Дом за нашите деца

"Ето тук ще бъде моето легло", пръстът на 6-годишния Марио сочи към стената с току-що изсъхнала груба мазилка. Отстъпва крачка назад, за да ни покаже къде ще е леглото на сестра му Ева, която е на 2. То ще е до неговото, разбира се, за да я пази от чудовища. "Искам също така, подскача Марио, стената ми да е на китари." След това размисля: "Не, не, не на китари, а да е огнена." И се втурва на двора да очертае границите на футболното игрище, където с брат му Кристиян (10 г.) ще тренират за шампиони. "А и Ева е много добър вратар. Онзи ден ме би с десет гола", убеждава ни той. 

Трудно е да не паднеш жертва на ентусиазма на Марио, когато разказва за бъдещия си дом. За просторната бяла къща в Костинброд, в която ще се настани със семейството си само след няколко месеца. Там, където живее в момента, той рядко може да играе футбол заради фучащите коли и скитащите кучета, които изправят косите на майка му. Няма си и собствена стая. Петчленното му семейство дели две помещения, в които се хранят, играят и спят. И това е най-доброто, което родителите му Вероника (29 г.) и Милко (40 г.) Георгиеви могат да си позволят с доходите си - квартира срещу 300 лева на месец в кооперация в "Обеля". При това от тези - "качествено" построените - в които чуваш всички тревоги и радости на съседите си и в които влагата и мухълът са установили трайна дружба. Милко работи в строителството и печели около 800 лева на месец. А съпругата му се грижи за най-малкото си дете, което още не ходи на детска градина. Надеждите им за собствено жилище доскоро клонят към нулата. Те са като ужасно много български семейства със съизмерими доходи, които просто не могат да покрият изискванията за кредитоспособност на банките.