Защо не вярваме

Как българите изгубиха доверието си в институциите и хората и можем ли да извървим пътя наобратно

В неделя президентът Росен Плевнелиев имаше една, но нелека задача. Да излезе пред уважаемите сънародници и да намери успокоителни думи. Той трябваше да разсее предчувствието за катастрофа, която може да изтрие последните петнадесет години от живота ни. Да възстанови усещането за нормалност. Вместо това президентът каза истината: "Банкова криза няма, има криза на доверието." Доколко това е успокоение е съвсем друг въпрос.

Доверието е хронична липса. Най-дълбоката социална рана, която в инфекцията си произвежда криза след криза. Петъчните опашки пред ПИБ се оказаха последния косъм, на който се люлее общото ни живеене. Паниката е естественото състояние на общество, което е изчерпило всички запаси на сигурност и предвидимост. Паническа беше реакцията на хората в Розово при първата им и последна среща с три бежански семейства. Панически бяха действията на полицията в Лясковец при сблъсъка с човек, който използваше куршуми като викове за помощ заради сковаващите страх и параноя, с които живее. Панически беше и отговорът на местната власт, когато след пороя в Аспарухово блесна престъпното й бездействие.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове