Истории в стил сецесион

"Френският идеал е живописна занемареност. Изисква се смелост да позволяваш на нещата да се разпадат толкова красиво." Това пише американският автор Джефри Юдженидис за небрежния маниер, с който собствениците в Париж се грижат за къщите си. Четем го и си мислим: ела да видиш как грациозно се разпадат софийските стари госпожици, строени в романтичното начало на ХХ век. С все още внушителните им осанки, изящните им детайли и богатите истории в пазвите им.

"Вижте как ги оставяме да си отидат, без да сме чули какво имат да ни кажат дори", сякаш ни подканя и проект на група млади социолози от Изследователския център по социални науки към Софийския университет, който изследва софийски къщи, строени преди 1944 г. Заедно с архитекти избират няколко неизвестни сгради с архитектурна и историческа стойност, които разучават подробно. Издирват наследници на собствениците, разпитват съседи, ровят се в архивите на общината и института за недвижимо културно наследство. Знаят, че ако не съберат пъзела сега, тези къщи скоро могат да изчезнат заедно със спомените за тях. Резултатът са 11 разказа за рушащи се, но впечатляващи къщи в центъра на София, събрани в сборника "Портрети на изчезваща София". Портрети въпроси. В какъв град искаме да живеем и какво от миналото му искаме да съхраним?

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

"Проблемът е, че тук няма политики за районите със запазени стари сгради", смята Вероника Димитрова, докторант в Софийския университет и част от екипа изследователи. Тя дава пример с Германия, където тези къщи са общински и предлагат жилища на по-нисък наем, но срещу ясни задължения за поддържане на сградата. В България в такива сгради често живеят възрастни хора, които не могат да си позволят ремонт и поддръжка. Общините също нямат възможност да ги подпомагат със средства. Законът позволява на собствениците да изтеглят кредит, като ипотекират имуществото, но малко хора използват този вариант. "Голяма част от собствениците не виждат бъдещето си в тези къщи", установила е проблема Вероника.

Според Закона за устройство на територията всеки собственик е длъжен да си поддържа сградата в добро състояние. Ако не го прави, се намесват районната община и инспекторатът. Ако сградата е паметник на културата, задълженията са още по-големи. Собственикът е длъжен да съгласува всички промени, които планира, с Националния институт за недвижимо културно наследство. (Друг е въпросът, че в много случаи проектите спазват изискванията, но изпълнението им е съвсем друго.) Ако къщата е застрашена, кметът на районната администрация има право да пристъпи към незабавно укрепване. Може и да я ипотекира след оценка, като ипотеката е за сметка на собственика. Примерите от изследването на младите социолози обаче показват друго - дори и обявени за паметници на културата, много сгради са оставени да се саморазрушават.

Архитект Любинка Стоилова, която работи в общинското предприятие "Стара София" и е консултант по проекта на Изследователския център по социални науки, смята, че важна роля в този процес играят и гражданите. "Обществото трябва да е по-консолидирано в защитата на интересите си и да подпомага държавата, коментира арх. Стоилова и допълва: Когато администраторите усещат подкрепата на обществото, те се чувстват защитени." Според нея гражданското общество трябва също да осъществява контрол и да сигнализира, когато види изоставена стара сграда. Собствениците също трябва да са по-активни и да не чакат държавата да свърши тяхната работа. Арх. Стоилова дава пример с Франция, където неправителствени организации кандидатстват за финансиране с проекти за ремонт и поддръжка на ценни сгради. "Тук да притежаваш паметник на културата е тегоба и загуба на средства. При друга ценностна система и стойността на тези обекти ще се увеличи", заключва архитектът.



А къщите стоят. Все едно чакат някой да спре, да погледне нагоре и да ахне: "Ама как може?" Избрахме да ви разкажем за три от тях, част от сборника "Портрети на изчезваща София". Завладяващи са разказите на собствениците им и моментното им тъжно състояние. Младите изследователи вече работят по втора част на проекта, ровят из прашните архиви в издирване на историите на нова порция къщи. Защото, както пишат в края увода към сборника си: "Разрухата се оказа по-жива, отколкото предполагахме."

• 1
• 2
• 3
• 4
• Следваща страница » "Голямата къща с малката стопанка"