Малкият принц от Паталеница
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Малкият принц от Паталеница

Малкият принц от Паталеница

Как едно пазарджишко село интегрира хората с увреждания чрез театър

Ирина Ценкова
8856 прочитания

© Шекспирова театрална школа "Петровден"


Тромави облаци внимателно оглеждат терена. Дърветата, удобно извисени над селото, гледат сценката като спестовни кибици. На втория етаж на съседната къща господин на средна възраст, решен в бял потник, и дама в престилка подражават на облаците от позицията на стратегическия си балкон. Около малката старинна църква има хора като за неделна служба. Макар че всъщност е понеделник, при това късния следобед, а онези, които след малко ще привлекат вниманието на публиката, не са облечени в расо, а се разхождат в пъстри сценични костюми.

Мястото е село Паталеница. След обединението си със съседното село Баткун през 1955 г., селото (-ата) може да се похвали, че е едно от най-големите по северните склонове на родопския рид Каркария. Намира се на около 15 километра от Пазарджик, а пътят дотам може да ви предложи почти рекламни сцени като възрастен мъж, подпрян на мотиката, зелен потник и космодиск отгоре - всичко това в комплект и без доплащане.

В Паталеница обаче изкуството е на различно ниво, а сценариите - класически. Там в синхрон с по-засуканото име на селото хората ходят на театър често и отдавна работят по въпросите за интегрирането на хората с увреждания.

"Нарисувай ми овца"

В понеделнишката вечер арт ценителите от околността са изгладени и в режим на готовност. Постановката е "Малкият принц" по Антоан дьо Сент Екзюпери. Актьорите в спектакъла са от Детската Шекспирова театрална школа "Петровден" към училището в село Паталеница, от дневния център за деца с увреждания "Вяра, надежда и любов" и Дневния център за възрастни с увреждания в Пазарджик. Спектакълът е част от проекта "Училище-театър-живот" на сдружение "Помощ за деца в риск", с финансовата подкрепа на фондация "Лале".

Усмихнатата малка Диляна раздава "късметчета от нашата земя - за щастие и полет към принца". "Пътешествие" се оказва вярна поличба. За да видите тази пиеса, трябва да затворите очи и да се отправите към територията на чистите емоции.

Историята я знаете - за падналия в пустинята пилот (който между другото вметва и финасовата криза във въвеждащия монолог), малкия принц и неговата неповторима роза, странниците от другите планети и лисицата, която преподава тънкостите на опитомяването. Всъщност обаче, дори да сте я чели и слушали n+1 пъти, едва ли сте използвали именно този набор от чувства и метафори, който влиза в употреба при постановката в селото.

"Махни този параван, той не ми е нужен." Розата, онази единствена и особено капризна роза от планетата на Малкия принц, се казва Руми и всъщност цъфти от кожената седалка на инвалидната си количка. Руми е крехка, но няма нужда от завеса, която да я скрие. Освен това единствената буря, която минава през сцената на паталенишката църква, е от аплодисментите.

"Не ти върви", казва Малкият принц на фенереджията, чието основно занимание е да гаси и светва фенера.

"Не ми върви. Добър ден", бързо и с усмивка отговаря човекът от най-малката планета.

В пиесата всички роли на обитателите на другите планети (метафорично или не) са поверени на деца и хора в неравностойно положение. Но ако гледате с очите на на непредубедения, на моменти трудно ще установите къде минава границата между забравения текст, импровизацията и целенасочената пауза. Пиесата завършва с послание: "Не тъгувайте, когато излезете навън! Погледнете небето." Пред църквата "Св. Димитър" обаче никой няма намерение да тъгува, а единственият блясък в очите на зрителите и родителите е от гордост и умиление. Няма и такива, които настойчиво гледат небето - погледите са към звездите, които слизат от импровизираната сцена с ново самочувствие и по-дълга творческа биография.

Малкият принц Стоян е на седем и половина, но вече има главна роля. "Лесно ги научих репликите. Баба Янка помогна, баба помогна и лека-полека ги научих", обяснява второкласникът от Баткун. Колегата му Георги е на 14. Бил е титулярният избор за ролята на принца, но сам е избрал да играе бизнесмена - защото харесва вратовръзки. Любимата му реплика от сценария е, когато брои звездите: "Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три, хиляда и четири и така..." Освен своя герой и Малкия принц харесва пияницата, "защото пие". Георги казва, че учи в Спортното училище в Пазарджик и иска някой ден стане като Бербатов, макар че "той се излага напоследък".

Мечтите нямат диагнози

Затова и още на старта на проекта младата Василена Радева, която е режисьор на спектакъла, е решила да не се влияе от медицинската терминология. "В самото начало установихме едни правила, в които всички са равни и това не е само на книга. Като усещане децата много по-лесно възприемат различията", обяснява тя. Постановката на Малкия принц в Паталеница е първият й професионален опит с деца изобщо. Проектът й е коствал "един разпокъсан период на опознаване" преди ваканцията, прилично количество разговори за Малкия принц и две седмици интензивни репетиции. Убедена е, че ако някой някого е научил на нещо, то това са децата нея: "Те ме научиха на много неща - разкриха ми много от смислите на "Малкия принц". Аз самата ще се радвам, ако съм ги научила малко повече да обичат и да уважават себе си и малко повече да вярват, че има какво да кажат и че са интересни за всички около тях, особено за дечицата от дневния център – мисля, че беше страхотна крачка за тях това, че се показват с наслада", казва Василена Радева. А ако тя трябва да благодари на някого освен на актьорската си трупа, това е Инна Церовска, която е инициатор на проекта.

От селското училище до "школото"

В момента Инна Церовска е и човекът, на когото село Паталеница дължи вкуса си към сцената. Инна пристига в селото от Пловдив през 1999 г. заедно със съпруга си, режисьора Христо Церовски, и двете им дъщери Павлина и Самоела-Ивана. Идват в къщата, която баща й, театрален художник, е купил. Провокирани са от думите му: "Абе, вижте какво, и в едно село можете да направите на една поляна театър и пак – ако можете да го правите – да го правите." След преговори с директора на местното училище сформират училищната актьорска школа.

Идеята е освен друго, студентите от специалността Актьорско майсторство в Пловдивския университет, на която основател е Христо Церовски, да имат къде да практикуват на открито и да работят с деца. След една учебна година работа по Шекспирови текстове на 29 юни 2000 г. на сцената се появява първият спектакъл, поставен съвместно със студенти актьори - "Ромео и Жулиета". Премиерата е на Петровден и е съпътствана от цяла върволица именници, сред които Жулиета (Петя), близкият манастир "Св. Петър и Павел", и реплика от пиесата, според която младата Капулети е родена в нощта срещу Петровден. Името на трупата е предопределено - "Петровден".

"Нещата тръгнаха като на шега", спомня си днес Инна Церовска. През годините следват поставяне на "Венецианският търговец", "Укротяване на опърничавата" и филм за селото и интензивния му културен живот - "Шекспир по балкански" на Васил Барков. След третия спектакъл режисьорът Христо Церовски умира, а съпругата му продължава мисията заедно с новия режисьор - Тодор Димитров. Идва ред на "Хамлет" (Хамлет между другото е днешният Екзюпери от "Малкият принц", който вече е професионален актьор), "С любовта шега не бива", "Комедия от грешки", "Макбет" и "Перикъл" с английския режисьор Рекс Дойл тази година. Работата по интеграцията на хората в неравностойно положение започва през 2002 г. Идеята е на директора на училището Никола Колев, който предлага деца от пазарджишкия дом (сега дневен център) да бъдат включени в постановките.

"В интерес на истината в началото не смеех да кажа "да" поради простата причина, че ме беше страх, че някой ще спекулира с нашата работа. Мислех, че хората отстрани няма да разбират и ще си кажат: "А, вие тук, за да станете известни", разказва Инна Церовска. Въпреки това предизвикателството е прието - първият опит се казва "Мащехата на Снежанка" и е на Вяра Начева, бивша студентка на Церовски. По-късно, през 2004, се появява и проектът "Нашенци" по текстове на Чудомир и Иван Вазов. Междувременно заедно с театралната школа обикновеното селско училище се сдобива с два компютърни кабинета с постоянен достъп до интернет, школа по иконопис, открита сцена, която събира по 400 - 500 души от околността и София по време на представление и, както казва Инна Церовска, селското училище се превръща в "школо".

Днес, седем години след първата интегрираща постановка и въпреки придобития опит, Екзюпери е истински голямото предизвикателство.

"Когато Василена дойде и ми каза, че ще прави Екзюпери, аз си казах "Боже господи, как Екзюпери", и след това си дадох ясна сметка, че Екзюпери е такъв извънземен, че може би точно тези деца много по-точно го усещат. Защото те реално не са в нашия свят. Вероятно ние не опитомяваме правилно, може би нещата са много по-сериозни от тяхна гледна точка. Защото те наистина се отнасят страшно сериозно, страшно отговорно към света. Защото те наистина искат да ни опитомят и да се допрат до нас", казва Инна Церовска.

Тромави облаци внимателно оглеждат терена. Дърветата, удобно извисени над селото, гледат сценката като спестовни кибици. На втория етаж на съседната къща господин на средна възраст, решен в бял потник, и дама в престилка подражават на облаците от позицията на стратегическия си балкон. Около малката старинна църква има хора като за неделна служба. Макар че всъщност е понеделник, при това късния следобед, а онези, които след малко ще привлекат вниманието на публиката, не са облечени в расо, а се разхождат в пъстри сценични костюми.

Мястото е село Паталеница. След обединението си със съседното село Баткун през 1955 г., селото (-ата) може да се похвали, че е едно от най-големите по северните склонове на родопския рид Каркария. Намира се на около 15 километра от Пазарджик, а пътят дотам може да ви предложи почти рекламни сцени като възрастен мъж, подпрян на мотиката, зелен потник и космодиск отгоре - всичко това в комплект и без доплащане.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

15 коментара
  • 1
    Avatar :-|
    Хърсо

    Браво на всички инициатори на това събитие. Това са хора с големи сърца. Дай Боже, да видим представлението в София!

  • 2
    Avatar :-?
    В. Тонева

    Поздравления за Василена и целия екип по проекта, както и на децата участници!:-)))

  • 3
    Avatar :-|
    свой

    Браво на Баткун и Паталеница, аз съм била там и по-добри хора не познавам.Такава е и Ина Церовска-нали е нече от там. Чета материала от чужбина и много се вълнувам-нови постановки и гастролир успехи!

  • 4
    Avatar :-|
    к

    Усмивките на тези деца са сред малкото неща, които наистина имат смисъл. А представлението е прекрасно, дори само заради факта, че кара хората да ги погледнат с възхищение, а не с празно съжаление. Хиляди благодарности на Василена и Ина за тяхната смелост и вяра и за това, че разместиха пластовете в умовете на много възрастни!

  • 5
    Avatar :-|
    54к

    Браво! Страхотна история, разказана страхотно...

  • 6
    valerii5609 avatar :-?
    valerii5609

    М. Бях на това представление и съм възхитена. И от силата на Инна Церовска да превърне болката от загубата на любимия талантлив човек в сила, с която да продължи мисията му - да дарява със смисъл и самочувствие живота на тези деца, на тези хора (в неравностойно положение, според разпространеното клише). Домът на Инна е превърнат в театрална работилница, където се говори за театър, вземат се решения; двете с майка й Беба (не зная истинското й име:), извинявам се - контактът ни беше мимолетен) шият всички костюми за представленията. Възхитена съм и от труда, търпението и таланта на младата Василена Радева. За да се осъществи този страхотен Малък принц, тя очевидно е трябвало да бъде освен режисьор и сценограф, и педагог, психолог... От музиката на младия цигулар, студента Константин Кучев. Но най-голямо възхищение, разбира се, заслужават децата и другите актьори. Със завидна естественост, самообладание и чувство за хумор те изнесоха всичко на плещите си, без да се притеснят дори от неочакваните събития сред публиката (звънящ телефон, гласовито присъстващо бебе, внезапно счупване на пейка, на която бяха насядали зрителки на преклонна възраст:). Не само моето мнение беше, че спектакълът оставя впечатление за завиден професионализъм. Към това ще прибавя още нещо (като допълнение към идеята на авторката на статията за лечебната сила на изкуството). Стоянчо (невръстният Малък принц) само два дни преди представлението е загубил татко си. Театърът, от който се чувствал важна част, не му позволил да преживее това като трагедия... И накрая - Янек, който игра Царя на планетата, от инвалидната си количка. Думите, с които благодари на Театъра от името на всички като него за подарените основания за живот и смисъл - бяха толкова истински! Защото са изстрадани!
    По-горе видях, че е писала , предполагам, Веска Тонева. Помним "Ние, врабчетата", на Й. Радичков, в чието поставяне към Варненския Център за работа с цеца и тя участва. И тогава част от актьорите бяха в инвалидни колички. Ще повторя пожеланието на един от писалите по-горе:
    Дай, Боже повече хора с големи сърца, с талант, идеи и енергия за осъществяването им!!! (Душа Камбана)

  • 7
    valerii5609 avatar :-|
    valerii5609

    М. Автор на музиката, разбира се, е също младият Александър Даниел, но децата и младият цигулар чудесно, оригинално озвучаваха този вълнуващ спектакъл (Душа Камбана).

  • 8
    Avatar :-|
    читател

    чудесна статия! хубаво е, че все още такива неща се случват в България!
    подкрепям и аз рейтинга на статията с моя глас с бутона над заглавието!

  • 9
    Avatar :-|
    Ники Бенчев

    Браво, Инче, браво на вас!!!
    Уникално и неповторимо, радвам се, че не се отказахте през всичките години! Ще се радвам да помогна, с каквото може, успех!

  • 10
    Avatar :-|
    dobrudganka

    В момента съм в съседство от такива жени!Забелязах ги когато дойдоха в защитеното жилище преди 4год и сега в какво напреднало състояние са!
    Те са умни и надарени по душа,стига да знаеш как да общуваш с тях.
    Всичко което прочетах приветствам хората, който са положили тези усилия да им помогнат да си покажат таланта!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK