Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
20 16 окт 2009, 17:05, 9814 прочитания

"Без заглавие" е като "нямам думи"

Итервю с Нася Кралевска, автор на претърпялата вече три издания книга за най-новата ни история

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
...Нямам думи да изразя възмущението си от злините, които шепа българи съзнателно и целенасочено са причинили на всички останали, казва авторката на "Без заглавие. Рушители и строители на Бълария" Нася Кралевска.

Книгите, занимаващи се с най-новата българска история въобще не са малко. "Без заглавие" е може би най-емоционалната сред тях. Дело е на българката Нася Кралевска-Оуенс, която от 1985 г. ("заминах не без трудности") живее в САЩ.


Нася е завършила немска филология и журналистика. Работила е като редактор в София. В Америка започва като университетски преподавател. Успоредно с това превежда романи, пиеси, разкази. След 1990 г. с готовност сътрудничи и на демократичния печат в България.

"Без заглавие. Рушители и строители на България" излиза за пръв път през 2001 г.

"Във възторг съм! Имаме огромна нужда от такива книги, от такива автори. Историческите събития са чудесно предадени. Книгата е написана смело. Образите са точни и силни. Напълно съм съгласен с оценките на авторката. Плюс е, че тя е творила текста от разстояние", пише тогава от Ню Йорк вече покойният журналист, писател и общественик Стефан Груев.



Жанрът на книгата е особен — за някои това е документална проза, според други не би било пресилено да говорим дори за историческо изследване.

Книгата се чете леко, с апетит. Личните пристрастия на Нася Кралевска са видими с просто око — личността и управлението на Филип Димитров, както и акцентите върху отделни събития от първите години на прехода, но това е някак си честно споделено, и по никакъв начин не деформира фактите.

Освен използваните стенограми, аудиозаписи, декларации и документи, "Без заглавие" почива и на личните спомени на героите от онези години. Ако погледнем бележките в края на книгата ще разберем, че Нася Кралевска е сглобявала картината на събитията грижливо и добросъвестно, с помощта на интервюта, дневници, журналистически материали, книги.

"Без заглавие" е претърпяла три издания и въпреки това, парадокс, продължава да е буквално невиждана и нечувана книга (пробвайте да я откриете по книжарниците - може пък точно вие да извадите късмет). Добрата новина за всички, които биха искали да усетят (отново) тръпката на промяната и да проследят историята на демократичните процеси в България е, че през 2010 г. книгата на Нася Кралевска ще излезе в четвърто, допълнено издание.

Пак догодина тя ще бъде публикувана и на английски език от американско издателство,което ще я разпространи сред университетите в САЩ, Канада и Англия, които преподават история на Източна Европа.

За кого е предназначена "Без заглавие"?

За младите българи, които нямат представа от престъпленията на комунистите и от ежедневието на предците си, живели под червен диктат без граждански права и елементарни свободи. За бъдещите поколения, които трябва да се запознаят с драматичните събития в страната ни след ноември 1989 г., когато след четиридесет и пет години тя отново пое нелекия път на изграждане на демократично общество. За всички сънародници, за които историческата истина има стойност. Животът тече динамично и бързо заличава в паметта на хората това, което някога ги е вълнувало. Искаше ми се да го съхраня и запазя.
"Без заглавие" се чете най-вече от средното поколение и от по-възрастните ни съграждани, които откриват в текста собствения си живот и изпитанията, през които са преминали. Припомнят си дълбоката емоция, преживяна от тях след падането на комунистическия режим.

Какъв подход избрахте при събирането на материал за книгата?

Месеци наред ползвах Библиотеката на Народното събрание, проучвайки правителствени документи, стенограми от заседания на парламента, закони, архивни и статистически материали, книги, вестници. Посетих няколко институции в София, от които получих съдействие и допълнителни данни. Отделих много време за разговори-интервюта с жертви и свидетели на комунистическия терор и съпътстващата го дискриминация, с политици и държавници от годините на прехода, с изявени граждани-демократи. Оказа се, че и домът ми в САЩ е нещо като библиотека. След 1989 г. в него бях натрупала новоиздадени книги, годишници на български вестници, сборници, статии на английски, немски, френски език, лични спомени, касети с документални филми, магнетофонни записи…

Пишех книгата с дълбока емоция и от определена позиция, която защищавах с неоспорими доказателства, т.е. документи. Държах преди всичко на достоверността на фактите, които излагах. Знаех, че ще бъда обект на жестока критика, ако допусна грешка. Затова засичах всяка дата, всяко име, всеки разказ на интервюираните от мен личности от няколко източника. Най-много вярвах на стенограмите, на официалните документи, на личните дневници, писани успоредно със случилото се. Безкрайно съм задължена на Йосиф Сърчаджиев, че ми разреши да ползвам дневника му от 1990 г., който той не смяташе да публикува, и на г-н Иван Куртев за прочита на откъси от неговите записки, които осветляват ключови събития от новата ни история. Филип Димитров също ми оказа огромна помощ със спомени и с тълкуване на събития и характери.

