Настроение: Терминално
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Настроение: Терминално

Настроение: Терминално

Какво е да си емигрант в собствената си страна

Зорница Стоилова
39434 прочитания

© Инна Павлова


"Човек, аз легло не си купувам, защото мисля, че след година няма да съм тук. И така вече колко години." Говорим си с приятелка в софийската "Билка". Няколко дни след парламентарните избори настроението е терминално. Разбирайте като на прощаване. С тази разлика, че никой за никъде не се е запътил наистина.

"Терминално ми е" е жаргонът ни за безнадеждност. Роди се като коментар на абсурдните явления в публичната част от живота ни, като Волен Сидеров например. Постепенно се превърна в отношение към действителността. Вече е израз на погнусата от политиката, на разочарованието от задушаващата среда, на нежеланието да имаш нещо общо с онези, които гласуват за ГЕРБ (БСП), говорят на "мЙеко" и гледат "Комиците" (пак например). "Терминално ми е" не е заявка, че още днес ще източиш кредитната си карта за билет до Ню Йорк, а вътрешната ти утеха, че ти отдавна си избягал. Предимно в себе си и в малкия си остров на нормалност, който си си построил като от "Лего" - моето заведение, моята компания, моят Facebook фийд. Дотук е моят живот. Оттам почва джунглата. "Терминално ми е" е и ужасната умора от постоянния преход. Парадоксът на едно пътуване, което няма крайна точка и не води нито до промяна, нито до стабилност. Класически "в очакване на..." момент, в който непрекъснато тръгваш всеки момент, но всъщност не помръдваш.

За социолозите сме мерна единица за миграционния потенциал на страната - онези около 200 хиляди души от работоспособното население на страната, които всяка година заявяват категоричното си намерение да напуснат България до една година. Обикновено обаче се броим на избори, когато се вижда, че сме даже по-малко. Толкова, че не можем да минем 4-процентната бариера и да излъчим хора, които да защитават интересите ни в парламента. След последните избори стана модерно да наричаме сами себе си маргинали, защото, оказа се, това вече е термин с обърнат знак - сочи към (според нас) горната половина на обществото. Или както е видно от изследването на Alpha Research за профила на гласоподавателите на партиите, които не са влезли в парламента (разпадащите се десни, нишовите "Зелени" и "отличничката" Меглена Кунева) - живеем в София и големите градове, имаме висше образование и сме предимно в 30-те си години (или малко отгоре). И сме твърде малко, за да имаме значение. Нищо, че сме най-активни, шумни и умни в социалните мрежи и блоговете. Ние сме "хората, които ревем на избори" (по заглавието на един широко споделян блог-пост последните дни). И то не само защото гласуваме най-малкото с недоверие, най-често с отвращение, а защото знаем, че и демографията не е на наша страна.

И в безсилието си пред това знание се сърдим ужасно на другите. Онези от мнозинството - вярващите във волята на ГЕРБ, "страхливият" електорат на ДПС, ромите, които продават гласовете си. Дори на собствената ни баба, с която не можем да излезем на глава, че комунизмът не е бил готин лайфстайл всъщност. Както се казва в онзи блог пост: "Ненавиждам този малоумен народ. В тази държава властва кичът, който иска и успя, да задуши всеки разум. Тази държава иска да убие, унижи и стъпче елитите си." Не ги разбираме другите. Не ги харесваме и това е. Просто живеем в различни Българии. И най-добре да нямаме нищо общо. Защото те са виновни, че ние не живеем добре, хленчим ние, елитните маргинали. Или не са виновни?

Сега то и ние сме се отказали от усилието да бъдем лидери на това общество, както предполагат и образованието, и доходите, и претенциите ни. И да оказваме натиск на скърцащите ни публични системи като образование и здравеопазване да се реформират (въпреки че тъкмо ние ги издържаме във вида, в който са). Но това не е вина само на нашето поколение, някак си все така е било. Както пише Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ" още през 30-те години: "Може да се наброи отчайващ списък лица, които, жертва на една историческа безнадеждност ("това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи"), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски." 

Ние поне си имаме оправдание. Понеже сме космополити и сравняваме личните си постижения с другите европейци, хоризонтът ни също е там. Тогава защо сме тук ли? Хубав въпрос. Понякога се шегуваме помежду си, че "все трябва да има кой да дръпне шалтера, когато всичко приключи".

Културният антрополог проф. Ивайло Дичев, който изследва този феномен на нашето физическо оставане тук, но мислено заминаване там (до дни ще се появи онлайн изследването му "Желанието да си тръгнеш, правото да спреш"), обаче казва, че тази наша нагласа ни отчуждава от живота ни. Изкушава ни леко и егоистично да решим проблемите си. Превръща ни тъкмо в индивидуалисти, които изчезват от публичния дебат. Дори с това, че плашим управляващите или мнозинството, че ще си тръгнем, когато обстановката стане съвсем непоносима, е "трагично самозалъгване" по определението на проф. Дичев. Защото, отбелязва той, "управляващите много ще се радват, ако най-активните им критици си заминат, та да продължат да си я вършат, каквато си я знаят." Или "колкото повече емигранти, толкова по-лесно напреженията ще се решават без истински промени".

Дори тези, които са физически там - българската диаспора, не се превърнаха в сериозен фактор за развитието на страната, казва проф. Ивайло Дичев. "Нашите хора доста бързо се разпръсват, адаптират, претопяват, няма сравнение с поляци, гърци, евреи, турци. Партията, която направиха, не я докара до никъде, български лобита в чужбина няма, вижте тези избори - извън Турция ГЕРБ печели много по-решително в чужбина, отколкото в България", коментира той и добавя: "Наблюденията ми обаче са, че който се е отчуждил от обществото тук, в емиграция се отчуждава още повече, не се интересува от политика, не стачкува, не взима думата в публичния дебат." После прави уточнението: "Дано не помислите, че имам нещо против хората да заминават където решат и да бъдат щастливи - странно ми се вижда това да се представя като политически акт. Това е отчаяние, жест на политически нихилизъм, обикновено съчетан с кристална икономическа рационалност. Ако позволите да засиля този аргумент: емиграцията е вид гражданско самоубийство, особено за по-възрастните."

А ето и още две гледни точки към емиграцията вътре в себе си. Те не са непременно контрапункт една на друга - на места си приличат, на други се противопоставят. Но ви ги представяме най-вече заради това, че всеки е открил собствени начини да се справя с "терминалното" настроение. Тъй като "Терминално ми е" може да бъде и провокация. Към самите себе си. Защото, честно, нямаме нужда от изход. А да намерим входа. Вратата, която ни свързва със средата и живота в тази страна. Или ако така или иначе сме тук, какво правим?

Реалистът Левена Лазарова: Живеем в собствен сос. Как да се развиваме? 

"Все се виждам как заминавам", казва Левена Лазарова. Почти всички нейни съученици от Английската гимназия са на Запад. С някои от най-близките си хора общува по skype. "Непрекъснато се прощавам с някого", добавя, но все пак подчертава, че за нея въпросът винаги е бил по-скоро защо да тръгне, а не защо да остане. "Нещата, които ме задържат тук, се оказаха повече", е нейната равносметка. От едната половина на белия лист с причините е свободата, която имаш тук, от другата обаче е омерзението от средата.

Най-тежко е по избори, защото те "винаги те карат да съмняваш, че си направил грешния избор, оставайки". "Партиите на интелигентните хора, както ги наричам, са малко. Хората, които гласуват за тях, или ги няма тук и не могат да гласуват там, където са (като например нейна приятелка, която живее в Италия и трябвало да пропътува 400 км, за да може даде своя вот в Рим), или пък въобще не гласуват, защото изпитват погнуса", разсъждава Левена. Когато вижда резултатите от изборите, тя пише във Facebook "Писмо до моя сънародник", което се разпространява светкавично сред приятелите й в социалната мрежа (и приятелите на техните приятели). Писмо за скъсаната връзка с хората от другите Българии. "Нямаме нищо общо. Нищо, освен че сме се родили на тази прекрасна земя, която аз обичам, а ти псуваш и наричаш държава, се казва в него. Писането всъщност е нейната автотерапия, с която се освобождава от негативните емоции. Левена е главен редактор на набиращия скорост блог "Момичетата от града" (освен че има малка рекламна агенция).

