"Срещал съм го веднъж-дваж на вечеринки по онова време - напомня ми за Артур Рембо, Маркузе, Ницше, гений, живял с цялата си страст, с бляновете си, с блясъка си", разказва пред уебсайта sydbarrett.net Роналд Лейнг, изтощеният пророк на "анти-психиатрията", който твърди, че лудостта не е психично заболяване, а по-скоро пътуване в самия себе си, по време на което личността се преобръща. Пътуване, което психиатричната намеса рязко прекъсва и превръща в непрестанен цикъл от безсмислено скитане. 

"Напомня ми още за Маяковски, който се самоубива, като оставя предсмъртно писмо: "Любовната лодка се разби в живота", допълва Лейнг.

Сид Барет

Преглед на оригинала

Историята на рока е пълна с такива ослепителни трагични съдби: Питър Грийн, китаристът на "Флийтуд Мак", който поради психическото си заболяване няколко години работи като гробар; Брайън Уилсън от "Бийч Бойс", който практически се вдетинява, да не говорим за тежките депресии на Лу Рийд и Иги Поп или за самоубийството на Иън Къртис от "Джой Дивижън". 

Някъде между "Една одисея в космоса" и "Алиса"

Роджър "Сид" Барет си остава най-тайнственият от всички изброени музиканти. Мъгла от предположения и слухове обкръжава живота му. Неговото влияние може да се открие на най-неочаквани места. Дори пънк музикантът Малкълм Макларън първоначално е искал групата му "Секс пистълс" да изпълнява психеделичен рок и да прави кавъри на песните на Сид.

Сид Барет

Преглед на оригинала

Всъщност английският рок никога не се възстановява от внезапното изчезване на Сид Барет. И за добро. Въпреки че той остава да дебне като Торбалан над психеделичната култура, вдъхновена от бума на халюциногените през 60-те и 70-те, неговото влияние завежда Пинк Флойд някъде между "Една одисея в космоса" и "Алиса", като придава на музиката им емоционална дързост, по-фина музикална форма и агонизираща нежност.

Сид Барет е създател не само на групата, но и на нейното име - The Pink Floyd Sound. То е дан на любовта му към двамата джазмени – Пинк Андерсън и Флойд Кансъл. Сид стои зад по-голямата част от текста и музиката в първия албум на групата The Piper At The Gates Of Dawn, който ги прави известни. 

Сид Барет и Пинк Флойд

Преглед на оригинала

Първите две песни See Emily Play и Arnold Layne са истинско откровение за времето си – времето, в което хората правят всичко възможно да се потопят в дълбините на себе си, да прекрачат всички граници, да извлекат творческа енергия от лудостта и да построят мостове между живописта, музиката, архитектурата, киното, поезията и философията.

Песните на Барет до голяма степен са свързани с темите, витаещи тогава: мистицизъм, "И дзин", научна фантастика и фантастичният свят на Толкин – елфи, гноми и вълшебници. 

Стените на неразбирането

Барет с резкия си и като че ли немелодичен глас се превръща в кумир на меломаните. Публиката единодушно признава Пинк Флойд за най-шумната, най-фантастичната и най-непонятната група. Именно тогава се появява и централната тема за стените на неразбирането, разделящи хората, която преминава като червена нишка през албумите им. "Чувствате се програмирани, автоматизирани, притиснати от условности, но ето че ви дават LSD и изведнъж виждате Танца на Шива! И нищо на света не може да изрази тези видения", разказва Роналд Лейнг. 

"Беше незабравимо време", си спомня пред sydbarrett.net Ричард Райт, клавирист на Пинк Флойд. "Опитахме се да си изясним какво искаме. Всяка вечер всичко беше поновому, защото не правехме това, което правехме вчера. Това беше времето на създаването на Пинк Флойд."

Сид Барет прибягва до най-странни техники: свири на китара с желязна запалка "Зипо" и прекарва по грифа машинни лагери, извличайки необикновени звуци. По време на прословутия първи концерт на Флойд в изоставено локомотивно депо музикантите експериментират всячески със звука и светлината. 

По средата на помещението е поставен мотоциклет, за чийто двигател е закрепен микрофон. Моторът постоянно работи, а тоноператорът добавя към този звук ехо, който смесва с общата фонограма.

Именно този концерт предизвиква широк отзвук в британския печат и дори консервативният "Таймс" взима интервю от групата.

В началото на 1967 г. Флойд попадат в големия бизнес. Групата сключва договор, обикаля Англия, издава 45-оборотна плоча и заминава на шестмесечно турне в Америка, което се оказва твърде натоварващо за Барет. 

Мнозина предполагат, че именно известността е разстроила психиката на Сид. Дейвид Гилмор обаче възразява, че шизофренията на Сид вече е била налице, а халюциногените само са я ускорили, твърди sydbarrett.net.

Nobody home

Отначало групата ту се бори с лудостта на Сид, ту се примирява. Но идва моментът, в който Барет престава да разпознава своите колеги. Сид гледа през хората, а на сцената стои неподвижно и се взира празно в пространството. Понякога по време на целия концерт свири един единствен акорд.

През октомври 1967 г. в телевизионно шоу по американската телевизия Барет отказва да си отваря устата в съответствие с плейбека. По време на интервюто с Пат Бун не казва и думичка пред камерата. Мениджърите на групата решават да отменят остатъка от турнето, за да избегнат риска от самоубийство.

Източник: Тhe Wall

Всички близки на групата по това време са единодушни: нещо непонятно почти осезаемо се е появило в погледа на Барет. "Имаше нещо, което постоянно забелязвах в Сид – палавото пламъче в очите му. То изчезна напълно. Все едно някой спусна завесата и написа: Nobody home", разказва продуцентът Джо Бойд пред sydbarrett.net.

Журналистът Ник Кент, който провежда първото голямо разследване на случая "Барет", си спомня един от последните концерти, които Флойд са свирили заедно с него: "Беше очевидно, че групата повече не може да функционира. Барет стоеше съвършено сам в дъното на сцената, даже не се опита да настрои китарата си. Ако и да изглеждаше впечатляващо – дълги коси, призрачно лице, черен грим около очите, на тази огромна сцена сякаш физически беше отделен от останалите музиканти. А когато съвсем престана да се съобразява, един от техниците се досети да изключи звука на китарата му."

"Свирѝ като Барет"

Много скоро на мястото на Сид към Флойд се присъединява Дейвид Гилмор, на когото поръчват дословно: "Свирѝ като Барет." Иронична подробност е, че в студентските години Дейв е обучавал Сид да свири на китара.

От 1968 г. Барет живее при майка си в Кеймбридж, скрит от слънцето и от неканени гости. Все пак той записва още два солови албума, издадени от EMI. 

Източник: Тhe Wall

У дома той прекарва часове пред любимия си телевизор, като пуши цигара от цигара. Понякога слуша класика и джаз. Грижи се за градината си и колекцията си от монети. 

Чете много и безпорядъчно - от Шекспир през всекидневници до домакински и математически книги. Освен това Сид е художник. При това ако преди е рисувал в авангарден стил, то последните му работи са по-традиционни – пейзажи и натюрморти. 

Барет също така пише история на изкуството, макар че няма намерения да я публикува. Музиката за него е онази част от живота му, която иска да забрави.

Стаята

В началото на 70-те години Барет живее в Лондон с художника Дъги Филдз. "На пода в стаята му имаше матрак, мръсен килим, негови картини, грамофон и няколко плочи, китара, И Дзин, жици и хартия, висящи от тавана", спомня си Филдс пред sydbarrett.net.

Източник: Тhe Wall

"Сид изрисува паркета, без да го измие преди това и без да помръдне мебелите. Фасове, кибритени клечки, вълма от кучешка козина – всичко стана част от картината на пода. Прозорците бяха залостени с уплътнение, беше невъзможно да ги отвориш. Смрадта в стаята беше просто непоносима. Гледах да издебна момента, в който той ще излезе, за да вляза там, но той почти никога не го правеше. 

Можеше с дни да остане в леглото и никой не можеше да предвиди кога най-сетне ще стане. В квартирата беше пълно с хора. А също и с LSD и Mandrax. Някакви момичета се опитваха да достигнат до Сид, чукаха по вратата му, ридаеха. Имаше си приятелка, но това не помагаше. Веднъж отвори вратата и я изхвърли в другата стая като някаква стара чанта, без да продума. 

Имаше само един начин да се проникне в стаята му – да му занесеш Mandrax, едно от малкото неща, които още го интересуваха. Ако влезеше в кухнята, трябваше постоянно да проверявам дали нещата са си на мястото. Веднъж забелязах, че целият коридор е в пушек. Беше оставил тигана да загори и завесите се бяха подпалили. Той просто беше изключил котлона и се беше върнал в стаята си."

Сид има стар Кадилак с гюрук и един ден просто решава да го подари на съвършено непознат младеж на улицата. "Веднъж го намерих целия в кръв – разбил вратата на шкафа в кухнята, защото не успял да я отвори", спомня си още Филдз, който в края на краищата не издържа и се изнася.

Барет кани двама души да поживеят с него, но после изведнъж размисля. Решава, че иска да се върне при майка си, да си оправи здравето, да се ожени за приятелката си и да стане доктор. 

"Вървете на майната си, момчета!"

Разпространена заблуда е, че Сид е починал в бедност. Всъщност освен помощите за инвалидност той получава големи суми за авторските си права върху първите записи на Флойд. Понякога покрай дома му се навъртат папараци, които го снимат плешив, сбръчкан и остарял. От време на време той пазарува, но само когато магазинът е празен – например по време на футболни мачове.

Музикантите от Пинк Флойд никога не забравят Сид. Песента Shine On You Crazy Diamond от албума Wish You Were Here (1975) е посветена на него, а приликите между него и главния герой от "Стената" Пинк са очевидни.

През 1991 г. звукозаписната компания Atlantis му предлага 75 хил. лири, за да запише всичко, което му хрумне. Барет отказва с думите: "Вървете на майната си, момчета!"

Роджър Кейт Барет почива от диабет на 60-годишна възраст през 2006 г.

"Не мога да ви опиша колко съм тъжен", казва пред британската преса Дейвид Бауи, когато научава за смъртта му. "Няколко пъти съм го виждал на участия в Лондон през 60-те години и завинаги остана в съзнанието ми. Той беше много харизматичен и оригинален текстописец. Също така, наред с Антъни Нюли, той беше първият човек, когото съм чувал да пее поп или рок песни с британски акцент. Сид оказа огромно въздействие върху мисленето ми. Най-много съжалявам, че никога не се запознах с него. Ужасна ирония."