Вяра, сведена до върбовата клонка
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Вяра, сведена до върбовата клонка

Вяра, сведена до върбовата клонка

Три гледни точки към обществения дефицит на духовност

Зорница Стоилова, Люба Йорданова
9447 прочитания

© Инна Павлова


Автор: Инна Павлова

"Не вярвам в Бог, но той ми липсва". Думите са на английския писател Джулиан Барнс. Твърди се, че са израз на автоироничните му лутания в търсене на смисъла и в обяснение на страха от смъртта. И са добро (макар и непълно) обяснение на формите, под които религията се завръща в българското общество. Не като осъзнат избор, а като лайфстайл.

На църква се ходи два пъти - на Коледа и на Великден. Палят се свещички и се окичват върбови клонки "за здраве". Пости се за "пречистване", "освежаване" на организма или като заявка за по-здравословен начин на живот през идващия сезон. По-хитрите търговци дори предлагат продукти, "подходящи за пости". Кръщаването се извършва там, "където казват, че е най-добрият поп".

Възродената привързаност към религиозните ритуали може да се схване и като глад за духовност. Тя обаче се плъзга по повърхността на важното, вместо да задълбава в проблемите, които истински тревожат хората. Общество, в което религиозните преживявания се изчерпват с яденето на козунаци и ръсенето със светена вода, в което дори неверието не е позиция с температура, а по-скоро форма на социална апатия; в което църквата отдавна е спряла да ангажира общностите около универсални ценности, рядко се увлича в разговор за вярата като интелектуално и духовно търсене на смисъл.

Тази седмица трима души с три различни гледни точки към религията разсъждават не върху определенията, а върху нюансите на вярата и неверието. Те дават ключовете към личния си избор и търсят обясненията за обществения дефицит на духовност.

Ивайло Дичев: Нямам нужда от посредници, за да търся смисъла

Професорът по културна антропология Ивайло Дичев се самоопределя като агностик (въпреки че в анкетната карта при последното преброяване полу на шега посочва, че вярва в астрологията), но не и като атеист. По думите му атеизмът сам по себе си е религия, стъпваща на науката, която вече е поотживяла. "Нагласа като моята предполага, че не смятам, че е необходим посредник между мен и някакви по-дълбоки смисли. Не бих делегирал на дядо Максим отношението си към живота, към смъртта и т.н. Не вярвам, че някакви ритуали могат да ми помогнат да реша важните проблеми. Не виждам сред православните свещеници хора, с които да ми е интересно да разговарям", обяснява позицията си той.

Ивайло Дичев казва, че сред студентите си, възпитани в нерелигиозни семейства, наблюдава новозараждащ се интерес към вярата. Това обаче е съвсем нова религия, смята той. При нея (макар да звучи цинично) духовността се търси като услуга. И нещо повече - дори има свръхпредлагане на духовни услуги. В центъра вече не е общността, която се направлява от пастора, от наставника, а потребителят, който се ръководи от собствените си желания, от стремежа да намери нещо за себе си. Той вярва, че основното му право е да избира. И го прави - не само по отношение на проповедника, но и на самата религия. Ивайло Дичев разказва за свой познат, който изпитал необходимост да познае някаква вяра и е повикал при себе си представители на различни религии, "за да си избере най-добрата".

По думите му обаче разделението по отношение на религията в обществото сега е по-скоро по оста практикуващи - непрактикуващи религиозните ритуали, отколкото между онези, които търсят духовен смисъл, и тези, които просто не си задават подобни въпроси. "При нас религията се е изродила във вид на фолклор. Разговорите за вярата са на ниво - какво се яде и какво се пие. Всички си вземат върбови клонки, чукат се с яйца, но ако ги питате защо го правят едва ли ще могат да ви отговорят", аргументира се Ивайло Дичев. И добавя: "Фолклорът е норма, той държи хората подчинени, а правилата се разясняват и повтарят и от медиите."

Сред личните си причини да не се припознава в православието, Ивайло Дичев добавя и национализацията на религията. "Православието стана тип национална идеология. Църквата приватизира национални митове като този за загиналите в Батак например. Това подкопава както националното, така и християнското", категоричен е той. И пита: "Защо Българската православна църква не излезе с официално становище, с което се разграничава от нападението над "Свидетелите на Йехова" в Бургас, защо досега не е взела позиция по проблемите с интеграцията на ромите, по финансовата криза дори, а се занимава с канонизиране на загиналите в Баташкото клане."

И после сам отговаря: "Във всички православни държави църквата е дясната ръка на властта. Тази симфония (на съучастието между светска и духовна власт), която води началото си от Византия, продължава да съществува и до днес. Открай време в Русия, Сърбия, Гърция, България православната църква е в услуга на силните на деня. А и има нещо неадекватно в едно духовно ръководство, което надживя социализма и по никакъв начин не осъди режима."

Теодора Димова: Църквата означава общност

В последната си книга "Марма, Мариам" писателката Теодора Димова казва, че "рано или късно всеки човек се среща с Исус". И това е най-важната, всъщност единствено важната среща в живота ни. Казва още, че трябва да я очакваме, да сме готови за нея.

За Теодора Димова тези думи са осъзнат житейски избор, въпреки че сама се нарича "типичен представител на онези поколения българи, израснали в пълно религиозно невежество". Родена през 60-те години на миналия век, когато тоталитарният режим е в своя апогей, дъщерята на автора на "Тютюн" Димитър Димов смята, че именно насаждането и укрепването на това невежество е едно от най-тежките му престъпления. 

По думите й за вярата се говори трудно, тъй като лесно може да се изпадне или в дидактизъм  или в сълзливост, а и двете еднакво категорично отблъскват хората. И казва: "Осъзнаването на вярата е сложен и дълъг процес. Не можем да го приемем изведнъж, трябва постепенно, според силите си, на малки глътки, ден по ден, стъпка по стъпка. Една истина, която за едни изглежда самоочевидна, е трудно достъпна за други. Може да отнеме години, за да се проумее."

За Теодора Димова обратното на вярата е липсата на смисъл. И това е най-страшното. Защото тогава дали човешкият живот ще приключи на 17- или на 70-годишна възраст е все едно. Разликите са само в степента на умора и отегчение. "Всички сме невярващи или полувярващи, или астрологично вярващи, или вярващи "в нещо". Не точно в Бог, но "в нещо", описва различните лица, под които се проявява религиозността тя и продължава: "Нашата религиозност се свежда до това как точно да постим и в кой ден точно да месим козунаците. Православието се е свело до палене на свещи и в най-добрия случай – до целуване на иконите. Невежеството ни по отношение на вярата е обидно за самите нас."

А невежеството води след себе си "някаква мътилка Щайнер, Блаватска, Дънов, Бхагавад Гита, Рьорих, чакри, Дийпак Чопра, Ванга, ню ейдж, астрология, приложна психология и какво ли още не". Почти всичко, казва Теодора Димова, само не и православната вяра, църквата и съвременните богослови, като причините за това са много дълбоки и много тежки. По нейните думи най-сериозната от тях е, че църквата се е обезцърковила. Че е престанала да вярва на самата себе си. "Престанала е да има съзнанието за своя божествен произход. Или е злоупотребила с него. Или е свела това съзнание до ритуали, формалност, суеверие, киприанови молитви, мърморене, шаманизъм, джипове, ролекси, всички грозни неща", обобщава Теодора Димова.

Всъщност няма как проблемите, които са сковали обществото във всички негови нива, да не обхванат и самата църква. "По време на комунизма официалната църква подпомагаше или най-малко не се противопоставяше на режима и той й се отблагодаряваше по един или друг начин – с привилегии, лукс, спокойствие, привиден авторитет. Във висшия клир нещата не са се променили", откровена е Теодора Димова. И настоява, че за тези проблеми трябва да се говори отчетливо и ясно. Надеждата й е в малките действени, евхаристийни общности – в Казанлък, в Русе, в София, в Търново, във Варна. Според нея те се разрастват и увличат около себе си все повече хора.

"Християнинът развива ново, особено сетиво. То е свързано със сърцето му, с очите на сърцето му. И още – с осъзнаването на това какво е църква. А църква означава общност", отсича Теодора Димова.
Отец Стефан Стефанов:

Българската православна църква има неизпълнен дълг към обществото

Отец Стефан Стефанов от храм "Свети Николай Чудотворец" в Русе не се вписва в обичайния образ на български духовник, който сме свикнали да срещаме. Той не говори с неразбираеми за повечето хора църковни текстове, а с думи, близки до обикновения човек. Ролята му в храма не се изчерпва с вечерната проповед, а се състои преди всичко в откровени разговори с всички, които търсят подкрепа и отговори. 

Отец Стефан разказва, че хората идват в храма най-често със съвсем конкретен проблем и когато усетят истинската духовност, стават част от църквата. Той дава пример с жена, която наскоро го посетила, защото по думите й "нищо не й вървяло". Отец Стефан й обяснява, че няма как да се пребори с тези свои проблеми, като научи няколко молитви наизуст, Казал й, че духовният живот може да съществува само ако я има постоянната жива връзка с Бога. Затова и когато правят кръщавания, в "Свети Николай Чудотворец" обясняват какъв е техният смисъл - за да може ритуалите да не се превръщат във формални обичаи, които от суеверие или навик трябва да бъдат направени.

Интересно е, че повечето членове на общността на "Свети Николай Чудотворец" са хора от нерелигиозни семейства - отец Стефан ги описва като млади, образовани и активни хора, които търсят истинската вяра и участват активно в богослужението. "Хората имат нужда от автентичната духовност на евангелието, а не от формални ритуали, имат нужда да чуят проповед, която да отговори на техните житейски въпроси, и то не само на екзистенциалните, но и на актуалните въпросите на деня", смята отец Стефан. Той е категоричен, че "човекът има нужда от почтена духовност, а не от шарлатания или от шарения".

Българската православна църква обаче (поне на най-високо ниво) като че ли е абдикирала от тези си функции - да приобщава, да помага на хората да се справят с проблемите си, да ангажира обществото във важните дебати за живота, смъртта, смисъла. Отец Стефан се съгласява с тези обвинения и дори вижда неизпълнен дълг на Българската православна църква към обществото заради липсата на богословие и църковен живот на високо ниво. Според него това до голяма степен е непреодоляно наследство от комунизма, когато църквата е била целенасочено изолирана от обществения живот и функционирането й принудително се е свеждало до формални ритуали. "Разочарованието на хората от църквата е пряк резултат от индиферентността на клира, чието безсърдечие и безпросветност силно отблъскват, и то най-вече хората, които имат по-високи духовни критерии. И след като те са отблъснати, в църквата остават тези, които се задоволяват с фолклорното, с ритуалното", откровен е отец Стефан.

За да преодолеят този дефицит, в храма "Свети Николай Чудотворец" организират конференции и канят водещи богослови и автори, които изнасят беседи, проповеди, представят свои книги. Организират и литургии за хора с увреждания, за деца, лишени от родителска грижа. "Но най-вече наблягаме на истинските братски отношения в общността, наблягаме на това да бъдем жива общност", казва отец Стефан. Той дава пример с това, че често след служби се събират да пият кафе и да си говорят. Според него това сплотява хората и не ги прави просто анонимни посетители на храма, както е на много други места.

Според отец Стефан дори и да има някакво възраждане на вярата, "то е в много по-малки мащаби, отколкото бяха очакванията, защото нашата православна църква се оказа богословски неподготвена да живее в условията на свобода". Така се появяват разколи, фундаменталистки старостилни течения, както и едно суеверие, което според отец Стефан наблюдаваме в най-голям мащаб на Цветница – "вяра, сведена до върбовата клонка".
Автор: Инна Павлова

"Не вярвам в Бог, но той ми липсва". Думите са на английския писател Джулиан Барнс. Твърди се, че са израз на автоироничните му лутания в търсене на смисъла и в обяснение на страха от смъртта. И са добро (макар и непълно) обяснение на формите, под които религията се завръща в българското общество. Не като осъзнат избор, а като лайфстайл.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

40 коментара
  • 1
    gullwing avatar :-|
    gullwing

    Не знам дали нарочно или случайно, но авторките са събрали трима души, които говорят за три различни неща - за вяра, за религия и за църква.
    Вярата е индивидуална, тя не може да бъде премахната или насадена насила. Религията е посоката на вярата. Дали е насочена към дървета, слънцето или някое върховно същество зависи единствено от нивото на развитие на самото общество. А църквата е организация на тези, които се самообявяват за платени посредници между човека и неговото божеството.
    Смесването на вярата, религията и църквата в едно е вечната, фундаменталната манипулация, която извършват тези посредници. Те са правили и правят това с една единствена цел – власт над вярващите. За това обожават да наричат ритуалите си "духовност".
    Съвременната европейска държава, за разлика от феодалната, не се нуждае от църквата като елемент от властта. Премахването на този самозван посредник е гигантската крачка в човешкото развитие. Тази промяна преобрази Западна Европа, но много по-малко повлия върху нейната източна, православна част. Някой знае ли държава, която да е едновременно високо развита и православна?
    Днес в тези източноевропейски държави, които са възприели западния модел, православните църкви са пред катастрофален проблем. Държавата, този вечен работодател, вече не се нуждае от техните услуги! Докато при Русия ситуацията е обратна. Властта затрупва църквата с внимание, пари и имоти. Църквата с благодарност и възторг й отвръща с вярна и всеотдайна служба. И най-вече говорят за Духовност...

  • 2
    pesheff avatar :-?
    Пешката

    В центъра вече не е общността, която се направлява от пастора, от наставника, а потребителят, който се ръководи от собствените си желания ------- Ето това е разковничето гн Дичев! Всички проблеми на човека идват от там че той се е самопровъзгласил за един вид персонален бог - той казва какво е право и какво е грешно - но защо ли още се чувства духовно празен???

    Oт падението насам ние смо откъснати от Бог и съзнателно или несъзнателно търсим път обратно към него - как иначе да си обясним вграденото чувство за добро и лошо в нас?

    Този дефицит на духовност не е от вчера и не можем да обвиняваме никой освен себе си! Трябва да се вгледаме в себе си и да открием грешките които ни отдалечават от Господ - Покаяние е точната дума!

  • 3
    xon2003 avatar :-|
    Starsky

    Много хубаво сте повдигнали темата! Що не поканите някой път и Калин Янакиев?
    Та, каква е причината за настоящата липса на духовност в българското общество? Държавата и църквата са ролеви модели за населението. Когато в последните 60 години тези ролеви модели са демонстрирали и налагали непрестанно двуличие, лъжа, грабеж, безхаберие, малодушие и прочие, няма защо да се чудим на резултатите. Остатъчният морал и чувството за мярка в по-старите поколения си одите заедно с тях.
    Затова винаги много се ядосвам и силно протестирам, когато чета статии, в които българското население е несправедливо обвинявано в изконна любов към простотията. Българският народ е жертва на пълния разпад на основни обществени структури. Никое общество не може да издържи на подобна атака и е несправедливо и цинично да прехвърляме цялата отговорност на обикновените хора!

  • 4
    tatiana1946 avatar :-(
    Тодора Кефалар

    Българската църква отдавна е изгубила своя авторитет сред хората и малцина се тези, които я търсят като посредник към Бога. Във Варна има един свещеник, чието име преди години беше свързано с грандиозен скандал - отец Любомир Попов. Местният владика и кръгът около него го обявиха за разколник, изгониха го от храма "Свети Атанасий", където служеше, и едва ли не го обявиха за служител на дявола. А той беше и е един от най-интелигентните свещеници във Варна, всички се стремяха към неговата църква, имаше младежи при него, издаваха вестник. Проповедите му са изречени на висок глас, интересни и убедителни. Прогониха го, защото не им се нравеше неговата интелигетност, не понесоха сравнението със себе си и го низвергнаха. Той не се отчая и продължава да служи в някакъв клуб, около него има определен кръг от хора, но онази църква "Свети Атанасий" вече не е същата. Как и защо да търсим духовниците, на кого да се доверим. Повечето са чиновници, а заемащите по-висок пост са просто търговци. Продават имоти, получават наеми и живеят спокойно и доволно. Най-жалки са, когато решат да обяват публично несъгласието си с провеждането на някой концерт, имам предвид този на Мадона, или против прожекциите на някой филм. Толкова е нелепо това, чак да ти стане жал за милото духовенство. Приятно е да слушаш този свещеник в Русе, но току-виж и него го обяват за разколник.

