С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
148 25 май 2013, 12:15, 38057 прочитания

Настроение: Терминално

Какво е да си емигрант в собствената си страна

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация



"Човек, аз легло не си купувам, защото мисля, че след година няма да съм тук. И така вече колко години." Говорим си с приятелка в софийската "Билка". Няколко дни след парламентарните избори настроението е терминално. Разбирайте като на прощаване. С тази разлика, че никой за никъде не се е запътил наистина.

"Терминално ми е" е жаргонът ни за безнадеждност. Роди се като коментар на абсурдните явления в публичната част от живота ни, като Волен Сидеров например. Постепенно се превърна в отношение към действителността. Вече е израз на погнусата от политиката, на разочарованието от задушаващата среда, на нежеланието да имаш нещо общо с онези, които гласуват за ГЕРБ (БСП), говорят на "мЙеко" и гледат "Комиците" (пак например). "Терминално ми е" не е заявка, че още днес ще източиш кредитната си карта за билет до Ню Йорк, а вътрешната ти утеха, че ти отдавна си избягал. Предимно в себе си и в малкия си остров на нормалност, който си си построил като от "Лего" - моето заведение, моята компания, моят Facebook фийд. Дотук е моят живот. Оттам почва джунглата. "Терминално ми е" е и ужасната умора от постоянния преход. Парадоксът на едно пътуване, което няма крайна точка и не води нито до промяна, нито до стабилност. Класически "в очакване на..." момент, в който непрекъснато тръгваш всеки момент, но всъщност не помръдваш.


За социолозите сме мерна единица за миграционния потенциал на страната - онези около 200 хиляди души от работоспособното население на страната, които всяка година заявяват категоричното си намерение да напуснат България до една година. Обикновено обаче се броим на избори, когато се вижда, че сме даже по-малко. Толкова, че не можем да минем 4-процентната бариера и да излъчим хора, които да защитават интересите ни в парламента. След последните избори стана модерно да наричаме сами себе си маргинали, защото, оказа се, това вече е термин с обърнат знак - сочи към (според нас) горната половина на обществото. Или както е видно от изследването на Alpha Research за профила на гласоподавателите на партиите, които не са влезли в парламента (разпадащите се десни, нишовите "Зелени" и "отличничката" Меглена Кунева) - живеем в София и големите градове, имаме висше образование и сме предимно в 30-те си години (или малко отгоре). И сме твърде малко, за да имаме значение. Нищо, че сме най-активни, шумни и умни в социалните мрежи и блоговете. Ние сме "хората, които ревем на избори" (по заглавието на един широко споделян блог-пост последните дни). И то не само защото гласуваме най-малкото с недоверие, най-често с отвращение, а защото знаем, че и демографията не е на наша страна.

И в безсилието си пред това знание се сърдим ужасно на другите. Онези от мнозинството - вярващите във волята на ГЕРБ, "страхливият" електорат на ДПС, ромите, които продават гласовете си. Дори на собствената ни баба, с която не можем да излезем на глава, че комунизмът не е бил готин лайфстайл всъщност. Както се казва в онзи блог пост: "Ненавиждам този малоумен народ. В тази държава властва кичът, който иска и успя, да задуши всеки разум. Тази държава иска да убие, унижи и стъпче елитите си." Не ги разбираме другите. Не ги харесваме и това е. Просто живеем в различни Българии. И най-добре да нямаме нищо общо. Защото те са виновни, че ние не живеем добре, хленчим ние, елитните маргинали. Или не са виновни?

Сега то и ние сме се отказали от усилието да бъдем лидери на това общество, както предполагат и образованието, и доходите, и претенциите ни. И да оказваме натиск на скърцащите ни публични системи като образование и здравеопазване да се реформират (въпреки че тъкмо ние ги издържаме във вида, в който са). Но това не е вина само на нашето поколение, някак си все така е било. Както пише Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ" още през 30-те години: "Може да се наброи отчайващ списък лица, които, жертва на една историческа безнадеждност ("това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи"), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски." 