Фотограф: Надежда Чипева

Тя отговаря лесно на въпроса защо е останала - защото така все пак поема отговорност за случващото се. "Живеейки живота, който водим - с това, което работим, с това какво четем, как се отнасяме към децата си и околните, все пак променяме средата. Ако е публично това, което работим, още по-добре", добавя Левена. Но цената да останеш, както пише тя в текста си "Моето неслучено заминаване", е: "самота и отчуждение - да, със сигурност. Тъпата болка обаче идва от другаде – от липсата на перспектива. И задушаващата прегръдка на абсолютната вяра, че нещата няма да се оправят. А когато имаш и дете, не е за говорене…"

Казва, че ще направи всичко възможно синът й да учи в чужбина, пък после сам да реши дали да се върне тук, или да остане там. "Задължена съм да му дам и друг поглед към живота. Най-свидното е детето ми и аз не й го давам на България", казва през горчив смях Левена.

Горчивината обаче идва и от друго. "Ние само си мислим, че сме космополити, а живеем затворени в нашия идеален център на "синята и зелената зона. Не си даваме сметка колко ни е ограничено мисленето всъщност. Живеем в собствен сос. Как да се развиваме?", пита риторично Лазарова. "Усещаме колко сме малко интелигентните, умните и работещите, но не си задаваме въпроса до каква степен сме извоювали правото си да бъдем лидери на това общество", добавя тя. И разсъждава върху това как сами сме се изолирали и сме избрали да не участваме, да оставим всичко да върви от само себе си. А след това с изненада сме установили, че има няколко различни Българии. И в някакъв момент дори собствените ни родители са се оказали от другата страна. Дългосрочното спасение е само едно - образованието, убедена е Левена.

Оптимистът Георги Камов: Човек, където и да е, не може да се развива без средата си

"Ако си търсиш примери да останеш, ще ги намериш, ако си търсиш основания да заминеш, също ще ги намериш."  Макар и сега да изглежда щастлив, където е, предприемачът Георги Камов също се лутал между заминаването и оставането. Тази дилема става по-чувствителна, когато се появят децата. Защото "много трудно се отглеждат хлапета в такава среда". Или при тези образование, здравеопазване, медии, култура... Той смята, че малцинството на мислещите и активните се е оказало в периферията тъкмо защото не харесва средата, в която живее, и не иска да има нищо общо с нея. Изолира се целенасочено, за да се самосъхрани. "Това е синдромът на елитите, който се повтаря - те стоят пасивно, философстват и не стигат по-далеч от това", казва Камов, който има компания, с която консултира различни бизнеси за нови идеи.

Смята, че хората тук не са щастливи не защото е толкова зле, а защото не преживяват достатъчно интересни неща. "Има нещо много сбъркано в това точно тези, които са най-активни и са пълни с идеи, да са най-разочаровани. Причината е, че гледат в грешната посока. Нито хората ще се сменят, нито чипа ни. Отговорът е под носа ни", отсича той. И не, решенията няма да дойдат от тези, които припознаваме като носители на проблемите - политици, институции. Замислете се, няма логика те да нарушат статуквото, в което функционират добре. Няма смисъл и в това да чакаме голямата промяна, за да живеем нормално. Тоест да изрежем до корен всичко и изведнъж да станем "европейци" с чудна пазарна икономика и култура. "Трябва ни собствено състезание", убеден е Георги Камов, защото нито можем да стигнем, нито да изпреварим държавите, на които мечтаем да приличаме в битката за стабилност и нормалност.