Колко време ви отне събирането на фактите – документи, възстановяване на събитията, разговори? Как организирахте усилията си, чисто технически? Бихте ли разказали някоя случка, илюстрираща трудност, препятствие или характерен момент от работата ви по книгата?

Повечето факти събирах така да се каже "на място", ще рече в България. Но текста пишех от разстояние – в САЩ и то в пълна самота, без редакторска намеса. Последното се оказа преимущество, защото съдех за лицата, изявили се в политическия живот на България след 1989 г., единствено по делата им, без да се влияя от лични познанства и от каквито и да било пристрастия.

Започнах разговорите-интервюта през пролетта на 1998 г. в САЩ. Летата на 1998, 1999. и 2000 г. прекарах в София, проучвайки данни и сведения. В Съединените щати снемах магнитофонните записи с голяма прецизност, обработвах интервютата, четях книги, мемоари, вестници, списания, протоколи от заседания. Особено ценен се оказа записът, който притежавах от митинга на 18 ноември 1989 година. В него се чуваха не само речите на ораторите, но и това, което си говореха развълнуваните от първия полъх на свободата софиянци. Останах поразена от перестроечната същност на изказванията на Петко Симемонов и Радой Ралин, а да не говорим за чисто комунистическата реч на Анжел Вагенщайн на многолюдния митинг на гражданите-демократи. Автентичният запис от събитието е основа на главата "Българските дисиденти", която е първата, която написах.

Искам да спомена, че творях "Без заглавие" без план и без представа, дали книгата ще има успех или не. Всъщност тогава последното не ме интересуваше. Текстът, глава след глава се лееше от душата ми. И нещо друго – първоначалният ми замисъл беше да пиша само за това, какво се случи след 10 ноември 1989 година. Но още в първите дни на работата си разбрах, че не е възможно да обясня разпада на комунистическата система в България, без да се спра на преврата от 9 септември 1944 г. и на последиците му. За мене 40-те и 90-те години на миналия век са тясно свързани едни с други.
Писането на книгата ми отне много по-кратко време, отколкото събирането на материалите. То продължи няколко месеца при пълна състредоточеност и нестихващо вълнение. През лятото на 2000 г. представих по-голямата част от ръкописа на г-н Васил Станилов - тогава директор на издателство "Иван Вазов". След като го прегледа, той прие да го публикува и ми каза, че вероятно книгата след време ще има съдбата на "Записки по българските въстнания" от Захари Стоянов и на "Строители на съвременна България" от Симеон Радев. По-късно подобни сравнения направиха литературните критици Георги Цанков, Вихрен Чернокожев, Атанас Свиленов.

"Без заглавие" излезе за първи път през октомври 2001 г., за втори – през 2003 г., за трети – през 2006 година. Издателят винаги беше Васил Станилов. Досега в София са се състояли три премиери на книгата, а други четири - в Пловдив, Русе, Благоевград. През 2010 г. освен на английски език, хрониката на най-новата ни история ще бъде издадена за четвърти път на български в обогатен по съдържание вариант.

Нямам нито един лош спомен, свързан с "Без заглавие". Напротив, учудващото беше, че хората, от които исках документи и с които разговарях – познати или непознати, ми гласуваха доверие и ми оказаха неоценима помощ. Само една уважавана от мене личност ми отказа съдействие. Това беше Блага Димитрова. Когато през лятото на 1998 г. й се обадих по телефона с молба за интервю, тя ми го отказа с обяснението, че не ми е работа да пиша от разстояние за случилото се в България. Разбира се, изрази се много по-меко и възпитано.

Какви открития направихте за себе си по време на създаването на книгата?

Ще започна от по-далеч. Родителите ми бяха лекари, расли и възпитавани в докомунистическа България. И за двамата човешкият живот, свободата, демокрацията, патриотизмът, личното достойнство, гражданските права, липсата на дискриминация бяха висши ценности. Следователно те не можеха да не се отвращават от комунизма и да не презират антихуманната му същност. Безкрайно съм им благодарна, че не я скриваха от децата си. Така че, аз винаги съм ненавиждала комунизма. И то не толкова поради лични причини, а защото разсипа българската държава и народ.