Ние поне си имаме оправдание. Понеже сме космополити и сравняваме личните си постижения с другите европейци, хоризонтът ни също е там. Тогава защо сме тук ли? Хубав въпрос. Понякога се шегуваме помежду си, че "все трябва да има кой да дръпне шалтера, когато всичко приключи".

Културният антрополог проф. Ивайло Дичев, който изследва този феномен на нашето физическо оставане тук, но мислено заминаване там (до дни ще се появи онлайн изследването му "Желанието да си тръгнеш, правото да спреш"), обаче казва, че тази наша нагласа ни отчуждава от живота ни. Изкушава ни леко и егоистично да решим проблемите си. Превръща ни тъкмо в индивидуалисти, които изчезват от публичния дебат. Дори с това, че плашим управляващите или мнозинството, че ще си тръгнем, когато обстановката стане съвсем непоносима, е "трагично самозалъгване" по определението на проф. Дичев. Защото, отбелязва той, "управляващите много ще се радват, ако най-активните им критици си заминат, та да продължат да си я вършат, каквато си я знаят." Или "колкото повече емигранти, толкова по-лесно напреженията ще се решават без истински промени".

Дори тези, които са физически там - българската диаспора, не се превърнаха в сериозен фактор за развитието на страната, казва проф. Ивайло Дичев. "Нашите хора доста бързо се разпръсват, адаптират, претопяват, няма сравнение с поляци, гърци, евреи, турци. Партията, която направиха, не я докара до никъде, български лобита в чужбина няма, вижте тези избори - извън Турция ГЕРБ печели много по-решително в чужбина, отколкото в България", коментира той и добавя: "Наблюденията ми обаче са, че който се е отчуждил от обществото тук, в емиграция се отчуждава още повече, не се интересува от политика, не стачкува, не взима думата в публичния дебат." После прави уточнението: "Дано не помислите, че имам нещо против хората да заминават където решат и да бъдат щастливи - странно ми се вижда това да се представя като политически акт. Това е отчаяние, жест на политически нихилизъм, обикновено съчетан с кристална икономическа рационалност. Ако позволите да засиля този аргумент: емиграцията е вид гражданско самоубийство, особено за по-възрастните."

А ето и още две гледни точки към емиграцията вътре в себе си. Те не са непременно контрапункт една на друга - на места си приличат, на други се противопоставят. Но ви ги представяме най-вече заради това, че всеки е открил собствени начини да се справя с "терминалното" настроение. Тъй като "Терминално ми е" може да бъде и провокация. Към самите себе си. Защото, честно, нямаме нужда от изход. А да намерим входа. Вратата, която ни свързва със средата и живота в тази страна. Или ако така или иначе сме тук, какво правим?
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Готвим приема на първите студенти по хуманна медицина Готвим приема на първите студенти по хуманна медицина

Проф. д-р Магдалена Миткова, ректор на университет "Проф. д-р Асен Златаров"

10 май 2019, 3188 прочитания

Думата имат хората, които обикновено нямат думата Думата имат хората, които обикновено нямат думата

Представители на различни професии, обществени слоеве и образование ще разкажат историите си на събитието "ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА"

11 апр 2019, 2704 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Британски седмици в България

Първият по рода си фестивал включва над 20 събития и над 100 участници

Защо се срина морският туризъм

Сезонът се движи с намаление от 20%, а туристическото министерство закъснява с мерките за следващото лято

И още нещо в сметката за ток

С непазарни механизми държавата се опитва да поддържа жива ТЕЦ "Марица-изток 2"

Миролио продаде дела си в "Булгартабак" за 26.6 млн. лв.

През фондовата борса бяха прехвърлени 7.22% от капитала, които отговарят точно на дела на италианския бизнесмен

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

Да снимаш Пабло

"Пикасо – погледът на фотографа" в Барселона разказва чрез снимки личния живот и творческия процес на Пабло Пикасо

Ново място: Trattoria la Bicicletta

Италианският ресторант на Чанко Чанев предлага меню с широк избор