  • 5
    rockwool avatar :-|
    rockwool

    Отец Стефан има репутация на сериозен човек не от вчера. Преди 21-22 години ако не се лъжа той беше един от основателите на русенската организация на СДС. Човекът винаги е имал позиция различна от тази на ДС синода на дядо ви Максим. Жалко наистина но е съвършено прав в това което е казал в интервюто си. Ирония е как православната ни църква 500 години е удържала българския дух по време на т.нар. "турско присъствие - според лекето Доган" и как 50 години червен атеизъм са успели да я превърнат в жив труп. Съгласен съм и с това че вече не е време православната църква да е слята с държавата, но е вярно и това че чрез действията си тя трябва да е пример за морал, милосърдие, обществена ангажираност и просветеност за всички нас.

  • 6
    arri avatar :-|
    ARRI

    Всички се раждаме атеисти, но умираме вярващи! Никое човешко същество преживе не може да каже камо ли да докаже че има Бог ! Човек има само една възможност - ВЯРА ! Такива като мен които са я загубили или я нямат , възможноста да се убедят е само една ......... !

  • 7
    boby1945 avatar :-P
    boby1945

    До коментар [#1] от "gullwing":не си съвсем прав драги, православието от край време (тръгнало е от България, между впрочем) се практикува по исисхастки, вярващият САМ търси БОГ и с при усилена МОЛИТВА и ВГЛЪБЯВАНЕ се опитва да постигне единение с БОГ ...
    МИРЯНИНЪТ търси Църквата, не тя него ....
    детайли тук например http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B7%D1%8A%D0%BC
    -------------------------
    Това което споделят тримата си е българска форма на лютеранизъм ЦЪРКВАТА и МИРЯНИТЕ да решават земните дела по Божиму, не че нещо лошо има в това, напротив, много полза имат хората в протестантският свят (САЩ, Англия, Холандия) но не се практикува у нас последните 600 години.....

  • 8
    renegade avatar :-|
    renegat

    До коментар [#5] от "rockwool":

    То хубаво това, но не всеки иска да има философско отношние към живота и комунизмът като заместител и конкурент на християнството и плагиат на базатаобърната на опаки извърши това, което прадедите на Мери Доганов не можаха. Защото те прадедите муразмахваха ятаган, а комунистите със същата цел размахваха кокъл и двата предмета имаха претенции, че са заменки на християнските църковни хоругви. И съвсем естествено е, че хората биха били по благосклонни да приемът естествено кокъла, а не ятагана.

  • 9
    renegade avatar :-|
    renegat

    До коментар [#6] от "ARRI":

    Не всички, само който желае и има нужда. Повечето не смятат че имат нужда и затова не желаят. Вижда им се излишно.

    Вече почти век в Русия се води борба на нравствена база, която е доведена до истеризиране на проблема от едната сърана и оълна глухота и неразбиране от другата с поведение превърнало се в пародия на съществиване и безпътица.

    Лицемерно подкрепяно от днешната безмислена власт, на шовинистични маниакалноподобни хуманни отклонения. А от това по-голямо престъпление неможе да има. Това е население обречено на духовна смърт.

  • 10
    renegade avatar :-|
    renegat

    Религията и по спецално ортодоксалното християнство е енигма, която не всеки може да си позволи, но всеки бимогъл да докосне и почуства.

    Но червената кървава ръка отказа това човешко право и пресече тази възможност на десетки ако не и на стотици милиони човешки същества.

    Приемайки върху себеси всички рискове за съществуванието и живеенето. От това по-голямо нахалство и дебелоок лъжлив цинизъм не съществува. Това е духовен разврат, нещо засягащо корените на съществуването на човека като мислещ био вид.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Новите от запаса

Новите от запаса

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK