Какво да правим с паметниците
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Какво да правим с паметниците

Паметникът на съветската армия предизвиква най-големи полемики и стана обект на ироничен попарт, зареден с политически послания

Какво да правим с паметниците

Премахването на монументите няма да ги направи минало. Те са настояще, защото няма съвременно изкуство

17691 прочитания

Паметникът на съветската армия предизвиква най-големи полемики и стана обект на ироничен попарт, зареден с политически послания

© Надежда Чипева


Неотдавна в тв дискусия, посветена на паметниците от времето на социализма, артистът Недко Солаков заяви, че с тях не трябва да се прави нищо, защото хората сами щели да спрат да ги забелязват с времето. Странна гледна точка, след като четвърт век не бе достатъчен, за да се случи това. Тъкмо обратното, монументите отпреди 10 ноември 1989 стават все по-натрапчиви. Ожесточените спорове, които те периодично предизвикват из медиите и социалните мрежи, все по-честите "набези" върху тях, пълни с политически послания, го доказват.

Преди да започнем да спекулираме по темата, е добре да си припомним, че по същността си повечето артефакти от онзи период не са изобретение на социализма. Но те ярко демонстрират как този режим ползва остарели и излезли от употреба похвати в изкуството. Гигантски монументи на герои има от древността, като вероятно са най-сериозно развити в античния Рим. Като древно изобретение паметниците не са проблем само на постсоциалистическите общества. Има ги навсякъде и докъм края на ХІХ век са в приемливите граници за изкуство, а с тях често се занимават и големи артисти. Но само в бившите соцстрани те продължават да тормозят сетивата и мислите на хората и до днес. Защо други държави успяха да ги превърнат в минало и продължиха напред, а у нас те остават настояще, любима тема на всеки заядлив логоман?

Една от причините за това вероятно е, че тук просто няма друго - паметниците почти изцяло изчерпват скулптурата в публичното пространство. Дори в частен житейски план едно събитие става част от миналото ни едва когато ни застигне друго, което обаче трябва да бъде активно конструирано. В противен случай рискуваме да забуксуваме в спомените си, да заживеем единствено в тях.

Премахването на паметника не е достатъчно, за да промени мисленето

През втората половина на ХХ век, докато ние вдигаме и събаряме монументи, изкуството на запад от нас се променя динамично. Светът преживява минимализъм, попарт, институционална критика, "ленд арт" (чийто ярък представител е артистът от български произход Кристо). Новите творби по един или друг начин "разконспирират" паметниците и техните средства за въздействие, докато в същото време в хората, които минават край тях, се извършва една несъзнателна промяна на отношението към монумента.

Тази промяна не засяга нито художествената стойност на някоя творба, нито таланта на нейния автор. Става дума за скъсване с определен начин на изразяване. Вълни като "институционалната критика" например поставят под въпрос именно обекти с безспорни художествени качества – архитектурата на Гугенхайм, монументите по площадите на големите градове. През 1970 г. Кристо опакова паметника на Леонардо в Милано. Той запазва само основния щрих на скулптурата, а детайлите, които ни разсейват, са скрити. Авторът намеква, че докато се заглеждаме в тях, фигурата влияе на подсъзнанието ни чрез вертикалния силует, наподобяващ фалос. Кристо не твърди, че това произведение няма художествена стойност, а показва, че е дошло време да се разделим с определени начини за въздействие – по исторически, културни и най-вече етически причини.

Съвременното изкуство не оценява по-старото, а го "разнищва" визуално. Разобличава "хватките", с които паметникът ни влияе: абсорбира вниманието ни, потиска ни или да ни кара да чувстваме величие и респект. Дори не е необходимо подобна критика да се случи върху самия монумент. Например първото, което правят работите на Раушенбърг, както и на Доналд Джъд, Карл Андре и повечето минималисти, е да премахнат постамента, характерен за скулптурите преди тях. Тези произведения често са по-ниски от човешки ръст и така ни карат да гледаме надолу. По този начин осъзнаваме, че традиционно паметниците насочват погледа ни в небето - където би трябвало да е Бог? Темата за постамента и "нечовешките" размери, характерни за този жанр, е особено видима в "Ecce Homo" на Марк Уолингър. През 1999 г. той монтира скулптура на Христос с младежки пропорции върху празна основа за паметник на "Трафалгар скуеър" в Лондон. Съотношението между човек и постамент е толкова драматично нарушено в полза на постамента, че на всеки му става ясно какво всъщност правят гигантските паметници с нашата психика.

