С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
40 21 апр 2011, 13:04, 8952 прочитания

Вяра, сведена до върбовата клонка

Три гледни точки към обществения дефицит на духовност

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

"Не вярвам в Бог, но той ми липсва". Думите са на английския писател Джулиан Барнс. Твърди се, че са израз на автоироничните му лутания в търсене на смисъла и в обяснение на страха от смъртта. И са добро (макар и непълно) обяснение на формите, под които религията се завръща в българското общество. Не като осъзнат избор, а като лайфстайл.

На църква се ходи два пъти - на Коледа и на Великден. Палят се свещички и се окичват върбови клонки "за здраве". Пости се за "пречистване", "освежаване" на организма или като заявка за по-здравословен начин на живот през идващия сезон. По-хитрите търговци дори предлагат продукти, "подходящи за пости". Кръщаването се извършва там, "където казват, че е най-добрият поп".


Възродената привързаност към религиозните ритуали може да се схване и като глад за духовност. Тя обаче се плъзга по повърхността на важното, вместо да задълбава в проблемите, които истински тревожат хората. Общество, в което религиозните преживявания се изчерпват с яденето на козунаци и ръсенето със светена вода, в което дори неверието не е позиция с температура, а по-скоро форма на социална апатия; в което църквата отдавна е спряла да ангажира общностите около универсални ценности, рядко се увлича в разговор за вярата като интелектуално и духовно търсене на смисъл.

Тази седмица трима души с три различни гледни точки към религията разсъждават не върху определенията, а върху нюансите на вярата и неверието. Те дават ключовете към личния си избор и търсят обясненията за обществения дефицит на духовност.

Ивайло Дичев: Нямам нужда от посредници, за да търся смисъла

Професорът по културна антропология Ивайло Дичев се самоопределя като агностик (въпреки че в анкетната карта при последното преброяване полу на шега посочва, че вярва в астрологията), но не и като атеист. По думите му атеизмът сам по себе си е религия, стъпваща на науката, която вече е поотживяла. "Нагласа като моята предполага, че не смятам, че е необходим посредник между мен и някакви по-дълбоки смисли. Не бих делегирал на дядо Максим отношението си към живота, към смъртта и т.н. Не вярвам, че някакви ритуали могат да ми помогнат да реша важните проблеми. Не виждам сред православните свещеници хора, с които да ми е интересно да разговарям", обяснява позицията си той.

Ивайло Дичев казва, че сред студентите си, възпитани в нерелигиозни семейства, наблюдава новозараждащ се интерес към вярата. Това обаче е съвсем нова религия, смята той. При нея (макар да звучи цинично) духовността се търси като услуга. И нещо повече - дори има свръхпредлагане на духовни услуги. В центъра вече не е общността, която се направлява от пастора, от наставника, а потребителят, който се ръководи от собствените си желания, от стремежа да намери нещо за себе си. Той вярва, че основното му право е да избира. И го прави - не само по отношение на проповедника, но и на самата религия. Ивайло Дичев разказва за свой познат, който изпитал необходимост да познае някаква вяра и е повикал при себе си представители на различни религии, "за да си избере най-добрата".

По думите му обаче разделението по отношение на религията в обществото сега е по-скоро по оста практикуващи - непрактикуващи религиозните ритуали, отколкото между онези, които търсят духовен смисъл, и тези, които просто не си задават подобни въпроси. "При нас религията се е изродила във вид на фолклор. Разговорите за вярата са на ниво - какво се яде и какво се пие. Всички си вземат върбови клонки, чукат се с яйца, но ако ги питате защо го правят едва ли ще могат да ви отговорят", аргументира се Ивайло Дичев. И добавя: "Фолклорът е норма, той държи хората подчинени, а правилата се разясняват и повтарят и от медиите."

Сред личните си причини да не се припознава в православието, Ивайло Дичев добавя и национализацията на религията. "Православието стана тип национална идеология. Църквата приватизира национални митове като този за загиналите в Батак например. Това подкопава както националното, така и християнското", категоричен е той. И пита: "Защо Българската православна църква не излезе с официално становище, с което се разграничава от нападението над "Свидетелите на Йехова" в Бургас, защо досега не е взела позиция по проблемите с интеграцията на ромите, по финансовата криза дори, а се занимава с канонизиране на загиналите в Баташкото клане."