Фотограф: Личен архив

След като слуша лекцията на консултанта по брандинг на държави Саймън Анхолт (който беше в София преди две години по покана на "Капитал") за това "Има ли бранд България" и какъв да е той, Георги Камов си поставя амбициозната задача да намери онова, в което сме най-добри. И парадоксално го открива тъкмо в проядената ни, загниваща среда с неработещи институции. Тъкмо защото е такава, казва той, тук има огромен пазар за нови неща. Ако искаш да преосмислиш образованието и да пробваш експериментален метод в някое училище на село, никой няма да те спре, защото никой не го интересува. Държавата не стига дотам. Ако никой досега не е открил работещ модел за интеграция на ромите, защо ние да не го измислим и да го "продадем" в други държави. Идеята на Георги Камов е, че можем да бъдем най-добри в износа на социални иновации - на модели за адаптация в свят, който е постоянна в турбуленция и промяна. Тоест да се научим да успяваме не въпреки средата, а да я развиваме, за да успяваме и ние. (виж повече тук)

Той смята, че трябва да започнем по човешкия начин - от възстановяването на връзките си с "другите Българии". Като излизаме от зоната си на комфорт и се срещаме с различни хора. Дори с такива, за които смятаме, че противоречат на начина на живот и възгледите ни. "Новите, готините неща стават, когато събереш на едно място съвсем различни хора - такива от стартираща компания, някой, който работи в голяма корпорация, трима ученици и някой от НПО сектора например. Идеите не се раждат в групичките на инакомислещите", добавя Камов, който се е стремил да търси различни гледни точки към собственото си развитие - работил е във Външно министерство, бил е в НПО сферата, сега има собствен бизнес. "Прекалено малко си задаваме провокативни въпроси", усмихва се той.

Мирела: Днес никой не е емигрант за цял живот

Случва ли ти се да си служиш с фразата "Терминално ми е"? Чувстваш ли се понякога емигрант в собствената си страна?

След като видях резултатите от изборите си помислих именно това. Така ясно личеше, че живея в някаква паралелна реалност. "Чудя се за кого да гласувам – Зелените, Костов или Кунева", това беше основното изречение, което чувах през последния месец, когато се стигнеше до разговор за политика. А до такива разговори се стига рядко. Повечето ми приятели са с хубаво образование, имат сравнително добра работа, спортуват много, почти всеки уикенд са извън София. И освен това те не се интересуват от политика. До миналата неделя. Тогава покрусата беше повсеместна. Чак се учудих, че е възможно всички изведнъж да заговорят за избори, дори тези, които не бяха гласували. Всички изведнъж се стреснаха. А аз се чудех как да ги успокоявам, понеже все пак тези резултати бяха очаквани. Един човек ми написа, че не можем да виним твърде много Борисов, Станишев или Бареков и че си мисли за собствената вина – че не би се наел да прави партия, както и никой от познатите му, пък мислел, че познава хора, за които би гласувал. Мисля, че е прав. Но мисля, че и за пръв път се стигна до такъв шок и че хората около мен, и партиите, за които гласувахме, си направиха някои изводи. Така че надеждата ми е при следващите избори, които дано са скоро, да се постигне сериозно обединение - дясно и зелено, и хората да гласуват. Тези партии трябва да разберат, че просто друг изход в момента няма.

Така че чак терминално не ми е. Но безспорно ми е тъжно като гледам депутатите.

Мислиш ли да емигрираш в обозримото бъдеще - до година, две?

Емиграция ми се струва смешна дума. Не мисля, че в днешните условия хората взимат такова решение и се превръщат в "емигранти" за цял живот. Имам желание да направя магистратура за година-две в чужбина, бих могла и да поработя. Това не значи, че няма да се върна. Предпочитам да живея тук, въпреки че човек никога не знае. Светът е отворен и, ако говорите с хора от Западна Европа, пътуването и преминаването на граници е част от живота. И не само политически, заради ЕС, но и заради технологиите. Подобно говорене само насърчава трагизма на цялото бг битие, става нов повод за мрънкане – именно причините, които ни доведоха до тези резултати от изборите. Усещането за безизходица, песимизмът, както и легитимирането им на всички институционални и медийни нива не би довело до нищо положително. Те биха могли да доведат до много лоши работи – създават почва за популизъм, изместване на проблемите, бла-бла говорене, за краен национализъм и за капсулиране на малцинствата. И именно това е, което наистина би ме притеснило - крайният национализъм.

Омразата, която видях вчера в напълно обезумелия Волен Сидеров, желанието за някакво отмъщаване, стократно повторената фраза за това кой бил обиждал някаква неясна, хомогенна група на "българите", това вече е недопустимо и напълно просташко. То трябва да се подминава с презрение, а не да се насърчава с показване по медиите. Не искам да виждам такива хора по телевизията, камо ли в Парламента. Не искам да се дава трибуна на омразата, особено на такава фашистка омраза към цели колективи от хора, не на базата на индивидуалните им актове, а на принадлежността им към някаква група. Етническият мир трябва да бъде първата грижа не само на политиците, но и на медиите. Крайният национализъм е кичозен, неприятен и опасен. Само това би ме отблъснало надалеч и за дълго.

В коя група се оказа след изборите - на представените или непредставените в парламента?

Напълно непредставена съм – не ми харесват тези необразовани, арогантни и примитивни хора от ГЕРБ; левите идеи, особено идващи от наследници на чудовищна комунистическа партия, никога не са ме привличали; болният национализъм на "Атака" е вулгарен и напълно далеч от всички принципи на модерния свят; не ми харесва и партия, която би си позволила да слага човек като Делян Пеевски в листите си. Всичко е абсурдно. И гледам да не мисля за политика, защото се ядосвам. Иначе гласувах за ДСБ. Чувствам се раздразнена. Падението на Костов е продукт на години пропаганда срещу политик, който е непопулярен най-вече заради това, че не беше популист и правеше болезнени, но наложителни реформи. За мен категорично той е най-важният, интелигентен и работещ премиер, който България е имала. Не разбирам защо дебатът за управлението му се води на толкова срамно ниско ниво, макар и наистина някои от действията му да са спорни.

Защо според теб точно групата на образованите и млади градски хора, които са и най-шумни, активни и видими в блоговете, социалните мрежи, се оказа в малцинството на непредставените?

Не знам, за съжаление. И аз не мога да си обясня как е възможно адекватните гласоподаватели да са толкова малко. Вероятно основният проблем са социолозите и масовите медии – две големи телевизии и няколко евтини вестника. Но е време и те да се замислят накъде водят тази страна.

"Човек, аз легло не си купувам, защото мисля, че след година няма да съм тук. И така вече колко години." Говорим си с приятелка в софийската "Билка". Няколко дни след парламентарните избори настроението е терминално. Разбирайте като на прощаване. С тази разлика, че никой за никъде не се е запътил наистина.

"Терминално ми е" е жаргонът ни за безнадеждност. Роди се като коментар на абсурдните явления в публичната част от живота ни, като Волен Сидеров например. Постепенно се превърна в отношение към действителността. Вече е израз на погнусата от политиката, на разочарованието от задушаващата среда, на нежеланието да имаш нещо общо с онези, които гласуват за ГЕРБ (БСП), говорят на "мЙеко" и гледат "Комиците" (пак например). "Терминално ми е" не е заявка, че още днес ще източиш кредитната си карта за билет до Ню Йорк, а вътрешната ти утеха, че ти отдавна си избягал. Предимно в себе си и в малкия си остров на нормалност, който си си построил като от "Лего" - моето заведение, моята компания, моят Facebook фийд. Дотук е моят живот. Оттам почва джунглата. "Терминално ми е" е и ужасната умора от постоянния преход. Парадоксът на едно пътуване, което няма крайна точка и не води нито до промяна, нито до стабилност. Класически "в очакване на..." момент, в който непрекъснато тръгваш всеки момент, но всъщност не помръдваш.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

148 коментара
  • 1
    izabell avatar :-|
    izabell

    Хареса ми мнението:да си организираме съревнование тук.Но и това за нас е непостижимо,всичко е ръждясало като старият корпус на Кремиковци,поради времето което сме пропуснали ...И пак в името на децата,а не може ли в наше им, а те растат покрай нас?

  • 2
    joko avatar :-|
    Георги Камов

    До коментар [#1] от "xalikarans":

    От стария корпус на Кремиковци става жесток тематичен парк за екстремни спортове. Колкото до децата - инвестицията в тях е инвестиция и в нас самите. Те не растат покрай нас, а до нас.

  • 3
    jtk avatar :-|
    Йордан

    Ми баба ти е живяла през капитализма, после през социализма. Комунизъм не е видяла какво е. Видяла е какво е демокрация и поне от жизнения и опит се пробвай да я разбереш.

  • 4
    zdra4 avatar :-|
    zdra4
    • -35
    • +140

    Понеже гледам, че се определяте на възраст около 30, позволете да ви дам един съвет от висотата на моите 50, пък ако искате го приемете.
    Вместо да се залъгвате с фейсбук фийдове и блогове, и вместо да се намирате в перманентно терминално настроение, събирайте си партакешите и дим да ви няма. Ще изпуснете момента....

  • 5
    .com avatar :-|
    Flat Mars Society

    Все се виждам как заминавам, особено след избори...

    Настроение:терминално

    Публикувано през m.capital.bg

  • 6
    rumen525252 avatar :-P
    rumen5252
    • -180
    • +88

    Статията е написана бездарно. Говори се за емигрантите, но са разпитани хора, които не са емигрирали, но "мислели да емигрират". Дрън - дрън. Аз който съм окончателно емигрант от 15 години и емигрирах на 46 години, мога да ви дам отговори на всичките ви въпроси за емиграцията. И то разумни отговори, а не сълзливо-сополивата емоционална салата която сте дали вие.
    Защо не сте напуснали България, а само сте "вътрешни емигранти"?: понеже сте просто лузъри. Или сте мързеливи, или нямате добро образование, или образованието ви е "социолигия", "фолклористика" и такива алабализми, или не знаете чужди езици (т.е. пак сте мързеливи). Или имате психика на лъзури: нерешителни, или със самомнеиие тип "светът не ме заслужава" и т.н.

  • 7
    a_lizzard avatar :-|
    a_lizzard

    На крива ракета Космоса й е виновен...

  • 8
    rumen525252 avatar :-|
    rumen5252

    Дори тези, които са физически там - българската диаспора, не се превърнаха в сериозен фактор за развитието на страната, казва проф. Ивайло Дичев. "Нашите хора доста бързо се разпръсват, адаптират, претопяват, няма сравнение с поляци, гърци, евреи, турци."
    Р: Професоре, това е една огромна положителна страна на българските емигранти - адаптивността. Огромно преимущество за емигранта.
    "Наблюденията ми обаче са, че който се е отчуждил от обществото тук, в емиграция се отчуждава още повече, не се интересува от политика, не стачкува, не взима думата в публичния дебат."
    Р: Професоре, що не си изядеш дипломата и също всичките си твои наблЮдения? Истинските емигранти, идващи от България, много бързо, за 1-2 години, се вклЮчват в обществото на страната - приемник. Даже за мен дефиницията за истински емигрант (не някакъв захлЮпен гурбетчия) е: "Който се съЮзява с една група туземци за да се бори с друга група туземци." . Под група тука се разбира партия, футболни фенове, група в работата и т.н. - всичко.

  • 10
    rumen525252 avatar :-|
    rumen5252

    "Ние само си мислим, че сме космополити, а живеем затворени в нашия идеален център на "синята и зелената зона. Не си даваме сметка колко ни е ограничено мисленето всъщност. Живеем в собствен сос. Как да се развиваме?", пита риторично Лазарова. "
    Р: Тука госпожата е права. Наистина не си дава сметка колко ограничено й е мисленето. Жестоко ограничено. И вината е само нейна. Докато имаше забрани за общуване с нормалния свят (комунизма в България) това до известна степен беше обяснимо. Но сега, с Интернет, да си неинформиран, с "ограничено мислене" (май синонимът е тъпота) - си е само твой избор. Пътища за развитие много, но не в България.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK