"45 години стигат"*

"Човек стъпи на Луната." С какво се изчерпва знанието ви за това историческо събитие? С един кадър и една прочута фраза.
Ако заговорим за падането на комунизма обаче, нещо ви трепва. Най-малкото защото на кадрите сте самите вие.
Когато преди 10 месеца попитахме разни интересни личности как си представят, че трябва да бъде отбелязан рожденият ден на демокрацията, най-много от тях отговориха: "Никак."

Това са хората от поколението, което добре познава изтощението, но и възбудата да живееш едновременно в два свята, да превключваш между два различни социални опита. Същите хора от площадите и барикадите, които вярваха, че "времето е наше" и че с комунизма си отиват още лошотията, ниските стандарти и моралното безразличие. Не стана така.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Днес "Капитал" започва поредица, посветена на 20-годишнината от началото на промените в България.
Доброволно признаваме субективния характер на подбора на събития и лица, за които да разкажем. Съвсем естествено акцентът пада върху първите няколко години от прехода, защото това е коренът на нещата, защото там са заложени, компромисите, които дават дефекти до ден днешен. Като правописен речник с печатни грешки.

Въпреки че най-новата история на България е белязана от страх и непочтени схеми, стига да искате, ще намерите достатъчно основателни причини да се почувствате добре. Достатъчно е да се придържате към спомена за себе си, каквито бяхте в началото.

Русенски комитет, раждането на опозицията, Голямата екскурзия, свалянето на Живков



По време на комунизма. Върви си един обикновен човек, оглежда магазините и си мърмори:
- Сирене няма яйца няма месо няма мляко няма
Идва до него милиционер и му казва:
- Ако не млъкнеш веднага, ще те ударя с пистолета по главата!
- Стига бе, и патрони ли вече няма?

Ако не броим вицовете, първите истински симптоми на обществено недоволство в България датират от 1988 г. Две години преди това е аварията в чернобилската атомна електроцентрала (взрив в ядрения реактор), причинила ужасно радиационно замърсяване. За да не признае уязвимостта на съветската техника, българското правителство премълчава мащабите на бедствието и оставя хората в неведение, без да ги предупреди за опасността, проникнала във въздуха и храната им.
Криминална безотговорност българските управляващи демонстрират и в случая с екологичните проблеми на Русе. В продължение на години румънският химически комбинат в Гюргево бълва отровни газови облаци, които преминават река Дунав и обвиват Русе в мъгла от хлор. През 1987 г. група художници правят изложба, посветена на драмата на 200 000 русенци. В началото на 1988 г. майки с детски колички излизат на протест, а изпратените да ги разпъдят милиционери се присъединяват към тях.

Вечерта на 8 март 1988 г. в Дома на киното в София, след нелегална прожекция на документалния филм "Дишай" (реж. Юрий Жиров), 400 души учредяват Обществения комитет за екологична защита на град Русе - първата сериозна неформална организация, протестирала срещу комунистическия режим в България.
"Това е изява на личности, преодолели страха, макар и само за няколко часа, обхванати от предчувствието за края на системата", пише председателят на комитета Георги Мишев десет години след събитията.

1988 е рождена за още няколко дисидентски организации - Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев, Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България по идея на Желю Желев, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности на йеромонах Христофор Събев, "Гражданска инициатива", създадена от Любомир Собаджиев.

Следващата година пробуждането продължава със... закуска. По време на посещението на френския президент Франсоа Митеран в България той призовава за спазване на човешките права. На 19 януари 1989 г. Митеран се среща на историческа закуска с 12 български дисидентстващи интелектуалци във френското посолство в София.

На 6 февруари в дома на актьора Петър Слабаков е проведена първата сбирка на движение "Екогласност". Почти по същото време в Пловдив е учредена и "Подкрепа".

През април излизат първите самиздатски списания - "Мост" на Едвин Сугарев и "Глас" на Владимир Левчев в тираж 60 (шейсет) броя.
И все пак пролетта и лятото на 1989 са белязани от Голямата екскурзия - "доброволното" изселване на повече от 300 000 български граждани в Република Турция.
На 29 май Живков призовава Турция да приеме българските мюсюлмани, които искат да отидат там.

Предисторията на проблема е още в 1984 г., когато комунистическото управление започва процес на насилствено преименуване на мюсюлманите, поетично наречено възродителен процес.

През април 1989 г. западните радиостанции за пръв път съобщават за гладните стачки на преименувани турци - те искат обратно рождените си имена и настояват да бъде прекратена политиката на етническа асимилация.

На 7 юни Турция отваря границите си. В периода май - август десетки хиляди етнически турци разпродават имуществото си на безценица и потеглят за Турция. Процесът не е доброволен, а съпроводен с насилие и се нарича депортиране.

Около 300 000 успяват да пресекат границата, преди да бъде затворена от турската страна на 21 август. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война.

Как се държи българската общественост? Мълчи. Отделни "неформали" солидарно гладуват, правят подписки и пишат декларации в подкрепа на исканията на мюсюлманите.

Заради тези събития България изпада в международна изолация. Впоследствие комунистите "реформатори" Петър Младенов и Андрей Луканов наследяват този проблем и правят невъзможни комбинации, за да излязат от положението. Докато СДС са по площадите, БКП решава ключовия въпрос как да си възстановят правото на външни заеми, което им е отнето покрай депортирането на турците, така: връщат се имената и се допуска създаването на "турска" партия (в случая Движение за права и свободи - ДПС).

През есента на 1989 г. в София се провежда международният екофорум. България за пореден път е критикувана за нарушаването на международните споразумения за човешките права и специално за репресиите върху турското малцинство и за преследването на независимите правозащитни и екологични организации.
На 26 октомври службите за сигурност бият активисти на "Екогласност" в градинката пред "Кристал", започнали подписка срещу проекта "Рила - Места".
На 9 ноември 1989 пада Берлинската стена. Същия ден на заседание на висшия орган на комунистическата партия (политбюро) Тодор Живков е принуден да подаде оставка. Това е организирано от члена на политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов.

На 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП гласува оставката на Тодор Живков като генерален секретар. На негово място е избран Петър Младенов.

*"45 години стигат/времето е наше" е официалната песен на демокрацията в България. Тя звучи на всеки митинг, редом с "Последен валс", "Развод", "Утре започва от днес", "Вдигни очи"...

• 1
• 2
• Следваща страница » ""Най-добре е танковете да дойдат""