Зоя Захариева-Цанкова: Политическите емигранти ни учат на свобода

Авторът на "Щастлива емигрантска песен няма" пред "Капитал"

Зоя Захариева-Цанкова
Зоя Захариева-Цанкова    ©  Цветелина Белутова
Зоя Захариева-Цанкова
Зоя Захариева-Цанкова    ©  Цветелина Белутова

Профил

Зоя Захариева-Цанкова е журналист, писател и преводач. Работила е в седмичниците "Учителско дело" и "Азбуки". Има публикации също във вестниците "Поглед", "Демокрация", "Литературен форум" и "Век 21". "Щастлива емигрантска песен няма" е втората й книга. Първата е "Бог ръка ми е подал" – за живота и музите на поетесата Жени Заимова. Превела е шест книги от френски. Завършва Френската гимназия в София, след което Факултета по журналистика на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

"Забелязвам нежелание за изява на лична позиция, съзирам отдръпване от социалните дела. В България почти липсва т.нар. гражданско общество. Струва ми се, че липсва общественото мнение... Има едно мълчание, да не го нарека гробищно." Думите са на историка Марин Пундев, който през 1945 г. заминава на дипломатическа мисия в САЩ и не се връща. Прави това свое изказване през 1996 г. в интервю пред журналиста Зоя Захариева-Цанкова, публикувано във вестник "Век 21". Днес, 16 години по-късно, изводът му все още е напълно валиден.

Липсата на активно гражданско общество е темата, която се прокрадва през всички 27 интервюта на Зоя Захариева-Цанкова с политически емигранти от времето на комунизма. Тя ги събира в сборника "Щастлива емигрантска песен няма", който наскоро беше издаден от издателство "Изток-Запад". "Пред очите ни са страхотен морален и социален компромис, примирение, изразявано с популярното "Абе зарежи...", споделя журналистът и общественик Дими Паница през 2008 г. "Хората са отвикнали да общуват учтиво", наблюдава бизнесменът Джеймс Велков 18 години по-рано. Художникът Илия Григоров търси през 1995 г. "личности, които рязко да се открояват", а през 2009 г. физикът Минко Балкански наблюдава "апатия, която ме плаши" и българи, които "не се познават".

Политическите емигранти са категорични, че за да се развива България напред, хората трябва да имат позиция и да я отстояват. Недоволството им да не се изчерпва само с цъкане с език пред вечерните новини. Да търсят алтернативата, да разчитат на собствените си сили, да говорят и да разсъждават. А Зоя Захариева-Цанкова е убедена, че трябва да чуем съветите им. "Добре е да чуем тези емигранти, защото те са хора, които идват от свободния свят, познават правилата на играта, играли са я в една обстановка на коректност, чужди са им дребните хитрини. Освен това са много прями и точни в това, което казват", коментира журналистът. И ни разказва как е стигнала до тях и с какво са я впечатлили.

В търсене на изгнаници

Зоя Захариева-Цанкова работи по книгата си реално повече от 20 години. Първото й интервю е с бизнемена Джеймс Велков през 1990 г. Среща го в България по повод издаването на книгата на Стефан Груев "Корона от тръни". Става й интересен с това, че "от една страна, той е като нас, носи нашия национален ген и е българин по душа, от друга страна, е различен от нас, защото е намерил сила да скъса с тиранията, израснал е в една друга обстановка и ситуация, овладял е правилата на една честна и почтена игра, издигнал се е, постигнал е кариера със собствените си сили". След това Зоя Цанкова среща емигриралата в Италия и САЩ поетеса Жени Заимова, за която по-късно пише цяла книга. Решаващият момент за създаването на "Щастлива емигрантска песен няма" е интервюто с психиатъра от САЩ Любомир Канов. Неговият приятел поетът Борис Христов го прочита и подхвърля идеята за книга с такива интервюта. Тогава Зоя Цанкова започва да търси други "изгнаници" (както пише в увода на книгата си). Намира ги трудно - през форуми и препоръки от близки и познати. Заглавието на книгата обаче идва лесно - от разговора й с ветеринарния лекар Иван Гаджев, който казва: "Щастлива емигранстска песен няма, понеже няма щастлив емигрантски живот. Човек може да е радостен, но щастието е нещо друго - да си българин в България." Зоя Цанкова публикува интервютата в "Поглед", "Демокрация", "Азбуки" и "Век 21", а тази година ги събира в сборник. Прави уговорката, че разговорите й с емигрантите не са актуализирани, защото "нямаше да се запази характерът на казаното за конкретния момент".

"Изгубили сме страшно много от отсъствието им", смята Зоя Цанкова. За нея политическите емигранти от времето на комунизма са хора, които са се издигнали много по света, със собствени сили и в системата на конкуренцията. Напуснали са България заради непримиримостта им с комунистическия режим. Някои от тях са били принудени да избягат, като например психиатърът Любомир Канов, който е лежал в затвора заради "клеветническа контрареволюционна пропаганда и планирано бягство на Запад". Други вече са били в чужбина, когато са осъзнали, че не могат да се върнат, като писателят Стефан Груев, който чува по радиото в Женева смъртната присъда на баща си. Стават "невъзвращенци", както сама описва себе си Жени Заимова. Тук е и разликата с икономическите емигранти, за които водещият фактор да напуснат България е най-вече финансовият. "Политическите емигранти имат силни сетива за България", забелязала е Зоя Цанкова. Те взимат най-доброто от чуждата държава, в която живеят, интегрират се в тамошното общество, но не губят връзката с България и се опитват да пренесат добри практики отвън.

Гласът на емигрантите

Някои дори се завръщат. И знаят какво трябва да се случи в България, за да може средата тук да се приближи към тази в страната, откъдето те се връщат. "Образованието трябва да бъде много по-модерно, по-активно, по-динамично, да се стреми към най-добрите образци", категоричен е Дими Паница, който беше посветил голяма част от обществената си дейност именно на развитието на качествено обучение. В интервюто си пред Зоя Цанкова той споделя, че много от учителите не са в крак с изискванията на времето, а "зубренето на учебници трябва да бъде изпратено в миналото". На подобно мнение е и писателят и емигрант в Германия Димитър Инкьов, според когото сериозна слабост на българското образование е това, че децата не се занимават с устройството на обществото. "За младия човек не е толкова важно да знае колко са тичинките в един цвят, по-съществено е да бъде наясно например, че в държавата трябва да се плащат данъци", казва той в своето интервю през 1997 г. И неговият извод звучи сякаш е казан вчера.

А доколко трябва да се връщаме към миналото, за да вземем поуки за настоящето? Според Зоя Цанкова политическите емигранти, с които е разговаряла, са толерантни и не са озлобени. Те предпочитат да затворят страницата на миналото, но и от време на време да се сещаме какво сме изгубили и най-вече - защо. "Трябва да ликвидираме миналото с мяра и да правим нова България. Демокрацията е лукс. Тя не вади зъби с пръсти, а с клещи", казва още през 1990 г. Джеймс Велков. А Любомир Канов смята, че "пътят напред е невъзможен, ако с абсолютна строгост не бъде теглена чертата на равносметката - какво наистина е било".

Политическите емигранти ни учат на още нещо - да забелязваме положителните промени и да оставим поне за малко срасналото се с българското общество мрънкане. Стефан Груев ни дава пример в интервюто си през 2002 г.: "Днес обслужването в ресторантите и магазините е несравнимо по-добро, отколкото в по-предишно време. Тогава насреща се появяваха намръщени, дори зли лица на хора, които получаваха едно и също заплащане независимо дали обслужваха двама или двайсет души. Обръщения от типа на "моля" или "извинете" бяха абсолютно дефицитни." Припомнете си това следващия път когато сервитьорът сам реши да не ви върне вашите 70 стотинки ресто.

По темата работи и

Зорница Стоилова

Още от Капитал