"Френският идеал е живописна занемареност. Изисква се смелост да позволяваш на нещата да се разпадат толкова красиво." Това пише американският автор Джефри Юдженидис за небрежния маниер, с който собствениците в Париж се грижат за къщите си. Четем го и си мислим: ела да видиш как грациозно се разпадат софийските стари госпожици, строени в романтичното начало на ХХ век. С все още внушителните им осанки, изящните им детайли и богатите истории в пазвите им.
"Вижте как ги оставяме да си отидат, без да сме чули какво имат да ни кажат дори", сякаш ни подканя и проект на група млади социолози от Изследователския център по социални науки към Софийския университет, който изследва софийски къщи, строени преди 1944 г. Заедно с архитекти избират няколко неизвестни сгради с архитектурна и историческа стойност, които разучават подробно. Издирват наследници на собствениците, разпитват съседи, ровят се в архивите на общината и института за недвижимо културно наследство. Знаят, че ако не съберат пъзела сега, тези къщи скоро могат да изчезнат заедно със спомените за тях. Резултатът са 11 разказа за рушащи се, но впечатляващи къщи в центъра на София, събрани в сборника "Портрети на изчезваща София". Портрети въпроси. В какъв град искаме да живеем и какво от миналото му искаме да съхраним?
"Проблемът е, че тук няма политики за районите със запазени стари сгради", смята Вероника Димитрова, докторант в Софийския университет и част от екипа изследователи. Тя дава пример с Германия, където тези къщи са общински и предлагат жилища на по-нисък наем, но срещу ясни задължения за поддържане на сградата. В България в такива сгради често живеят възрастни хора, които не могат да си позволят ремонт и поддръжка. Общините също нямат възможност да ги подпомагат със средства. Законът позволява на собствениците да изтеглят кредит, като ипотекират имуществото, но малко хора използват този вариант. "Голяма част от собствениците не виждат бъдещето си в тези къщи", установила е проблема Вероника.
Според Закона за устройство на територията всеки собственик е длъжен да си поддържа сградата в добро състояние. Ако не го прави, се намесват районната община и инспекторатът. Ако сградата е паметник на културата, задълженията са още по-големи. Собственикът е длъжен да съгласува всички промени, които планира, с Националния институт за недвижимо културно наследство. (Друг е въпросът, че в много случаи проектите спазват изискванията, но изпълнението им е съвсем друго.) Ако къщата е застрашена, кметът на районната администрация има право да пристъпи към незабавно укрепване. Може и да я ипотекира след оценка, като ипотеката е за сметка на собственика. Примерите от изследването на младите социолози обаче показват друго - дори и обявени за паметници на културата, много сгради са оставени да се саморазрушават.
Архитект Любинка Стоилова, която работи в общинското предприятие "Стара София" и е консултант по проекта на Изследователския център по социални науки, смята, че важна роля в този процес играят и гражданите. "Обществото трябва да е по-консолидирано в защитата на интересите си и да подпомага държавата, коментира арх. Стоилова и допълва: Когато администраторите усещат подкрепата на обществото, те се чувстват защитени." Според нея гражданското общество трябва също да осъществява контрол и да сигнализира, когато види изоставена стара сграда. Собствениците също трябва да са по-активни и да не чакат държавата да свърши тяхната работа. Арх. Стоилова дава пример с Франция, където неправителствени организации кандидатстват за финансиране с проекти за ремонт и поддръжка на ценни сгради. "Тук да притежаваш паметник на културата е тегоба и загуба на средства. При друга ценностна система и стойността на тези обекти ще се увеличи", заключва архитектът.
А къщите стоят. Все едно чакат някой да спре, да погледне нагоре и да ахне: "Ама как може?" Избрахме да ви разкажем за три от тях, част от сборника "Портрети на изчезваща София". Завладяващи са разказите на собствениците им и моментното им тъжно състояние. Младите изследователи вече работят по втора част на проекта, ровят из прашните архиви в издирване на историите на нова порция къщи. Защото, както пишат в края увода към сборника си: "Разрухата се оказа по-жива, отколкото предполагахме."
Голямата къща с малката стопанка
Адресът е ул. "Христо Ботев" 82. Къщата е внушителна с размерите си и респектираща в увяхналата си хубост. Черно-бели ленти ограждат фасадата й и искат да ти попречат да преминеш навътре. На пръв поглед къщата изглежда необитаема. Така твърдят и някои от съседите – че не са виждали човек вътре. В магазина за автогазови уредби, който нахално е налазил лявата й предна част с рекламните си надписи, ще ви кажат, че в нея живее жена.