"Скулптурата в публично пространство не може да промени света, но тя е катализатор на мисълта. Да виждаш, означава да мислиш, а да мислиш, означава да виждаш", казва американският артист Ричард Сера. Неговото произведение "Смяна" (1970-1972 г.) представлява ограда, която лъкатуши в полето, а публиката се движи от едната й страна. Височината e 1,50 м, така че зрителят е подтикнат да разглежда панорамата извън "стената" по конкретен маршрут. Тази творба "децентрира" скулптурата, тя ни кара да гледаме не в нея, а извън нея, но освен това ни подтиква да осъзнаем, че погледът ни и панорамата, която виждаме, се контролират изкуствено от линията на "стената". "Ако промениш начина, по който хората виждат нещата, ще смениш и начина им на мислене. Това щеше да е невъзможно, ако нямаше публични скулптури", твърди Сера.

В края на 70-те години на ХХ век американският артист Майкъл Ашер премества за около месец паметника на Джордж Вашингтон от централния площад на Чикаго вътре в Института по изкуство. Поставен в уютна стая с другите експонати, лишен от своя постамент, позеленелият от времето и климата бронзов монумент изглежда нелеп и префърцунен. Той постепенно загубва въздействието си върху жителите на града.

Може би най-интересен от гледна точка на нашите проблеми е Ханс Хааке. Немец от еврейски произход, той не спира да се връща към темата за фашизма. След Втората световна война германците унищожават паметниците на бившия режим, но според Хааке фашизмът е другаде – той е начин на мислене. Човек не може да си легне тоталитарист и да се събуди демократ, дори и паметникът на Хитлер да го няма на площада. Работите на Хааке ни показват колко ненужна операция е премахването на монументи, ако мисленето не се променя постепенно. Затова той символично ги връща обратно. През 1988 г. на площада в Грац Хааке възстановява разрушен хитлеристки обелиск от 1938 г., загатвайки, че фашизмът е още жив. Намекът му е емпирично потвърден: след няколко дни скулптурата е взривена, а полицията залавя извършителите – членове на неонацистка групировка.

Когато в един град има само паметници, те са негово настояще

Тези и много други примери ни подсказват нещо: Въпросът не е в премахването на паметниците, а в това, първо да се опитаме да ги превърнем в част от миналото чрез тяхната визуална демистификация. Сред добрите начини за това е, когато в един град освен монументи се появят произведения, говорещи съвременни визуални езици. Тогава едно минало престава да бъде статично и неговите артефакти не са просто обекти в пространството, а се превръщат в архив от идеи, метафори и образи, които непрекъснато биват връщани в обръщение. Когато обаче в един град има предимно паметници, те са осъдени да остават негово настояще. Едно анахронично сегашно време, което ни кара да зацикляме в препирни за тяхната съдба. Ние няма да се отървем от тях нито ако ги премахнем, нито ако ги оставим. Ако ги премахнем в този момент, рискуваме да ги героизираме, подобно на Мавзолея. Ако ги оставим така, ще продължаваме да се караме заради тях. Дори разделението между хората не е най-страшният им ефект. По-страшното е, че продължаваме да мислим с техния архаичен език и да вдигаме монументи на един или друг герой. През миналата седмица в Шумен се изпокараха заради нов паметник на Тодор Колев, а Столичната община обяви поставянето на монументи на Алеко и цар Самуил в центъра на София. Фактът, че в града вече има една достатъчно силна композиция - Самуиловите воини на Любомир Далчев (в градинката на НС), не може да спре "творческите" пориви на родните художници назад, в посока сладникав реализъм. Самото споменаване на цар Самуил от местните власти пък тутакси напомни на хората, че имаме толкова много герои, които сме пропуснали да монументализираме. Из социалните мрежи заваляха вдъхновения. Режисьорът Бойко Богданов предложи (напълно сериозно) да се отървем от руските монументи, като ги заменим с бюстове на Аспарух и Ботев. Въпреки че периодично си сменяме героите, ние оставаме хванати в капана на паметниците. Те стават все повече и запълват почти всяка свободна градска площадка. Осъзнал донякъде проблема, неотдавна скулпторът Велислав Минеков заяви, че страната ни се нуждае от държавен контрол върху новите монументи, защото някои от тях били много неестетични. Въпросът обаче е дали изобщо имаме нужда и от "естетични" такива, ако те говорят един излязъл от употреба архаичен език.

