е кандидат на историческите науки. От 1978 година Вера Мутафчиева е доктор на историческите науки. В научната си дейност се занимава с малко изследвания период на османското владичество на Балканите и редица от тезите й противоречат на наложилото се схващане за тъмните времена на робството. По-известна обаче Вера Мутафчиева става с романите си и с оргиналния си стил. Тя е автор на над 30 художествени книги, издадени у нас и в чужбина в многобройни тиражи. Сред по-известните ѝ произведения са: "Книга за Софроний", "Случаят Джем", "Летопис на смутното време", "Аз, Анна Комнина", "Предречено от Пагане". Сценарист е на филма "Хан Аспарух".