И после сам отговаря: "Във всички православни държави църквата е дясната ръка на властта. Тази симфония (на съучастието между светска и духовна власт), която води началото си от Византия, продължава да съществува и до днес. Открай време в Русия, Сърбия, Гърция, България православната църква е в услуга на силните на деня. А и има нещо неадекватно в едно духовно ръководство, което надживя социализма и по никакъв начин не осъди режима."

Теодора Димова: Църквата означава общност

В последната си книга "Марма, Мариам" писателката Теодора Димова казва, че "рано или късно всеки човек се среща с Исус". И това е най-важната, всъщност единствено важната среща в живота ни. Казва още, че трябва да я очакваме, да сме готови за нея.

За Теодора Димова тези думи са осъзнат житейски избор, въпреки че сама се нарича "типичен представител на онези поколения българи, израснали в пълно религиозно невежество". Родена през 60-те години на миналия век, когато тоталитарният режим е в своя апогей, дъщерята на автора на "Тютюн" Димитър Димов смята, че именно насаждането и укрепването на това невежество е едно от най-тежките му престъпления. 

По думите й за вярата се говори трудно, тъй като лесно може да се изпадне или в дидактизъм  или в сълзливост, а и двете еднакво категорично отблъскват хората. И казва: "Осъзнаването на вярата е сложен и дълъг процес. Не можем да го приемем изведнъж, трябва постепенно, според силите си, на малки глътки, ден по ден, стъпка по стъпка. Една истина, която за едни изглежда самоочевидна, е трудно достъпна за други. Може да отнеме години, за да се проумее."

За Теодора Димова обратното на вярата е липсата на смисъл. И това е най-страшното. Защото тогава дали човешкият живот ще приключи на 17- или на 70-годишна възраст е все едно. Разликите са само в степента на умора и отегчение. "Всички сме невярващи или полувярващи, или астрологично вярващи, или вярващи "в нещо". Не точно в Бог, но "в нещо", описва различните лица, под които се проявява религиозността тя и продължава: "Нашата религиозност се свежда до това как точно да постим и в кой ден точно да месим козунаците. Православието се е свело до палене на свещи и в най-добрия случай – до целуване на иконите. Невежеството ни по отношение на вярата е обидно за самите нас."

А невежеството води след себе си "някаква мътилка Щайнер, Блаватска, Дънов, Бхагавад Гита, Рьорих, чакри, Дийпак Чопра, Ванга, ню ейдж, астрология, приложна психология и какво ли още не". Почти всичко, казва Теодора Димова, само не и православната вяра, църквата и съвременните богослови, като причините за това са много дълбоки и много тежки. По нейните думи най-сериозната от тях е, че църквата се е обезцърковила. Че е престанала да вярва на самата себе си. "Престанала е да има съзнанието за своя божествен произход. Или е злоупотребила с него. Или е свела това съзнание до ритуали, формалност, суеверие, киприанови молитви, мърморене, шаманизъм, джипове, ролекси, всички грозни неща", обобщава Теодора Димова.

Всъщност няма как проблемите, които са сковали обществото във всички негови нива, да не обхванат и самата църква. "По време на комунизма официалната църква подпомагаше или най-малко не се противопоставяше на режима и той й се отблагодаряваше по един или друг начин – с привилегии, лукс, спокойствие, привиден авторитет. Във висшия клир нещата не са се променили", откровена е Теодора Димова. И настоява, че за тези проблеми трябва да се говори отчетливо и ясно. Надеждата й е в малките действени, евхаристийни общности – в Казанлък, в Русе, в София, в Търново, във Варна. Според нея те се разрастват и увличат около себе си все повече хора.

"Християнинът развива ново, особено сетиво. То е свързано със сърцето му, с очите на сърцето му. И още – с осъзнаването на това какво е църква. А църква означава общност", отсича Теодора Димова.

Отец Стефан Стефанов: Българската православна църква има неизпълнен дълг към обществото

Отец Стефан Стефанов от храм "Свети Николай Чудотворец" в Русе не се вписва в обичайния образ на български духовник, който сме свикнали да срещаме. Той не говори с неразбираеми за повечето хора църковни текстове, а с думи, близки до обикновения човек. Ролята му в храма не се изчерпва с вечерната проповед, а се състои преди всичко в откровени разговори с всички, които търсят подкрепа и отговори. 

Отец Стефан разказва, че хората идват в храма най-често със съвсем конкретен проблем и когато усетят истинската духовност, стават част от църквата. Той дава пример с жена, която наскоро го посетила, защото по думите й "нищо не й вървяло". Отец Стефан й обяснява, че няма как да се пребори с тези свои проблеми, като научи няколко молитви наизуст, Казал й, че духовният живот може да съществува само ако я има постоянната жива връзка с Бога. Затова и когато правят кръщавания, в "Свети Николай Чудотворец" обясняват какъв е техният смисъл - за да може ритуалите да не се превръщат във формални обичаи, които от суеверие или навик трябва да бъдат направени.

Интересно е, че повечето членове на общността на "Свети Николай Чудотворец" са хора от нерелигиозни семейства - отец Стефан ги описва като млади, образовани и активни хора, които търсят истинската вяра и участват активно в богослужението. "Хората имат нужда от автентичната духовност на евангелието, а не от формални ритуали, имат нужда да чуят проповед, която да отговори на техните житейски въпроси, и то не само на екзистенциалните, но и на актуалните въпросите на деня", смята отец Стефан. Той е категоричен, че "човекът има нужда от почтена духовност, а не от шарлатания или от шарения".

Българската православна църква обаче (поне на най-високо ниво) като че ли е абдикирала от тези си функции - да приобщава, да помага на хората да се справят с проблемите си, да ангажира обществото във важните дебати за живота, смъртта, смисъла. Отец Стефан се съгласява с тези обвинения и дори вижда неизпълнен дълг на Българската православна църква към обществото заради липсата на богословие и църковен живот на високо ниво. Според него това до голяма степен е непреодоляно наследство от комунизма, когато църквата е била целенасочено изолирана от обществения живот и функционирането й принудително се е свеждало до формални ритуали. "Разочарованието на хората от църквата е пряк резултат от индиферентността на клира, чието безсърдечие и безпросветност силно отблъскват, и то най-вече хората, които имат по-високи духовни критерии. И след като те са отблъснати, в църквата остават тези, които се задоволяват с фолклорното, с ритуалното", откровен е отец Стефан.

За да преодолеят този дефицит, в храма "Свети Николай Чудотворец" организират конференции и канят водещи богослови и автори, които изнасят беседи, проповеди, представят свои книги. Организират и литургии за хора с увреждания, за деца, лишени от родителска грижа. "Но най-вече наблягаме на истинските братски отношения в общността, наблягаме на това да бъдем жива общност", казва отец Стефан. Той дава пример с това, че често след служби се събират да пият кафе и да си говорят. Според него това сплотява хората и не ги прави просто анонимни посетители на храма, както е на много други места.

Според отец Стефан дори и да има някакво възраждане на вярата, "то е в много по-малки мащаби, отколкото бяха очакванията, защото нашата православна църква се оказа богословски неподготвена да живее в условията на свобода". Така се появяват разколи, фундаменталистки старостилни течения, както и едно суеверие, което според отец Стефан наблюдаваме в най-голям мащаб на Цветница – "вяра, сведена до върбовата клонка".

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 2046 прочитания

Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание

Учителката от СОУ "Ангел Кънчев" в Русе Ралица Матеева пред "Капитал"

13 сеп 2019, 2830 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Училището може да се промени само за няколко години

Изпълнителният директор и основател на Teach First Брет Вигдортц пред "Капитал"

Още от Капитал
Тази карта ми излезе златна

Защо лихвите по кредитни карти не падат и как да платим по-малко по тях

Фасулска работа

За 20 години Милко Младенов създаде една от най-разпознаваемите компании за варива в България "СуиКо"

Кой, ако не той

"Български пощи" може да използват дружество на Пеевски за подизпълнител на задачата да разнасят вестници и списания

Новата дългова криза на здравната каса

Институцията плаща със здравни вноски наказателни лихви и адвокатски хонорари

На източния фронт всичко е ново

Американският фотограф Едуард Серота, един от първите, които документират падането на комунистическата власт в Източна Европа

Кино: "Доза щастие"

Качествен дебют по трудна тема

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10