В този смисъл нито тези, които получават поръчките за скулптура в публично пространство, нито тези, които през последните 25 години претендираха да представляват българското съвременно изкуство, доведоха до някаква промяна в нашето мислене. Тъкмо обратното, единствената дискусия в обществото по темата продължава да бъде как да махаме паметници или да правим нови.

За момента това зацикляне в паметниците се разведрява може би само от групата Destructive Creation и техните последователи. През 2010 г. тяхната работа "В крак с времето" подмени образите на руските войници от Паметника на съветската армия с популярни герои от комиксите. Сравнено с всичко, което официалните арт институции ни поднасят, това произведение може спокойно да претендира за най-чистата проява на постмодернизма у нас – в него са съчетани институционална критика, ирония, попарт, алегория, "присвояване" на образи от масмедиите – все посоки, в които работи съвременното изкуство. И, разбира се, най-важното - критика на това, което сме свикнали да приемаме за саморазбиращо се. Сред най-удивителните находки в тази работа бе лекотата, с която образите на супергероите паснаха на лицата и фигурите на съветските освободители. Така блесна една дълго премълчавана истина – че тъй нареченият соцреализъм и комиксите ползваха еднакви похвати. Стана ясна и разликата между тях - соцреализмът в същото време лишаваше образите си от жизнената сила на цветовете, лишаваше зрителя и от най-семплото удоволствие от визуалния свят, за да го изпълни със страх и респект.

"В крак с времето" предизвика толкова много реакции и интерпретации, колкото никое друго произведение, създадено у нас след 10 ноември, а и доста преди това. Четири години след акцията на Destructive Creation гражданите продължават да повтарят този жест. През 2011 г. главите на съветските войници осъмнаха с качулките на Pussy Riot. В началото на протестите в Киев срещу руското политическо влияние съветски войник от ПСА бе пребоядисан в цветовете на Украйна. Друг монумент бе превърнат в мартеница. Червен плащ се развя от раменете на пловдивския Альоша. Дори политиците от опозиционните партии започнаха да рисуват със спрей върху монументите. В нощта срещу 7 ноември 2013 г. полицията залови няколко души от "Протестна мрежа" и ДСБ, които оцветяваха скулптурата пред сградата на БСП в София. Това са само част от жестовете, получили тласък от "В крак с времето".

Подобни повторения в едно общество обикновено са симптом. Tе сигнализират травма, към която хората се връщат периодично. Фактът, че към този жест вече прибягват и политици и сериозно ангажирани с политиката граждани, означава може би, че артистите, които претендираха да представляват съвременното изкуство в тази страна, не са си свършили работата. Налага се всички останали да им я вършат. Защото една от смислените роли на изкуството е да освобождава енергиите, които институциите потискат. Освободени по този начин, те вече не са разрушителни, а създават жажда у хората за промяна на институциите, които са ги заглушили. И в крайна сметка довеждат до тази промяна.

Когато артистите не си вършат работата и енергиите не се освобождават, обществото бива доведено до психоза или невроза. Минавало ли ви е през ум, че за посегателствата върху паметниците може и да не са виновни хората, които ги извършват? Че ако някой трябва да бъде "съден", това са тези, които се представяха за лицето на съвременното изкуство тук? Тяхното бездействие, техният отказ да сигнализират проблемите и да помогнат за освобождаването на енергията, довеждат до натрапчивото връщане към един травматичен момент, чието осъзнаване сме потиснали. Да послушаме и тук гласове, вдъхновени от психоанализата: Потискащите институции действат основно чрез кодовете в езика, но и всеки език съдържа в себе си инструментите за своята деконструкция и за обезсилване на манипулативните кодове в него. В случая с паметниците това потискане се върши чрез техните похвати. Така че, преди да вземем каквото и да било решение за тях, имаме нужда преди всичко от тяхната визуална демистификация и от артисти, които да я направят.

* Авторът е изкуствовед. В продължение на 13 години е работила като културен журналист. В момента живее във Великобритания, където специализира съвременна теория на изкуството. Работи върху дисертация на тема "Поетичният знак във визуалния език", която се концентрира върху визуалните, текстовите и акустичните пространства.

Неотдавна в тв дискусия, посветена на паметниците от времето на социализма, артистът Недко Солаков заяви, че с тях не трябва да се прави нищо, защото хората сами щели да спрат да ги забелязват с времето. Странна гледна точка, след като четвърт век не бе достатъчен, за да се случи това. Тъкмо обратното, монументите отпреди 10 ноември 1989 стават все по-натрапчиви. Ожесточените спорове, които те периодично предизвикват из медиите и социалните мрежи, все по-честите "набези" върху тях, пълни с политически послания, го доказват.

Преди да започнем да спекулираме по темата, е добре да си припомним, че по същността си повечето артефакти от онзи период не са изобретение на социализма. Но те ярко демонстрират как този режим ползва остарели и излезли от употреба похвати в изкуството. Гигантски монументи на герои има от древността, като вероятно са най-сериозно развити в античния Рим. Като древно изобретение паметниците не са проблем само на постсоциалистическите общества. Има ги навсякъде и докъм края на ХІХ век са в приемливите граници за изкуство, а с тях често се занимават и големи артисти. Но само в бившите соцстрани те продължават да тормозят сетивата и мислите на хората и до днес. Защо други държави успяха да ги превърнат в минало и продължиха напред, а у нас те остават настояще, любима тема на всеки заядлив логоман?


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

18 коментара
  • 1
    running_spirit avatar :-|
    running_spirit

    Адекватен и смислен текст

  • 2
    barbq avatar :-|
    BarBQ

    Да ги пазим?

  • 3
    vasil78 avatar :-|
    Vasil Panayotov

    малоумна статия

  • 4
    fve avatar :-|
    Федор Езерский

    Хубава е статията. Много по-пълно би било, ако се добави и това:
    http://fanface.bg/news/item/9141-пребоядихаса-червения-футболист-пред-националния-той-стана-син.html

  • 5
    marzanna avatar :-|
    Je suis une femme

    Силен коментар. Поздравления!

  • 6
    kas. avatar :-|
    kas.

    Има един италианец, който изучава българското монументално изкуство на соца и казва, че то имало много висока стойност. Затова разрушаването в прекия смисъл на думата не е решение. Деконструкията на митологемата ми допадна като идея да се излезе от обичайното отрицание по оста "да-не". Всъщност инсталацията "В крак с времето" започна този процес, независимо от институциите. И добре, че стана така.

  • 7
    klimentm avatar :-|
    klimentm

    Малко съм объркан от статията може би защото не разбрах какво иска да каже.Затрудняват ме и изрази като "визуална демистификация' "заядлив логоман' "институционална критика" и прочие.Но виждам че повечето преди мен са разбрали и харесали текста ,следователно повредата е може би в моя телевизор.

  • 8
    chernomorski avatar :-|
    Chernomorski

    Да беше каза "Преместване" от главните площади и тогава както искат изкуствоведите и скулпторите така да си ги "украсяват".

  • 9
    nemakvonavi avatar :-|
    Nakom

    Чудесно написано.
    Не съм на 100% съгласен, но толкова различен от стандартния български поглед , рядко се вижда и си заслужава да се оцени.
    При болно общество, какви да са творците

  • 10
    forrestgump avatar :-|
    Forrest Gump

    отлична статия. поздравления за автора.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Новите от запаса

Новите от запаса

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.