Младите изследователи по проекта "Портрети на изчезваща София" са я срещали. Веднъж. Тя сама им се е представила като "малката стопанка на голямата къща". И им е разказала, че баща й купува къщата не дълго след построяването й през 1912 г., но по време на социализма в нея остават да живеят само тя и майка й. Тогава мрачната структура на "Софжилфонд", която се разпорежда с повечето едри собствености, им настанява квартиранти. Днес тази жена живее там сам-самичка. На ръба на бедността. Не може да си позволи ремонт на рушащото се имущество. В регистъра на недвижимите културни ценности къщата фигурира като паметник на културата от местно значение.
Информацията за оригиналните собственици обаче е изключително оскъдна. Знае се, че къщата е била проектирана от чешкия архитект Карл Хайнрих, на когото София дължи някои от най-разкошните си къщи в стил сецесион и който е ръководил строежа на Народния театър "Иван Вазов". Според едни сведения тя е била правена за семейството на Пенчо Димитров. Според други е принадлежала на братя Каназиреви. Дали обаче става дума за тримата революционери, участници в движението за освобождение на Македония, или пък за съвсем различни Каназиреви, засега мълчат както архивите, така и изпочупените прозорци на голямата къща на "Христо Ботев" 82.
Мълчаливата къща
"Кой звъни", пита ядосано възрастна жена от прозореца на първия етаж на внушителна стара къща на на ул. "Княз Борис I". "Аз съм наемател, взех къщата от съвета", провиква се тя и се скрива. Пред изследователите от Изследователския център по социални науки тя ще разкаже, че е настанена в къщата в края на 80-те години от "Софжилфонд" (Софийска жилища фондация за настаняване на хора без имоти, активна особено в периода след Втората световна война). Не знае кои са собствениците, чула слух, че са загинали в атентата в църквата "Света Неделя".
Централният вход на сградата е покрит с прах и паяжини. Изглежда така, сякаш не е бил отварян от години. Страничната врата е омотана здраво с верига - вероятно, за да не влизат натрапници в двора. В близкия златарски магазин дори не подозират, че някой живее в къщата.
Авторите на "Портрети на изчезваща София" разбират от архивите на Столичната община, че сградата е проектирана през 1912 г. от арх. Киро Маричков, дядо на Кирил Маричков от "Щурците" и един от първите български архитекти, пренесли европейските тенденции в градското планиране на София. (Маричков е автор на много сгради в центъра на София, най-известната от които е тогавашният хотел "Империал" на ъгъла на улиците "Леге" и "Съборна".)
Според регистрите собственик на къщата на ул. "Княз Борис I" е ген. Кисьов. Социолозите пишат, че зад тази фамилия може да стои офицерът от Междусъюзническата и Първата световна война ген. Александър Кисьов, който е бил сред ранените в атентата в църквата "Св. Неделя" на 16 април 1925 г. Или пък кметът на София около 1924 г. подполковник Георги Кисьов, загинал в същия атентат. Според други източници обаче къщата може да е принадлежала на трети офицер - полк. Бенко Маринчев.
През 1978 г. сградата е обявена за паметник на културата от местно значение, но след това е махната от регистъра.
Допълнение, 24.юли: След публикуването на статията с "Капитал" се свърза собственикът на втория етаж на къщата на ул. "Княз Борис I" - инж. Николай Беловеждов. Той обясни, че сградата е в много лошо състояние, може да стане опасна за преминаващите около нея, а вторият етаж въобще не може да се използва. Той няколко пъти е сигнализирал до общината, но по думите му реакция оттам няма. Общината е собственик на първия етаж и би следвало да окаже съдействие за ремонт на сградата.
По повод старите собственици инж. Беловеждов поясни, че истинският е полк. Бенко Маринчев.Къщата със зеления воал
Дори да минавате често през "Руски паметник", едва ли сте я забелязали. Съвсем близо до един от лъчите на площада стои стара къща покрита със зелена мрежа. На пръв поглед - поредната рушаща се сграда. Ако надникнете зад мрежата обаче, ще видите изисканите форми на фасадата, геометрични орнаменти, красиви прозорци и инициали на еркера - "МС 1912".
Според сведения, които авторите на "Портрети на изчезваща София" откриват, зад тези букви се крие предприемачът строител М. Славеев, за когото е била построена къщата през 1912 г. Паспортът на къщата в Националния институт за недвижимо културно наследство обаче твърди, че тя е построена за жилище на двама братя. Единият от тях е бил лекар и затова първият етаж има отделен вход за пациенти. Наследница на една от старите обитатели на сградата разплита историята - къщата е била строена за двама братя казаци, които, преди да си заминат за Русия, я продават в груб строеж на Славееви. Впоследствие става държавна собственост, а след 1989 г. е върната на наследниците на Славееви.
Сградата е обявена за архитектурен паметник на културата от местно значение още през 1976 г. Нито собствениците, нито районната община обаче очевидно спазват задълженията си. Покривът на къщата е бил разрушен преди години с идеята сградата да се срути от само себе си. Последното развитие (поне на хартия) около нея е от 2006 г., когато в община "Красно село" е внесен проект за реконструкция на къщата с надстрояване до девет етажа, запазване на южната фасада и остъкляване на горните части. Същата година след жалби на живеещи в съседните кооперации общината издава заповед собственикът да обезопаси триетажната сграда. Резултатът? Жълта лента и зелен воал.
Заглавията са от сборника "Портрети на изчезваща София".
"Френският идеал е живописна занемареност. Изисква се смелост да позволяваш на нещата да се разпадат толкова красиво." Това пише американският автор Джефри Юдженидис за небрежния маниер, с който собствениците в Париж се грижат за къщите си. Четем го и си мислим: ела да видиш как грациозно се разпадат софийските стари госпожици, строени в романтичното начало на ХХ век. С все още внушителните им осанки, изящните им детайли и богатите истории в пазвите им.
1 коментар
Елате и в Русе. Къщи паметници на културата се рушат. Нито собственици искат да ремонтират, нито министерство на културата. По централната улица има къщи с изронени фасади и зейнали счупени прозорци, но пък минати с един валяк, да не изглежда съвсем зле.
А ако някой реши да купи и ремонтира такава къща, спънките са огромни, че е по-добре да строи нещо ново, а не да се занимава с министрество на културата, строителе надзор и цялата бюрокрация, възпрепятваща добрата идея - да се даде онзи вид, който е имала къщата първоначално. А. и да става за живеене.
Елате и в Русе. Къщи паметници на културата се рушат. Нито собственици искат да ремонтират, нито министерство на културата. По централната улица има къщи с изронени фасади и зейнали счупени прозорци, но пък минати с един валяк, да не изглежда съвсем зле.
А ако някой реши да купи и ремонтира такава къща, спънките са огромни, че е по-добре да строи нещо ново, а не да се занимава с министрество на културата, строителе надзор и цялата бюрокрация, възпрепятваща добрата идея - да се даде онзи вид, който е имала къщата първоначално. А. и да става за живеене.
Крайно врече е общината да вземе мерки. Крайни случай като описаните тук могат да бъдат решени по един единствен начин - общината да придобие къщите и да ги ремонтира. Това може да стане с директна договорка със собствениците или чрез принудителен ремонт и след това съдебно дело.
[quote#1:"jelezen"]А ако някой реши да купи и ремонтира такава къща, спънките са огромни, че е по-добре да строи нещо ново, а не да се занимава с министрество на културата, строителе надзор и цялата бюрокрация, възпрепятваща добрата идея - да се даде онзи вид, който е имала къщата първоначално. А. и да става за живеене. [/quote]
+10000000000000
Тука е ключът от палатката. Докато трябва да се разправяш с министерството на културата дори за такива глупости като какви пирони да ползваш при ремонта, никой освен особено големи ентусиасти няма да се заеме сериозно с реновирането на паметници на културата.
Както става ясно от публикацията, на първия етаж на къщата, намираща се на ул. Княз Борис І има наематели, т.е собствеността е общинска. За съжаление, до сега Общината като собственик не е вложила и една стотинка за опазването на този (все още, а не както е написано) паметник на културата. Къщата се руши и има реална опасност от падащи корнизи. Преди две години писах писмо по този въпрос до Столична община с конкретни предложения. Резултат до момента - никакъв!
Напълно подкрепям коментарите по-горе. Тъжно и отвратително е да оставиш красивото лице на градовете, именно това, което е носител на духа и историята им, да се разруши. Безхаберието на държавата е ударило дъното в това отношение. Лично мога да потвърдя ситуацията в Русе, тъй като в продължение на година всеки ден се сблъсквах със състоянието на подобни къщи в един иначе аристократичен и красив град. Не знам какво е положението с търсенето на евентуално финансиране за реставрацията им по линия на европейските проекти, може би ако е възможно, това би било спасението за тези къщи.
Не може да задължаваш собствениците да теглят ипотека, за да укрепват сградите, след като не могат да си го позволят. Ако някой толкова ги иска тези къщи - нека ги купи и поддържа. Явно няма такива хора, а пък аз съм против общината да харчи пари за това. Тези стари сгради не са ми необходими. Правото на собственост върви с правото на разрушаване. Ако не им харесват на собствениците - нека да ги разрушат. Никой няма право да ги спира.
До коментар [#6] от "Симо":
Собствеността включва ред задължения, ако живееш в цивилизовано общество (не знам откъде идваш...). Например собствеността върху имот ти дава право да стоиш там само каквото, например жилищна сграда, е предвидено в устройствения план за съответното УПИ и то в съответните граници (височина, плътност и т.н) Ако притежаваш сграда, паметник на културата, но не можеш да я поддържаш, просто я продай и си купи нещо, което можеш да поддържаш. И тряба да има механизъм това да се случва. Точно както ако не може да си платиш данъците за наследствения замък на Оборище, значи просто ти трябва апаратаментче в Младост.
Идеята е много проста - ако притежаваш кола, това не ти дава правото да караш в лявата лента.