Ничия земя

Историята на сириеца Уасим, който загуби съпругата си в Странджа

Граничният полицай Димитър Димитров ни показва мястото, където е открил бедстващите сирийци
Граничният полицай Димитър Димитров ни показва мястото, където е открил бедстващите сирийци    ©  Цветелина Белутова
Граничният полицай Димитър Димитров ни показва мястото, където е открил бедстващите сирийци
Граничният полицай Димитър Димитров ни показва мястото, където е открил бедстващите сирийци    ©  Цветелина Белутова

През страната преминава средиземноморски циклон. В Източна България и много райони от Предбалкана метеорологичната обстановка ще се усложни: ще духа умерен и силен северен вятър. Постепенно дъждът навсякъде ще премине в сняг. Валежите ще са значителни и ще има навявания.

20 декември 2012 г., прогноза от Националния институт по метеорология и хидрология към БАН Петък, 21 декември 2012 г. Бюлетин на МВР

"Хеликоптер на ГД "Гранична полиция" извършвал рутинен полет, когато служителите в него забелязали на около 700 метра от линията на българо-турската граница петима души, сред които и деца. Пилотът веднага се спуснал до възможната за това височина и след извършен въздушен десант единият от служителите на ГПУ-Болярово успял да слезе при групата – жена и три деца били премръзнали, близо до тях лежало безжизненото тяло на друга жена. За случая били уведомени наземните патрули на граничното управление, които с помощта на високопроходимите автомобили успели да стигнат близо до мястото – трудно проходима местност. На ръце граничните полицаи пренесли оцелялата жена и децата и ги откарали в с. Крайново, където им е оказана адекватна медицинска помощ."

Вторник, 8 януари 2013, над село Крайново

Движим се по черния път над селото със зеления Defender на "Гранична полиция". На предната седалка са Димитър Димитров и Иван Станков от ГПУ (ге-пе-у – гранично полицейско управление) Болярово. Те са гранични полицаи с дълъг стаж. Отговарят за 35 километра от границата с Турция. Израснали са в този район, познават всяка пътека: "Районът е много гаден, защото има дерета. Ако не го познаваш, особено когато има сняг и не се виждат пътищата, лесно можеш да се загубиш."

Странно за български гранични полицаи, но и двамата пушат цигари с бандерол. Даваме си сметка, че те работят в район, в който няма какво да ги поквари – няма граничен пункт, няма контрабанда. Няма корупция. Предимно се занимават с това да прибират незаконно пресичащи границата. Не помнят някога да са използвали оръжие или белезници: "Тяхната цел е да влязат в България, посрещат ни като спасители, прегръщат ни, радват се." Питаме Димитър:

Колко често хващате преминаващи през границата?

- През ден, почти всеки ден.
През цялата година ли? - Тук са повече през лятото, защото е планински район. Но покрай войната в Сирия идват и през зимата. Нямат работно време. Половин час преди Нова година хванахме едни. Откъде са? - Сирийци, палестинци. Преди, когато беше войната в Ирак – иракчани. После - афганистанци. Има и екзотични –  Африка. Има и такива, които се правят на сирийци, защото получават статут на бежанци и не ги съдят за незаконно преминаване на границата. Алжирците често така правят. Но ние научихме това-онова за Сирия. Изпитваме ги – кой град къде е, те не знаят. После си признават. Но и те от лошо бягат. Понеже сме длъжни да им правим обиск, като ги хванем, често откриваме ключове.
Откъде? - Казват, че са "от хоум". А то хоум няма, разрушен е. @@galwidg:[email protected]@

Пътуваме към мястото където са открили бедстващите бежанци. Джипът пъпли до самата бразда. Виждат се граничните пирамиди. Всяка си има номер (221, 222, 223...). Почват от границата с Гърция и стигат до Резово.

Димитър Димитров показва високите вишки, които се виждат в далечината, на отсрещния хълм: "Това там е Турция. Сега няма никой". Когато турските граничари се качат на вишката, първата им работа е да сложат знамето. След началото на конфликта в Сирия близо 1/3 от турските военни, които охраняват границата с България, са били преместени на сирийската граница.

Край пътя се вижда хавлиена кърпа. Спираме. Иван Станков излиза и я оглежда. Вижда етикета: "Сирийска е" и я прибира в багажника.

Джипът се качва на един хълм и започва да слиза бавно по склона. Когато става съвсем непроходимо – спира. Слизаме. Димитър Димитров ни показва огнище, обгорели дрехи, пелени, опаковка от дезодорант, събрани дърва. Тук, на 21 декември граничните полицаи са открили загубилите се сирийци. И починалата жена.

