Когато обаче му казваме, че е бил звездата на TEDxBG, той поглежда невярващо: "Наистина ли?" И след това размахва юмрук: "Юхуу, супер, защото аз много се притеснявах и исках да се справя добре." Стийв Кайл живее в България от седем години, в момента управлява компанията за Business Intelligence решения Xentio и когато организаторите на конференцията го питат на каква тема би му било интересно да говори, той не се колебае. Неговата кауза е да върне играта в живота ни - в начина, по който отглеждаме децата си, по който правим бизнес и по който общуваме с останалите. "Обратното на играта не е работа, а депресия. България изостава, защото не оценяваме ролята на играта. Това ме тормози постоянно, откакто живея тук, и е нещо, което бих искал да променя", отсича той.

Защо сме тоооолкова сериозни

Стийв Кайл не говори български свободно и много се срамува от този факт. Прави впечатление обаче, че познава културата ни много добре. Вълнува се от проблемите на обществото ни искрено. И влага много повече енергия и ентусиазъм в разрешаването им, отколкото самите българи. Защо го е грижа толкова? "Ами аз живея тук. Това е моят свят сега. И от мен зависи да направя тази страна по-добро място за живеене", казва Кайл. Всъщност той и сега смята, че България е страхотно място и че имаме повече свобода, ползи и потенциал, отколкото осъзнаваме. И това, при положение че е обиколил над 55 държави и е живял в над 15 от тях. Когато го питаме защо все пак е взел решение да се установи точно тук, той казва съвсем сериозно: "Жени." Но има предвид само една - съпругата му, която е българка и с която се запознават още като студенти в Аризонския университет в САЩ.

Стийв Кайл е повел поход срещу печалната сериозност, която сковава социалния ни живот от семейството до работата. Намира корените й в други три проблема, които го "тормозят" (по собственото му определение), откакто живее тук - корупцията, липсата на доверие и философията на оплакването.

"Знаете ли кой е първият виц, който научих, когато дойдох в България? Онзи за земеделеца, който намерил вълшебна лампа и духът, който излязъл от нея, му казал, че ще му изпълни три желания, при условие че каквото той си пожелае, за съседа му ще има двойно от същото. И какво поискал нашият човек? Много пари, жени и духът да му извади едното око. Какво е това, по дяволите", вдига ръце в недоумение Кайл. Но после сам си отговаря - "това" е травмата от онези 45 години социализъм, в които не можеш да изразиш свободно мислите и чувствата си дори пред приятелите си и които са превърнали въпроса "на кого да вярвам" в гатанка. Стийв Кайл обаче е сигурен, че трябва да оставим този културен остатък, където му е мястото - в калта на соца.

Той не проумява и защо не се борим срещу онези несправедливости, които ни потискат, а се примиряваме с тях. И национално хоби ли ни е да се оплакваме или просто ни харесва да бъдем депресирани. "Не можем да стоим и да обвиняваме правителството. Ние сме правителството. Или да мрънкаме срещу корупцията, а в същото време да даваме подкупи на полицаи или да се хвалим, че имаме приятел в митницата, който може да помогне. И да си мислим, че е готино, че имаме връзки. Ние сме част от проблема", казва Стийв Кайл, отказвайки да приеме подобно поведение.

Защото за тези седем години, в които живее и работи тук, се е сблъсквал с корупция често. Казва, че във всеки търг, в който е участвал с предишната си компания, се е сблъсквал с елемент на корупция. "Ако нямаш връзки, не плащаш подкупи, няма да спечелиш", научил е горчивия урок той. Поради тази причина сега работи само с международни клиенти. Дълги години обаче се е опитвал да говори публично и открито по тези проблеми, да пише статии в различни медии, но което колегите му отговарят със: "Стийв, ти си луд. Нищо няма да промениш, само ще си навлечеш неприятности." "Никой не ме подкрепи. Само махваха с ръка. И аз им казвах: хей, по дяволите, аз съм чужденецът тук и се опитвам да променя нещо във вашата собствена държава. Това е наша лична отговорност", разочарован е и до днес Кайл. "Знаете ли колко много хора ме питат дали не вземам наркотици", вдига вежди той. Явно така си обясняват нестихващия му позитивизъм. "Чувствам се сам в идеите си в България", навежда глава Стийв Кайл. Но после лицето му пак светва. Защото вярва, че ако неговите идеи срещнат "местните шампиони", ще успеят да достигнат и да заразят повече хора.

Да поиграем в офиса

"Ще ви разкажа историята на боклукчията Пийт от Ню Джърси", започва Кайл, когато го питаме дали можем да приложим теорията му за играта във всички професии или бизнеси. Противно на очакваното Пийт харесва работата си, дори измисля песен, с която забавлява колегите си по време на седемчасовия маршрут из града. С времето те започват да работят по-бързо и ефективно, свършват задачите си за четири часа и отиват да пият бира след работа. Какво се случва ли? Вместо да са доволни, че Пийт и екипът му са по-продуктивни, профсъюзите отсичат, че това прави останалите служители да изглеждат по-лоши, а пък и заплатите се базират на седемчасов маршрут. В крайна сметка екипът на Пийт се разпада.

Стийв Кайл се ръководи от мотото, че "няма как да си добър в работата си, ако не я харесваш" и го прилага и спрямо собствените си служители. Казва, че задачата му като мениджър е да им помага и да прави работата им по-лесна. Дава им свобода да определят работното си време, да се забавляват, дори да правят глупости. И най-важното - дава им време да мислят, за да намерят модерните и иновативни решения, които да дърпат компанията напред. Делегира задачите до най-ниско ниво, за да може хората да се почувстват съпричастни към взимането на решения и да поемат отговорност. "Мотивацията е усещане за цел, умение, мисия", смята Кайл. И е абсолютно убеден, че играта насърчава продуктивността, стимулира креативността и ни кара да учим и идеята не е да караш хората да работят повече под натиск, а да им дадеш повече въздух и хубави емоции. Дразни се на корпоративни правила от типа "не можеш да използваш skype и facebook по време на работа" или "трябва да си тук точно в девет", на управители на хотели, които не разрешават на служителите си на рецепцията да сядат, или на шефове, които инсталират камери над касите в магазина или пекарната си.

Кайл сам се е сблъсквал със закостенялото мениджърско мислене, което те кара да бъдеш нещастен в работата си. По време на следването си в Аризона например работи като оксиженист в завод, където трябва да заварява по 300 вентилатора на ден. Стийв не само се справя със задачата, но и често покрива колегите си, когато отсъстват, плюс това, след като приключи, се смее и забавлява с тях. Четири месеца по-късно идва експерт по ефективността, който докладва на мениджърите, че Стийв може да прави всъщност по 600 на ден, ако не мърда от машината. След като те изискват това от него, Стийв губи удоволствието от работата и напуска.

Най-важната тухла в стената

А откъде трябва да започне революцията? "Добрата идея е вирус", казва Стийв Кайл. Може да започне от събитие като TEDxBG или просто от разговори с колеги и приятели. Но най-лесно би било, ако го пуснем още от училищата, където децата да се научат как да играят във всеки момент от ежедневието си. "Трябва да издигнем играта до нивото на грамотността", смята Кайл и я нарежда по важност до математиката и икономиката. Той отдавна е осъзнал слабостите на образованието в България, макар заради езиковата бариера да е оставил на съпругата си да спори с учителите на децата им. За Кайл образованието не означава наизустяване на стандартизирани тестове, а е път към себепознанието. И затова според него "най-добрият инструмент, който може да ни даде образованието, е да се научим как да учим, а не как да запомним нещо си много важно". Той не намира смисъл и в това да караме децата си да вървят по утъпканата пътека на обществото - високи оценки, извънккласни занимания, само и само да се класират за престижен университет. "Какво стана с това децата просто да бъдат деца и да се забавляват, а не само да имат "шест-ес" (както казва той на българо-английски вместо шестици), пита риторично Кайл.

Според него на развитието на българските деца пречи и the baba factor или това, че оставяме децата си да бъдат възпитавани от хора от друго поколение, които са повлияни от 45 години социализъм. "Няма да ви казвам колко много пъти са ми размахвали пръст и са се възмущавали как мога да разрешавам на децата си да играят на земята, в мръсното", учуден е Кайл и стига до заключението, че в България има стремеж да сложим децата в някакъв странен балон, вместо да ги научим как да се борят.

От работата си като преподавател е осъзнал, че остарялата университетска система в България е също една от причините да ни липсва нюх към играта. Пречат ни недостатъчните средства за образование, преподавателите, които се страхуват или не искат да се променят, правителството, което не подкрепя достатъчно образователната система. Резултатът са студенти, които не смеят и не знаят как да задават въпроси и които по-късно се превръщат в апатични граждани без енергия да се изправят срещу средата, в която живеят. Както казва Стийв Кайл: "Ако нещо не ти харесва, просто трябва да го промениш, по дяволите."

Презентацията на Стийв Кайл на TEDxBG