С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
66 20 ное 2009, 13:31, 11168 прочитания

Децата на Северозапада се събуждат

Едно ново поколение трескаво търси ориентири за 1989-а - времето, преди да се роди

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
"Госпожо, паднахте ми в очите, като разбрах, че сте червена!"

Този диалог се случва във Враца. Един ученик от десети клас се обръща така към своята класна, след като тя споделя как баща й, член на БКП през 1989 г., смятал, че в София хората, излезли на улиците, искат да тласнат страната към хаос.


Изречението е казано полу на шега, докато обсъждаме до какви мисли са ни довели досегашните разговори за 1989 г.*

Запомням го може би защото имам подобна история – след митинга на 14 декември 1989 г. (аз съм студентка 4 курс журналистика в София), когато изпитвам едно от първите трайни усещания за колективно споделено щастие, майка ми се обажда по телефона от Михайловград (Монтана ): "Майче, не излизай по улиците, че става страшно!" Тя е гледала новините на първа програма, където ние сме наречени "тълпа екстремисти". Скарвам й се, че нищо не разбира. И така започват години на разделение и трудни разговори.

Асиметрията между мен и моите родители, между София и Монтана си остава трайна травма за мен, която години наред се опитвам да проумея и приема. 1989-а за мен започва с щастие и цинизъм, с чудеса и травми, с любов и разделение.



През миналата година се случва още нещо интересно –в Тюленово сме, за три дни море, три приятелки, едната живее във Франция след 1989-а, другата е живяла там малко преди 1989-а при новото семейство на майка си, през 1989-а е за кратко в България, както и сега. Говорим за суровостта на пейзажа около нас и странната му красота. Давам си сметка как такива сурови места ме привличат в България и как луксозните, подредени курорти ме държат настрана. Така започваме и разговор за 1989-а, при което се оказва, че приятелката, живяла във Франция тогава, не смята 1989-а за някаква особена година. Вместо едни други се устремиха към властта, казва тя. Това изречение страхотно ни ожесточава и до края на вечерта разговорът се превръща в тежка битка за 1989 г., кой къде е бил и какво е искал тогава. 1989-а се беше върнала с всичките й сурови емоции, с разделението, осъждането и тоталната невъзможност за разговор.
Тази случка ме развълнува дълбоко и ме смути – видях, че онова 20-годишно момиче, което обвинява родителите си за тяхната провинциалност и неразбиране, е още живо, същото, сякаш не са се случили всички събития в личния ми живот след това, цялото ми помъдряване, както съм си мислела.

Тази случка ми остана важен урок – разбрах, че историята е низ от преживявания, които телата ни никога не забравят в името на разума и толерантността.
Затова, когато във Враца този десетокласник се обърна към своята класна, се развълнувах отново. Запитах се как се изправяш пред учениците днес и им говориш за миналото, което те не са преживели. На какво можеш да се опреш освен на личния си опит? И ако този опит като моя е травматичен, неравен, нелесен за изговаряне? Колко учители са имали време да го осмислят? Какво щях да правя самата аз, ако бях останала там, в моя роден провинциален град, работеща като учителка?

"Понякога гледам да избягвам разговорите, защото някои от учениците вече симпатизират на политически партии, имат мнение за всичко и часовете се превръщат в безкрайни политически спорове", споделя една от учителките по история.

"Като говорим за 1989-а, какво всъщност искаме – искаме ли помирение между толкова враждуващи гледни точки", пита друга учителка.
Ето го и първия парадокс – в обществото ни няма консенсус за времето на комунизма, затова и 1989-а като година на преход от комунизъм към свобода и демокрация си остава травматична година – общо място на памет за всички, но с противоположни емоции. Може ли да има помирение между тях? Изглежда, не, е честният отговор на 2009-а.

Те са родени между 1991 и 1993 г. Какво е станало през 1989 г., преди да се родят? Паднал е комунизмът, паднала е Берлинската стена. Но какво означава това за Враца? Какво се е случило във Враца? Никой не знае.

Ето го и втория парадокс – знаем какво е станало на хиляди километри от нас, но не и в собствения ни град. Историята се е случила някъде другаде, а тук? "Тук не се е случило нищо", казва едно от момичетата. Отговор, който чува постоянно около себе си – от родители, учители, приятели, в кафенета, навсякъде. Как се излиза от това "нищо"? Възможно ли е изобщо?

Ето го и третия парадокс – историята все още не се разбира като преживяване. Всяко преживяване е "нещо", което ражда определени събития. Радостта предизвиква едни събития, страхът – други. Разбирането на историята е разбиране на емоциите, накарали едни групи от хора да се радват, други да стоят тихо в кухнята, трети трескаво да стягат куфарите за път. "Падането на комунизма" не означава нищо, ако не може да се преведе на езика на емоциите на хората във Враца.

Четвъртият парадокс е общ – ужасно ни липсва контекст, в който да си обясним мълчанието на Северозапада през 1989 г. И учениците, и техните учители и родители, всички ние все още живеем в едно удължено настояще, в което миналото на Северозапада изглежда мъгляво, забулено в мистична героика, без особена отчетливост на дати, периоди и събития. От общата ни колективна памет са изчезнали без следа цели места и пейзажи – нещо, на което роденият в Северозапада писател Йордан Радичков не би се учудил ("Някои наричат този край още и бермудски триъгълник... тук буквално всяко нещо може да изчезне по необясним за човека начин, без да остави каквато и да било следа от себе си.")
Но и това обяснение днес вече не ни стига.

Две от малкото книги от последните години, специално изследващи Северозапада ("Опитомяване на революцията" на американския антрополог Джералд Крийд и "Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в българския Северозапад" на историка от СУ Михаил Груев), ни помагат, като поставят на фокус няколко интересни акцента, като например:

- Северозападът е територия на най-сериозния вътрешнобългарски социален конфликт след Освобождението – Септемврийското въстание от 1923 г.

- това е район, върху който комунистическите идеи стъпват лесно и бързо, като се опират не върху работническа социална база, а върху консервативното селячество, живеещо все още в условията на традиционното общество

- насилственото коопериране на земята тук среща една от най-упоритите и твърди съпротиви, жените застават начело на селските бунтове през 50-те години

- традиционната култура дълго време се запазва силна и при борбата с колективизацията са използвани дори такива архаични форми като "проклятието"

- началото на социализма започва с дълбока пропаст между града и селото – има само три утвърдени градски селища - Видин, Лом и Враца

- Северозападът е регион, откъдето идват разнопосочни удари срещу комунистическата система – като опита за преврат срещу Живков на Иван Тодоров-Горуня през 60-те (от сталинистки позиции) и странния опит за покушение срещу Живков при посещение във Враца през 1980 г. (което се оказва грешка).
1989-е се случва именно в тази специфична регионална история, все още неподредена.

Как се намират следи и ориентири в такъв хаос? Това е парадоксът, пред който заедно сме изправени.

Използваме най-простия ориентир – картата на града. Боравим само със собственото ни наблюдение. Използваме въображението си и даваме воля на чувствата – кой къде живее и как се чувства там, как изглежда улицата му сега и как е изглеждала според тях преди, къде са местата с най-голяма промяна. Разхождаме се по тези улици, децата ги фотографират, разпитват живеещите наоколо. После говорят с родителите си. Държим фокуса именно върху 1989-а година, върху улицата. Те пишат прости истории, описания. Не есета. Така в края на този процес вече са пълни с чувства и емоции и искат да ги изразят. Градът ги интересува. "Хора, престанете да чакате старото време да се върне. Имаме свобода – защо не й се радваме? Искам да развея европейското знаме, защото се радвам, че сме в Европа, искам Враца да е европейски град. Искам да сложим край на връзкарството. Искам да знам повече за близката история и да се научим да разделяме времената. Искам да съм Аз. Не искам да съм част от тълпата..."

И докато в София никой не излиза на улиците да отбележи 10-ти, във Враца те пишат трескаво първите си лозунги в живота, с флумастери върху картон, и се готвят за първия си митинг в града. Грипната епидемия проваля замисленото шествие с музика през целия град. "Госпожо, ама никой няма да ни види сега... Добре, а вие искате ли да го направите? Да. Ами тогава го правите заради себе си."

Така на 12 ноември една група ученици от Враца заедно с техни приятели от Видин и Монтана за половин час прави шествие в центъра на града, до паметника на Ботев. С две български знамена, мегафон и ръчно написани лозунги.

През 1989-а една жена в Монтана при вида на опъната палатка в центъра каза следното: "Тия не са наши, тия са дошли от Софето да ни бунат града."

20 години по-късно децата на Северозапада се събуждат и задават въпроси. Оглеждайте се за тях, много са.

*тези разговори са част от проекта "1989 - места на памет в Северозапада" (www.bg1989istoria.com) на Комбинат за нова култура (www.novakultura.org)
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Готвим приема на първите студенти по хуманна медицина Готвим приема на първите студенти по хуманна медицина

Проф. д-р Магдалена Миткова, ректор на университет "Проф. д-р Асен Златаров"

10 май 2019, 2405 прочитания

Думата имат хората, които обикновено нямат думата Думата имат хората, които обикновено нямат думата

Представители на различни професии, обществени слоеве и образование ще разкажат историите си на събитието "ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА"

11 апр 2019, 2473 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Имало едно време неясно

За личните разкази, уроците по история и ролята на изкуствата

Частните парчета от парка

Устройственият план на Борисова градина осветли няколко съмнителни сделки, останали под радара на общественото внимание 20 години

Уверените стъпки на Zeazoo

От осем години Гергана Иванова и баща й Йордан Злогошки произвеждат обувки за босо ходене, а продажбите растат

Миролио продаде дела си в "Булгартабак" за 26.6 млн. лв.

През фондовата борса бяха прехвърлени 7.22% от капитала, които отговарят точно на дела на италианския бизнесмен

20 въпроса: Полина Лъжанска

д-р Лъжанска е сред инициаторите на сайта CancerCare.bg и благотворителния маратон Race for the Cure

Кино: "Момиче"

Млада балерина е родена момче и се бори с това