Профил
Зигмунт Бауман, роден през 1925 г. в Познан, е полски социолог и философ. През 1968 г. е изключен от университета във Варшава и емигрира в Лийдс, където преподава и до днес. Той е един от създателите на концепцията за постмодернизъм и автор на много книги, посветени на проблемите на съвременния свят, сред които "Глобализацията" (1999); "Живот във фрагменти" (2000); "Постмодерната етика" (2001). Проницателен изследовател на тоталитарните общества и проблемите на свободата, той е смятан за един от най-изтъкнатите мислители на това течение. Автор на тревожни, широко коментирани прогнози относно бъдещото на цивилизацията. Лауреат на наградата на княза на Астурия в областта на комуникациите и работата в името на човечеството, наградата "Теодор Адорно", Златен медал "Заслужил за културата – Gloria Artis".
В едно интервю в началото на кризата бяхте казали, че трябва да видим дали става дума за депресия или за криза, защото депресията значи, че влакът просто е забавил, докато кризата значи, че е дерайлирал. Днес какво смятате - сменяме ли релсите или чакаме влака да потегли?
- Има две характерни особености на човешката природа. Едната е, че никога не се учим от опита. Трудно е да се предаде нещо, акумулирано от едно поколение, на следващото. Другото е, че имаме способността да преодоляваме катастрофи. Има един такъв фактор умора от страха. Има само определено време, в което можеш да си непрекъснато уплашен. Хората мечтаят за спокоен живот, с приключения от време на време. Какво значи нормалност? Преди 2007 г. ситуацията беше изключително ненормална - всички придобивахме все повече и повече дългове и харчихме неизкарани пари. Границите трябва да бъдат достигани.Мисля, че по-добрият термин е интеррегнум, който идва от древен Рим. Означава, че старите, доверени методи не произвеждат резултати, но не са измислени още нови начини. Това не е стабилна ситуация. Тя не може да се поддържа непрекъснато, тя трябва да води до нещо друго. Проблемът е, че знаем откъде бягаме, но не знаем накъде. Помним миналото като някакъв уреден свят, където нещата работиха. Сега има несигурност и неясност. Райнхард Козелек използва една метафора за планинските проходи. Представете си, че катерим много стръмен проход. Не можем да спрем - на такъв склон не можеш да сложиш палатки, следващия вятър ще ги отнесе. Но какво има от другата страна, ще научим само когато стигнем.