Димитър е бил на хеликоптера на 21 декември, като т.нар. тактически водач - човекът, който познава местността и напътства пилотите.

Петък преди обед, 21 декември 2012 г., местността Граница-Баир.

"Хеликоптерът зависна. Направих технически десант в снега. Заварих една възрастна жена, момиченце на около десет и две малки деца. Край огъня, без да мърда, лежеше млада жена. Исках да видя дали има пулс, но беше студена. Обадих се на дежурния. Възрастната застана на колене и започна да ми целува краката. Викаше – Аллах, Аллах." На място идва следствена група от Елхово, която да направи оглед на мястото, където е намерено тялото на момичето. Граничните полицаи изнасят на ръце децата и възрастната жена. Водят ги в село Крайново.

Вторник, 8 януари 2013 г., кръчмата на село Крайново

Площадът между кметството и кръчмата в село Крайново е пуст. Паркирана е само една сиво-бяла лада с немски транзитен номер, годен до края на ноември 1999 г.

Селото е разположено на около 60 километра от Елхово и само на километър и половина от границата с Турция. То е едно от малкото в тази най-западна част на Странджа. Преди 10 ноември 1989 г. селото е било отвъд охранителното съоръжение, граждански известно като кльон – телената ограда с електрическа система за сигнализация. Достъпът до Крайново е бил ограничен, дори и за местните жители, и подлежащ на стриктен контрол. Днес в селото живеят около тридесет човека, всичките над 70-годишна възраст.

Общественият живот е съсредоточен около ловната дружинка, двигателят на която е кметицата Ангелина Василева - енергична, средна на ръст жена, малко под 50, с жив поглед.

В кръчмата сме с двамата гранични полицаи, Ангелина и кръчмаря – младо, свенливо момиче - Нели.

Тя слага дърва в печката. Всички помнят 21 декември, краят на света. Тогава гранична полиция докарва намерените край границата сирийци. "Бяха премръзнали, разказва Ангелина и казва: Не бяха само те този ден. Имаше камерунци и други двама сирийци."

Когато вижда децата, кметицата отива до вкъщи, за да донесе дрехи и да ги преоблече: "Бяха много леко облечени, с по една жилетка и боси." Малко по-късно те се съвземат и започват да пият течности и да се хранят. Възрастната жена е с посинели крака. По-късно ловджии довеждат в кръчмата и млад мъж, около 30. "Беше неадекватен. Когато видя децата, почти се разплака, разказва Ангелина: Така разбрахме, че са семейство."

Често ли срещате чужденци тук?

- Да, постоянно. Тук сме най-близкото село до границата с Турция, затова идват. Какви хора са? - Сирийци най-вече. Те са за съжаление. Цели семейства. Хора с професия – преподаватели по университети, знаят чужди езици, идват с лаптопите си, образовани хора. Бягат от войната.
Вие какво правите, като ги видите?

- Приютяваме ги в кръчмата, докато дойдат от полицията. Като съм на лов и гледам следите, виждам как се губят, лутат. Когато видя някой – и го прибирам. Е, наскоро се връщах и гледам в най-големия студ на гробището хора. Казвам си кой ще ходи на гробище в тоя студ, тия не са от нашите. И викам – "Хелоу, ай шериф, към, към". И идват. Водя ги в кръчмата и там ги храним, стопляме ги...

Нели, кръчмарката, се включва в разговора и разказва за африканци, дошли преди няколко седмици: "Черни. Много страшно гледаха." Останалите се смеят и казват: "И ти никога да не си виждала сняг - и ти така ще гледаш."

Димитър Димитров после разказва, че всички в селото са "граничари по рождение" и са най-добрите им информатори: "Винаги се обаждат, знаят да четат следи, ориентират се. Така помагат на хората."

Януари 2013 г.

Сирийците, загубили се край границата, са семейство, избягало от войната в Сирия. Възрастната жена с измръзналите крака е Найме. Тя е майка на Уасим. Починалото момиче е Нур, на 19 години, е неговата съпруга. Двете момченца – Махмуд и Гиад, са техни деца. По-голямото момиче – Райя, е сестра на Уасим. Те са от Алепо и са тръгнали да бягат към България, където от 20 години живее първият съпург на Найме. Всички те са настанени в дома за бежанци в Пъстрогор. Граничният полицай Димитър Димитров разказва как първите дни е купувал хумана за детето. Нур е погребана в арабско гробище край София. В началото на 2013 г. цялото семейство се впуска в дебрите на бежанското право, а през останалото време обикаля лекари, които се грижат за измръзванията им.

