Защо бягам?
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Защо бягам?

Защо бягам?

Три истории от първо лице за това колко струва спасението в Европа и животът с етикет "бежанец"

Зорница Стоилова
7577 прочитания

© Reuters


Докато четете този текст, по света се водят седем войни, единадесет тежки въоръжени конфликта и бушуват още около четиринадесет, в които бойните действия ту утихват, ту се разгарят. Повечето се разгръщат на териториите на Африка и Азия. За милиони хора да си бежанец е вече рутина, всекидневие. Да намериш покрив, върху който не падат бомби, се е превърнало в основна цел на съществуването. Да пресичаш граница след граница само за да попаднеш на още по-унищожителен конфликт от този в собствената ти страна, е част от особеностите на пътя. Да гребеш в отчаяние до демократична страна не е въпрос на избор, а на оцеляване.

Средиземно море крие в пазвите си смъртта на хиляди хора, опитали да стигнат до Европа. От лятото на 2012 досега поне 210 души от Сирия и Афганистан, включително деца, са починали или се считат за изчезнали в Егейско море между Турция и Гърция. В добре документиран случай от 2011 г. лодка със 72-ма души на борда, сред които две бебета, е оставена да се лута две седмици в Средиземно море, без да получи помощ. Когато морето я изхвърля обратно на бреговете на Либия, оцелелите са 9 души. През октомври миналата година повече от 400 души загубиха живота си в две корабокрушения край италианския остров Лампедуза. През май тази година поне 52-ма са починали във водите между Либия и Италия, стотици други са в неизвестност. През февруари група от 400 души от Африка се опитва да стигнe до бреговете на Испания. Докато плуват към близкия плаж, испанската жандармерия започва да изстрелва гумени куршуми, халосни патрони и сълзотворен газ. Умират 14 души.

Понякога Европа посреща търсещите убежище така. В последния доклад на правозащитната организация Amnesty International Европейският съюз получи сериозни критики за политиката си към бежанци и мигранти. Заради това, че европейските държави наливат миларди евро, за да укрепват границите си с огради и сложни системи за наблюдение, попречвайки на хиляди бежанци да получат убежище. По този начин те не просто нарушават правата им, а излагат живота им на риск, като ги принуждават да търсят все по-опасни маршрути. В интервю за dnevnik.bg Джон Далхаузен, директор на "Амнести интернешънъл" за Европа и Централна Азия, дава пример, че при разпределението на средствата на ЕС за т.нар. миграционни зони около 50% отиват за граничен контрол срещу едва 17% за приемане и настаняване на хора. Типични примери са България и Испания. Страната ни получава десетки милиони евро за граничен контрол срещу малко над 4 милиона евро за приемане и интеграция на бежанци.

В Испания ситуацията е дори по-драматична: близо 290 милиона евро за граничен контрол и само около 10 милиона евро от фонда за бежанци. "Страните членки и ЕС съвсем съзнателно забравят, че система, която отказва достъп, трябва да пропуска тези, които искат бежански статут. Популярното схващане, подкрепяно и от българските власти в миграционните служби, в граничния контрол, е, че голямата част от тези хора са икономически мигранти. Това не е вярно", категоричен е Далхаузен.

Дори не е вярно, че на Европа й се налага да се справя с най-голям дял от бежанците по света. Всъщност страните, които приемат най-голям брой търсещи закрила, са Пакистан, Иран, Ливан, Йордания, Турция, Кения, Чад, Етиопия, Китай и САЩ. Да вземем за пример хората, прогонени от Сирия. От началото на конфликта до април тази година 2.8 млн. сирийци са напуснали страната си. От тях едва 96 хиляди са поискали убежище и се намират в европейски държави.

Вижте историите от първо лице на трима души, които преминават континенти, за да извоюват победата да са никой, но в демократична страна. Маджид от Нигерия, Муса от Централноафриканската република и Джабар от Сирия разказват пред "Капитал" колко им струва спасението, какво е нормален живот според тях и какво означава да се събуждаш всяка сутрин с етикета "бежанец".