По време на изследването си, докато четях "черно на бяло" следдеветосептемврийските репресивни закони и безумни наредби (на партизаните и съпругите им се дава право от ноември 1944 г. да преподават в гимназиите без образователен ценз), открих още много истини. Осъзнах, че комунизмът е бил по-страшен и вреден за България, отколкото съм си мислила. Че окончателното налагане на червения режим е продължило не месеци, а десетилетие. Че немалко българи са оказали решителна съпротива на натрапената им диктатура. Че върхушката на комунистическия ни държавен апарат добре е подготвила своето "падане", за да се видоизмени безболезнено в капиталистическа. Че дисидентите ни – сърцевината на първото СДС на Желю Желев, са по-скоро перестройчици, а не истински врагове на тоталитарната система. Че за първи път при управлението на Филип Димитров надеждата България да се преобрази в правова държава, изградена на принципите на ред и морал, беше голяма. И още, и още…

Защо книгата ви остана без заглавие? Не стигнахте ли до основно чувство, теза или послание, които да й дадат име?

Докато я пишех, непрекъснато измислях заглавия, които отговаряха на чувството, тезата и посланието на отделни глави от нея. Те присъстват на корицата: "След мрака на комунизма", "България възкръсва", "Неравен път към свободата", "По кривите пътеки на посткомунизма", "Времена разделни". За съжаление, обаче, нито една от споменатите фрази не обхващаше двете основни теми в книгата – налагането на комунистическия режим в България и опитите за неговото разграждане. Така че, след оживени разговори с издателя и с приятели, които не доведоха до резултат, в последния момент реших да нарека творбата си - "Без заглавие", кратко и ясно, за да се помни. Още повече, че за мене това название има и друг смисъл: "без заглавие" ми звучи като "нямам думи" да изразя възмущението си от злините, които шепа българи съзнателно и целенасочено са причинили на останалите българи.

Впрочем, наименованието на книгата ми не се състои само от две думи. И докато "Без заглавие" не носи определена информация, то подзаглавието - "Рушители и строители на България" обявява политическото ми верую.

Защо тук в България всички имаме отчайващото усещане, че нещата се повтарят и не се е случило нищо качествено ново?

Вярно е, че нещата – най-вече грешките, непрестанно се повтарят. И това е не само отчайващо, но и опасно за бъдещето на България. Но за мен убеждението, че не се е случило нищо качествено ново през последните двадесет години, е до голяма степен заблуда. Самата вие ми разказахте, че на първите следдесетоноемврийски митинги хората са настоявали да им се разреши да празнуват религиозните си празници, скандирайки "Ко-ле-да!" Виждате ли, колко сме били обезправени по време на комунизма, та да се налага да се борим за най-елементарното! Днес подобни възгласи ни звучат наивно. А това доказва, че през изминалите две десетилетия са настъпили промени и то значителни. Та нима можех да издам при комунизма "Без заглавие" и да разговарям за книгата си с вас в пресата? Или възможно ли бе по личен избор да пътуваш зад граница и да следваш в чужбина, често пъти със стипендия? Или - макар засега най-окаяните, не сме ли все пак членове на свободното европейско семейство?

Струва ми се особено важно за българите – наситили се на лъжеистория, да се запознаят с истинските факти и да си припомнят безличието и безперспективността на живота през тоталитаризма. Да си дадат сметка, че независимо от тегобите на посткомунистическото общество, много неща са се променили. И то за добро. Нека спрат да се оплакват пред децата си от днешния ден, идеализирайки тодорживковото време, а да им обяснят, че немислими доскоро възможносни, днес за тях са реалност. Нека млади и стари добият увереност в силата на собствения си глас и участват в изборите.
Ще си позволя да повторя дълбокото си убеждение, с което завършвам "Без заглавие": Демокрацията в България е възстановена. От гражданите й зависи светлият ден на държавата.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И адвокати за всички! 1 И адвокати за всички!

Американският адвокат Фред Рууни, наречен "Бащата на правните инкубатори", и неговият принос в обучението на юристи за социални каузи

17 яну 2020, 14746 прочитания

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 3058 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Преходът приключи отдавна. Днес не ни достига духът на общите каузи

Д-р Желю Желев говори с Марта (9 г.) и Петко (19 г.) за неща, които не са детска работа

Още от Капитал
От скала до хотел: 30 години по-късно в Созопол

Многогодишната история за държавен парцел на брега на морето в Созопол, филмов съюз, съдилища и строителна криза е към развръзка

Мигът на електронните подписи

Георги Димитров, член на съвета на директорите на "Евротръст" пред "Капитал"

Растеж с едно наум

Българската икономика расте през първото тримесечие, но пораженията от COVID-19 през април-юни ще са по-тежки

Гръцка рецепта за добра криза

Атина се справи отлично с епидемията. Сега идва рецесията

Кино: "Едно последно парти"

Антиромантична комедия за щастливото време в Ню Йорк

Чуваме ли се? А разбираме ли се?

Онлайн общуването срещу срещите на живо

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10