Петък, 16 февруари. Паркинга пред "Била" в Сухата река

След дълги преговори с Агенцията по бежанците, най-накрая успяваме да се срещнем с Уасим. Той е среден на ръст, по-скоро набит, с тъмна коса, по която се виждат бели косми. Уасим е на 26 години. В София е от две седмици. Качваме се с него до апартамента, в който живее под наем. На вратата ни посреща големият му син Махмуд, който е на две години. Играе си с пластмасово камионче. Сестрата на Уасим – Райя, е на 11. Срамежлива е и едвам прикрива усмивката си. Малко по-късно, лазейки, се появява и малкия син на Уасим – Гиад. Гигантско бебе, с поглед, който разбира целия свят. Никога нямаше да познаем, че е само на 9 месеца. Любимата му играчка е метален ръчен часовник, който постоянно се опитва да изяде.

Сядаме в хола. Уасим започва разговора. Иска да говори на български, защото така учи думи. В Сирия е слушал българска музика: "Азис, Мишо Шамара." Бил е в България отдавна, но всичките му приятели оттогава сега са в Западна Европа. Започва разговора с въпрос: "Какво искате да знаете?"

Казва, че може да работи всичко. Свикнал е от малък. Живее в Алепо. В Сирия има четири сестри и двама братя. Чува се с тях, когато има обхват. Сам е направил апартамента, в който са живеели с Нур. Когато бомбите са ударили къщата (кварталът, в който е живял, е един от първите, които сирийските власти атакуват с ракети), разбрал, че трябва да тръгнат. Пътували с автобуси до Одрин, където платили на каналджия 300 евро, за да ги закара в България. В късния следобед на 19 декември той ги качил над едно село и им казал: "Давайте, 100 метра оттук и сте в България."

Те не са носели храна със себе си – нали остават сто метра. Не са имали топли дрехи или зимни обувки – нали остават сто метра. От цялата група само майката е виждал сняг. Преди 41 години. Лутат се из Странджа три дни. Когато се стъмва, Уасим прави огън: "Последният ден, жена ми ми каза – не мога повече, ще умра. Спряхме на завет. Запалих огън. Беше неадекватна. Знаех, че ще умре, но нямаше какво да направя. Легна до огъня. На майка ми казах, че е заспала. Не беше. Признах й чак на другата сутрин. Тя реши, че се шегувам. Казах й, че ако не намеря помощ, ще умрем всичките, малкият ми син беше целият син. Тръгнах. Видях хеликоптер, тръгнах след него. Когато се върнах – тях ги нямаше." Докато разказва всичко това, Уасим не трепва. Казва, че бог решава: "Можеше да съм аз, можеше да е той" и показва с глава към малкия Гиад.

Към нас се присъединява и Найме – майката на Уасим. Тя е боса, а пръстите й са синьо-черни - от измръзването. Маха с ръка и с усмивка казва: "Ще се оправят."

Уасим е благодарен на хората, които са се погрижили за семейството му в Крайново. Няма добри спомени от дома в Пъстрогор. Разказва как, след като полицията е взела тялото на съпругата му от него, са изчезнали бижутата й. Когато се оплакал, му казали: "Забрави, забрави."

Уасим обича да се разхожда из София, пие кафе, говори си с хората, за да упражнява българския си. Бащата му е предплатил наема за апартамента за половин година. Не иска повече помощ от него. Не знае какво ще се случи след това. Иска да остане в България, няма планове да пътува към Западна Европа.

Уасим обаче няма право да работи, а казва, че това е единственото нещо, което иска са прави: "Не искам помощ, искам само да мога да работя."

За децата се грижи майка му. Сестрата – Райа, е ходила на училище до началото на конфликта в Сирия. Сега не знае какво ще прави в София.

27 февруари 2013 г., Ню Йорк

Върховният комисар за бежанците на ООН Антониу Гутериш алармира, че бежанската криза в Сирия се задълбочава до степен, че може да стане необратима: "Това, което се случва в Сирия днес, много бързо може да ескалира в бедствие, на което международната общност няма капацитет да отговори."

От началото на конфликта близо 763 хил. сирийци са напуснали родината си. Уасим и семейството му са част от тях.

Още от Капитал