Хюсеин Маджид: "Мислех си: ако ме застрелят - още по-добре"

"Защо бягам? Защо не скоча?" Маджид стои на ръба на лодката. Тялото му почти се отпуска в ясните води на Средиземно море. "Да умреш в морето е красиво. Поне няма да има кръв", мислите му се блъскат объркани. Загубил е всичко, което има значение. Баща си, дома си, смисъла. Да умре му се струва по-лесно. Поне няма да си спомня. Много хора наоколо скачат. После изплуват само обувките им. Дълбоко в себе си Маджид знае, че няма да го направи, защото му липсва смелост. До него в лодката четиридесетгодишен мъж плаче като бебе. Маджид си мисли, че той е щастливец, че може да плаче. Някои умират така, сгънати на две, с отворени очи. "Понякога, казва Маджид, дори не разбираш. Усещаш студенината, която излъчват телата им. За да разбереш дали са живи, трябва да ги изгориш със запалка. Понякога просто са загубили ума си." Друг път ще гледат как друга лодка потъва бавно и ще слушат писъците на жени и мъже. "Слушаш и чакаш и твоят час да удари", добавя Маджид с равен глас, докато прехвърля фрагментите от пътуването си от Африка към Европа - 48 безкрайни часа, в които се носиш без посока. Докато не те намери бреговата охрана.

Маджид бяга от Нигерия, защото убиват баща му
Фотограф: Велко Ангелов

Първо стигат до Малта. Властите ги карат да обърнат лодката и да продължат да плават. Накъдето и да е, стига да не са на тяхна територия. После е срещата с бреговата охрана на Италия. Заплашват ги, че ще стрелят, ако не изключат мотора на лодката. Но лодката на Маджид не спира. Всеки на нея си мисли: "Ако ме застрелят, още по-добре."

Хюсеин Маджид е от Нигерия. Сега е на 21. Напуска страната си, когато е на 16. Тогава убиват баща му. В дома им пред очите му по време на едно от страховитите религиозни кланета между мюсюлмани и християни в Нигерия. Те продължават и до днес. Според Маджид, ако не си оттам, никога няма да разбереш кой пръв е започнал. От онази зловеща нощ са му останали белезите по краката, докато опитва да прескочи високата ограда на къщата. И образът как плисва кръвта на баща му, когото вижда всеки път, когато затвори очи.

После Маджид тича дълго. Без посока. Към място, на което може да е в безопасност, макар да знае, че такова вече няма. Стига до съседната държава Нигер. Попада в ръцете на бунтовници, които го прехвърлят в Либия, ако започне да работи за тях. С помощта на друг нигериец стига до Триполи, където за известно време дори успява да живее нормален живот. Работи във верига от минимаркети. Докато войната не стига и дотам.

Автор: Капитал

Днес Маджид живее в Рим, работи в туристическа агенция, а от време на време се снима и във филми, за което много срамежливо си признава. Също така е активист в Amnesty International. Отстрани погледнато - живее добър живот. Има много приятели, но чувства огромна дистанция между себе си и тях. Не е спал нормално от пет години. Почти е пристрастен към сънотворни хапчета. Пуши много. Не се страхува от нищо и нищо не може да го шокира. Свикнал е да не показва гнева си, но понякога той го поглъща. Насилва се да научи италиански. Понякога, когато се качи в автобуса и седне до възрастна жена, тя инстинктивно стисва чантата си здраво. По-болезнено е обаче, когато хората продължават да гледат на него като на бежанец. Това означава че нямаш име, че си един от многото. "А аз съм Меджид. Обичам да танцувам, да гледам филми и да пиша. За мен да си щастлив означава да живееш в мир със себе си."

Муса Абдалауе: "Не искаха да ни арестуват, а да ни убият"

Муса не може да планира живота си за повече от година напред. За толкова е разписан престоят му в Израел. Властите там правят оценка на ситуацията в родната му страна всяка година. Ако преценят, че се подобрява, го връщат обратно. Ако не - удължават визата му с още година. При това Муса е един от малцината, получили статут на бежанци в Израел, при над 60 хиляди души, потърсили убежище там.

Той е на 32 и е роден в Централноафриканската република (ЦАР). При посещението си през март там генералният секретар на ООН Бан Ки Мун заяви, че да се каже, че там е "безнадеждно, би било омаловажаващо твърдение". Това вероятно е най-кървавото място в света след Дамаск и Газа в момента.

Муса е преследван от правителствените сили в родната си Централноафриканска република
Фотограф: Велко Ангелов

Градчето, в което живее Муса, се намира близо до границата с Чад и Камерун и по това време е в зона, контролирана от бунтовници срещу правителството. Той държи ресторант и малък супермаркет. Бунтовниците са му клиенти. Дават му списъци с храните, от които имат нужда, той изпраща доставки до лагера им, те си плащат. Това е цялата му комуникация с тях. Не и според правителството обаче. Името на Муса попада в списък с колаборационисти на борците срещу властта. Задържан е от военните заедно със своя племенник, който работи при него. Измъчвани са лошо. "Те не искаха да ни арестуват, а просто да ни убият", казва Муса. Завеждат ги заедно с други хора от същото градче до мост в гората, карат ги да нагазят в реката и започват да стрелят. Племенникът му попада под куршумите. Муса е ранен, но успява да се скрие в мътните жълти води на реката и да избяга в джунглата. Помага му и фактът, че войниците са мъртво пияни и просто се забавляват с арестуваните хора.

Отнема му три дни да стигне до Чад - държавата, която поема най-големият поток от бежанци от ЦАР. "Само ООН им оказва подкрепа, но ако попаднеш в лагер там, не можеш да го напускаш", разказва Муса. Затова той тръгва към Судан с надеждата там да намери нормалност, но "там се оказа десет пъти по-зле". Пътят на ужасения Муса стига до Египет, където дори успява да се задържи за няколко месеца благодарение на свой сънародник, който учи там и работи на половин работен ден като шофьор в посолството на Централноафриканската република. Властите от посолството обаче почти надушват историята му и той разбира, че и Египет вече не е безопасно място за него. Отделно там мигрантите са повече от милион, а за да получиш закрила се чака с години. Муса решава да търси демокрация и приятели му казват, че изходът е Израел. Свързва се с трафиканти и им дава последните си пари, за да го прехвърлят през границата.

Муса влиза в Израел бос. Под оградата военните са наредили камъни, за да чуват, когато някой премине. Затова от групата на Муса събуват обувките си и тичат. Стрелят по тях, но никой не пострадва сериозно. На втората ограда са хванати от израелски военни, които ги отвеждат в най-близката военна база. Държат ги там три дни, след което ги стоварват в град Беер Шева и си тръгват. Оставят ги с парче хартия, на което на иврит пише, че са влезли нелегално в страната и ако ги заловят властите, да ги изпратят в държавите им по произход. Муса хваща автобус до Тел Авив, отива до квартала, в който живеят африканците и намира хора, които му помагат.

Автор: Капитал

Днес той е част от екипа на неправителствената организация African Refugee Development Center, която предимно осигурява храна и дрехи за бежанци от африкански страни, но предоставя и правна помощ, и други услуги. Работата му там го среща с още по-ужасяващи истории от собствената му, но и с начина, по който са третирани търсещите убежище в уж демократични страни. Намира утеха в помощта, която им оказва. Все още не се е отказал от идеята да се върне някой ден в ЦАР. "Но засега това е невъзможно. Моята страна на практика не съществува."

Абд ал Джабар Абдула: "В лагера целият ти живот е чакане"

Питаме Джабар какво го кара да се усмихва напоследък. Той не се колебае: "Немското правителство, заради това, че ми позволи да остана тук." Един сириец в Кьолн с току-що подпечатани документи за нов живот. Предишният път, когато чака печати с такова нетърпение, е преди няколко месеца, докато брои дните в новозагорското село Баня и чака статута си на бежанец. "Тези документи щяха да ме прехвърлят от ада в рая, имам предвид в Западна Европа", откровен е Джабар. 

А защо Германия? Защото "това е единствената държава в ЕС, която приема хора, които са преминали през България", категоричен е той. Според Дъблинското споразумение държавите от съюза би трябвало да връщат бежанци в страната, в която те първи са влезли и получили документи. Поради тази причина България може да изисква по-големи субсидии за политиките си към хора, търсещи убежище. Доскоро връщането на 3000 души от Германия в България беше под въпрос, но миналата седмица стана ясно, че няма да се случи. Германският президент Йоаким Гаук е заявил, че това би било нехуманно. И че Германия дори е готова да приеме още бежанци, които се намират в България, от най-уязвимите групи. Когато Джабар си спомня за няколкомесечния си престой в България, казва, че правителството е слабо, корумпирано и му липсва ангажираност, но че хората са едни от най-страхотните и отзивчиви към бежанците от Сирия.

Джабар се лута с часове в гората, преди да успее да влезе в България.
Фотограф: Личен архив

Той е на 28 години. Студент е последна година в Алепо, със специалност археология, когато избухва революцията в Сирия. Успява да избяга в Египет и дори започва да учи там, но намира, че е невъзможно да остане. Просто не е безопасно. Пътят му към Европа, разбира се, минава през Истанбул. Трафикантите го отвеждат до град, близък до границата с България. Там заедно с група от 20 жени, деца и възрастни хора ги оставят насред гората. Те се лутат с часове из нея в ужас, че могат да се натъкнат на хищници или змии. Мъжете носят децата и багажите на гърбовете си. Стигат до българско село, където са добре посрещнати от местните. Появявят се и полицаите, които ги отвеждат в миграционна полиция, където Джабар прекарва два дни с още 100 души в едно помещение сред мръсни одеяла, след като са му събрани всички лични вещи. "Да разбера, че подобно място съществува в Европа, беше голям шок за мен", спомня си Джабар. След това заминава за лагера в село Баня, където трябва да изчака процедурата по получаване на статут. Там дели стая с още 39 човека и оцелява с 60-те лева помощ от българската държава. Там животът е протяжен, целият е чакане. Когато получава документи, успява да наеме квартира в Стара Загора благодарение на местен човек, който го подкрепя финансово. 

Автор: Капитал

Голямата цел - Западна Европа, се случва през март тази година, когато пристига в бежански лагер в Дортмунд. После го местят в друг, в който условията не са по-цветущи от тези в България. После в още по-ужасен, помещаващ се в бивша американска военна база. "Живеех на бисквити и плодове", разказва Джабар. Германските му приключения завършват в общежитие за бежанци в Кьолн, където Джабар получава и 150 евро помощ от германската държава. Сега той взима уроци по немски, има осигурена квартира и образование и си чака паспорта. "Ако някога в Сирия има отново сигурност и свобода на мисълта, ще се върна. В противен случай - никога", категоричен е Джабар.

Докато четете този текст, по света се водят седем войни, единадесет тежки въоръжени конфликта и бушуват още около четиринадесет, в които бойните действия ту утихват, ту се разгарят. Повечето се разгръщат на териториите на Африка и Азия. За милиони хора да си бежанец е вече рутина, всекидневие. Да намериш покрив, върху който не падат бомби, се е превърнало в основна цел на съществуването. Да пресичаш граница след граница само за да попаднеш на още по-унищожителен конфликт от този в собствената ти страна, е част от особеностите на пътя. Да гребеш в отчаяние до демократична страна не е въпрос на избор, а на оцеляване.

Средиземно море крие в пазвите си смъртта на хиляди хора, опитали да стигнат до Европа. От лятото на 2012 досега поне 210 души от Сирия и Афганистан, включително деца, са починали или се считат за изчезнали в Егейско море между Турция и Гърция. В добре документиран случай от 2011 г. лодка със 72-ма души на борда, сред които две бебета, е оставена да се лута две седмици в Средиземно море, без да получи помощ. Когато морето я изхвърля обратно на бреговете на Либия, оцелелите са 9 души. През октомври миналата година повече от 400 души загубиха живота си в две корабокрушения край италианския остров Лампедуза. През май тази година поне 52-ма са починали във водите между Либия и Италия, стотици други са в неизвестност. През февруари група от 400 души от Африка се опитва да стигнe до бреговете на Испания. Докато плуват към близкия плаж, испанската жандармерия започва да изстрелва гумени куршуми, халосни патрони и сълзотворен газ. Умират 14 души.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

7 коментара
  • kas.

    В известна степен мога да приема констатациите на Amnesty International. Но те не отговарят на основния въпрос. Какво да правим след констатациите? Думата "интеграция" има твърде широк смисъл и не предлага конкретни стъпки.
    Та биха ли били така добри от Amnesty International, освен да обвиняват и констатират, да дават и по-конкретни предложения за действия, които да отговарят на високите им стандарти.

  • 2
    raz_2_tri avatar :-(
    raz_2_tri

    Сълзливо-драматични истории, но нещо не мога да ги съжаля тези. Формално погледнато са бежанци, но реално и в същността си това са икономически емигранти. Абе защо всички тези се стремят САМО към богати, уредени и толерантни места, а не просто към мирно и без война място? Защо не избягат в друга държава от Африка - там има и мирни държави, защо никой не иска в Русия, в Бразилия, в Китай - пространства колкото искаш, също няма война. И второ, колкото от получилите убежище се завръщат след като утихне конфликта, от който бягат? Басирам че, че (почти) никой... По-скоро използват конфликтите като претекст, за да си уредят живота... Всъщност, така биха постъпили повечето хора, от хубавото никой не бяга, но айде без толкова мелодрами....

  • 3
    peaspiring avatar :-(
    peaspiring

    До коментар [#2] от "raz_2_tri":

    Русия и Китай са едни безкрайно гостоприемни страни към бежанци, дааа.

    Дето са вика, едно православие да приемат, и Русия веднага ще ги зачисли на армейски порцион

  • Johannes Cabal

    Европа не може да поеме толкова много емигранти, а за интеграция изобщо пък да не говорим. Вместо да се опитат да развият собствената си държава и да я направят място, годно за живеене, "бежанците" предпочитат да отидат някъде на готово. И наистина, дали се връщат обратно някога, за да направят нещо градивно за родината си или остават да ислямизират Европа? Скоро белите европейци ще бъдат чужденци в собствените си страни. На всички им е жал за горките хора, които бягат от войната и търсят покрив, над който не падат бомби, но статии като тази всъщност са манипулативни и служат само за да се замазват очите на публиката за по-голямата картина. Най-човешката постъпка би била да приемем хората, които търсят дом, но замисляме ли се как ще изглежда нашият собствен дом в следствие на този наплив?

  • 5
    the_european avatar :-|
    the_european

    Естествено, че тези хора търсят и по-добър живот. Така и така са тръгнали да бягат, нормално е да търсят най-доброто НОВО място за себе си. Един милион българи къде отидоха, при това без да им падат бомби по покривите, нито да убиват бащите им. Проблемът и за тях, и за новото място се появява, когато те стигнат и получат статут на постоянно пребиваващи. След като години са живели мизерно, но на чужда издръжка, изведнъж трябва да си търсят мястото във високо конкурентно общество, в което дори добре образовани, работливи и интегрирани местни, ако си загубят работата след, да речем, 40тата година, после са безработни до пенсия. Е, я ми кажете как някой зле образован африканец, дето е живял бедно, но много по-спокойно, никога за нищо не се е напрягал кой знае колко, има супер бегла представа за амбициите, културата, манталитета, начина на взимане на решение, историята, фолклора и традициите на местното общество, отношенията между жени-мъже, демокрацията, религиите, пазарната икономика, НАТО, древногръцките философи и т.н. ще осъзнае нуждата и ще се адаптира към новата си реалност? В 99.99% от случаите това не става, а имигрантите намразват новата си родина, защото не само не са посрещнати с отворени обятия, ами са осъдени да са аутсайдери. И в трите истории си личи тъкмо тази горчивина и спукан балон на илюзиите. При това и тримата са сравнително УСПЕШНИ имигранти - първите двама имат късмета да работят "по специалността", това от което най-много разбират, а третия учи немски, което е чудо на чудесата.

  • 6
    buzzjn avatar :-|
    Imeto mi

    Дам. Белия човек създаде бедната Африка. Саге ще тегли.
    И жалкото е, че теглим ние обикновените хора не и тези, които се облагат от бедността в Африка.

  • 7
    rudel avatar :-|
    Vasil Grozdanov

    Това са най-обикновени нашественици, мюсюлмани, хора които нямат място тук.Те са носители на една абсолютно чòвеконенавистничèска идеология, чиято крайна цел е установяване на нов ред , в който няма място за друговерци. Ако някой се съмнява в това, да погледне какво става в т. нар. халифат, там се прави всичко според предписанията в корана. Да им е чèстита интеграцията на язидите и християните в новата държава и Бог да ги прости.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK