"Капитал" се допита до свидетели на събитията през 90-те и политически анализатори, за да открием приликите и разликите между протестите преди и сега. Ето кои са основните изводи.

Промяната

"От гледна точка на политическата насоченост протестът през 1989 - 1991 г. много повече прилича на сегашния, отколкото този през 1997", коментира политологът и един от програмните директори на Центъра за либерални стратегии, Деян Кюранов. Според него мащабът на целите сега и тогава е подобно голям. Желанието е за промяна на политическия модел, за справедливост и нов морал. Поводът сега е абсурдното назначение на Делян Пеевски в ДАНС, тогава - отложеното премахване на член първи от конституцията и съмненията за фалшифициране на първите демократични избори. Недоволството и в двата случая обаче прераства в нещо по-голямо - несъгласие с начина на управление и желание за нов политически ред. А "1997 беше успешен опит за поправяне на системата в ход, защото беше тръгнала зверски да се разваля след изключително некадърното и крадливо управление на Виденовото правителство", припомня Кюранов. Тогава основният фактор, който кара хората да излязат на улицата, е икономическият.

Режисьорът Евгений Михайлов, който заснема прословутата реплика на Петър Младенов "По-добре танковете да дойдат", също намира повече прилики с 1989-1990 г. "Това са протести не за конкретни искания, а срещу лъжата и измамата, с която управляващите и тогава, и сега демонстрират цялата наглост на идеологията си и презрението към собствения си народ", смята той. Според режисьора хората тогава не са искали повече да се примиряват с демагогията и лъжата, с която са живели години наред, и мнозинството категорично е искало промяна. Впечатление му прави и аналогичният отговор от страна на управляващите в двете ситуации - както през 90-те, и сега се използват похватите на класовата борба и противопоставянето на богати и бедни, на провинция и столица.

"Друго, което ми напомня на 1990, е тъмното бъдеще, в което никой не гледа ясно", допълва още Деян Кюранов. Но докато тогава хората си позволят да не гледат ясно в бъдещето, защото са сигурни, че по-лошо няма как да бъде, днес въпросът "накъде" все още е на дневен ред, макар и засега без отговор. 

Алтернативата

Отговор липсва, защото липсва алтернативата. Както през 1990, така и през 1997 г., управлението на БСП има ясна и най-вече силна опозиция. СДС (по-късно ОДС) предлагат нова политика с некомпрометирани лидери и перспектива. В годините след 1989 г. дори бившите комунисти залагат на нови водачи, които получават кредит на доверие. Тогава политическите опоненти са обединени около някакъв консенсус за промяна. Затова, когато БСП печели изборите през 1990 г., тя започна да се държи така, сякаш ги е загубила.

Днес хората от площадите са изгубили вярата в партиите и поставят под съмнение честността на всеки политически представител. Знаят, че сегашните управляващи трябва да бъдат свалени, но не виждат кой може да ги замени. Пресен пример за това е Варна, където гражданите намериха енергия да поискат оставката на бившия вече кмет Кирил Йорданов, но не и причина да отидат до урните миналата неделя. "Политическата класа не може да произвежда хора, на които си струва предварително да заложим и да дадем аванс на доверие", обобщава политологът Деян Кюранов.

Студентите

"БСП, стига "театър", взехте ни професията", гласеше един от оригиналните плакати през 1997 г. Двигател и лице на митингите тогава бяха студентите от НАТФИЗ, които шестваха преоблечени в костюми на смърфове, милиционери, пехотинци, застрахователи. Вдъхновени от сръбските си колеги, които през декември 1996 г. излизат по улиците на Белград заради анулирането на резултатите от местните избори, българските студенти движат протестите още преди опозицията от ОДС да успее да се мобилизира. Седем години по-рано възпитаниците на университетите също изиграха голяма роля в съпротивата срещу новосформираната БСП, водени от искането си за автономия на висшите учебни заведения. "Имаше бази в университетите, откъдето излизахме за окупационни стачки и блокади", спомня си Атанас Кирчев, един от учредителите на Независимото студентско дружество през ноември 1989 г. и лидер на националните студентски стачки.

Днес студентите като общност са по-скоро пасивни. Всяка вечер на шествието от Министерския съвет, през парламента, "Орлов мост" и централите на партиите излизат много млади хора, но те не са онзи фактор, който бяха през 90-те. Голяма част от днешните студенти са апатични към случващото се в политическия и обществения живот и дори протестите срещу увеличаването на университетските такси по-рано тази година не успяха да ги изкарат масово на улицата.

"Струва ми се, че основната разлика с 1989-1990 г. е, че тогава пред всички нас се откриваше един наистина нов свят, затова имаше и тъй буен и наивен оптимизъм и ентусиазъм", разказва Емил Дерменджиев, бивш член и активист на Федерацията на независимите студентски дружества. Част от този нов свят е и свободата да се създават собствени организации - "преди това, дори да си в групичка фенове на метъла, ти докарваше грижа, макар и не екзистенциално заплашителна", шегува се Дерменджиев. За младите хора тогава традиционните структури и институции са толкова изпразнени от съдържание, че нуждата от нови представители и водачи, от участие и самоорганизация е огромна. Романтичната представа за истински демократични избори допълнително ентусиазира и привлича студентите към общата кауза.

Организацията

Освен студентите в митингите през 90-те активно се включват и други съсловни организации. През 1997 г. стачкуват учители, миньори, артисти, нефтохимици, библиотекари, спортисти, докери, оръжейници, лекари. Протестите почти винаги имат сцена, програма и музикален съпровод. Таксиджиите помагат в организацията с радиостанциите си. Голяма роля тогава изиграват и синдикатите. "Подкрепа" на Константин Тренчев например е в основата на живата верига около Народното събрание на 10 януари 1997 г. - нощта, в която хиляди демонстранти щурмуват сградата на парламента, а впоследствие се стига до кървав сблъсък с полицията. Партийните структури на десните помагат тогава за организация из страната. В края на 80-те и началото на 90-те пък активно действат дисидентските организации, част от които се вливат в СДС.

Днес организация няма. Но това не е непременно лошо. Идеята, че хиляди хора сами изпитват нуждата да изразят гражданската си позиция, да прекарат свободното си време на площада и да отстояват позициите си, вдъхва надежда. Политологът Деян Кюранов и тук намира прилика с митингите от 1989 - 1991 г. - в "ненадейно избликналата отникъде сякаш гражданска енергия, която първо беше невидима, засега се вижда огромен потенциал, още не се е превърнала в кинетична, но може да се превърне".

Социалните мрежи помагат тази гражданска енергия да се канализира и разпространи така, както преди е вървяла от уста на уста. Прилики донякъде има в отношението на медиите, голяма част от които сега са толкова несвободни, колкото и преди. Но докато през 90-те държавата има монопол в телевизиите, а вестниците са сравнително свободни, днес е по-скоро обратното. Разликата сега е, че традиционните медии не са основният канал за комуникация. Спонтанният протест след избирането на Делян Пеевски се събра само за няколко часа във Facebook. Хората не чакат да се информират как е протекло шествието от утрешния вестник, а го следят на живо на мобилните си телефони. Затова и протестът днес няма непременна нужда от организатори.

Според Емил Дерменджиев организациите отпреди - заедно с водачите и ораторите им, днес са безсмислени, а и едва ли биха могли да организират нещо подобно. "Тогава промяната ни дойде отвън - сега всеки дойде сам на площада, ядосан, лично засегнат и защитаващ гражданските си права", смята Дерменджиев и допълва: "Това за мен е основната разлика и може би основното ни постижение за тези 20 години."

Недоволството и преди, и сега прераства в нещо по-голямо - несъгласие с начина на управление и искане за нов политически ред.

Фотограф: Надежда Чипева