Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
44 7 ное 2014, 19:21, 24345 прочитания

Ако бяхме започнали с културата, свободата нямаше да е нещо "относително"

Преподавателят по история в Американския университет проф. Евелина Келбечева за нахалното романтизиране на комунизма, митологемите на прехода и какво трябва да знаят днешните ученици за близкото минало

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Профил:
Евелина Келбечева е професор в департамента по "История и цивилизации" в Американски университет в България. Завършва История и Археология в Софийския университет. Била е "Фулбрайт" стипендиант и преподавател в Калифорнийския университет, САЩ. Член на комитета за екологична защита на Русе. Основните й изследователски теми са митовете и фалшификациите в историята. Проф. Келбечева е автор на петицията за смяна на учебните планове и учебници по история в България.
25 години по-късно и времето преди 10-ти, и преходът след това са обрасли в митове и клишета. Кои са най-устойчивите според вас?

Много са. Но нека започна с това, че няма рефлексия към миналото, която да не е пълна с митове. Един американски историк беше предложил замяната на термина история с "мистория". Митовете - това е лепилото за една общност. Вярата в някакви разкази и ценности е това, което сплотява хората. В епохите, в която вече митът не е основната форма на познание и разбиране за света, че ние започваме да гледаме на тях аналитично и най-важното е да разберем как се сменят митовете. Не до каква степен те отговарят на една истина или на друга, защото хората, както знаем, искат да вярват на нещо. Няма значение какво се е случило. Важното е какво те вярват, че се е случило и това е големият проблем. Защото в тази епоха, когато имаме свобода, колкото и да е препъната, ние останахме в коловозите на страшно много фалшификации на близкото ни минало. Не виждам политическа воля и действия по този въпрос. Изпускаме възможността да направим смяна на учебните планове и на учебниците, които са сред големите генератори на знание.


Тук не говоря за онази памет за комунизма, която се предава в семейството от хората, изживели най-тежките репресии на комунизма, минали през лагери, затвори, изселвания и конфискации. Както и паметта на тези, които като че ли всичко това не е случило и продължават да обвиват комунизма с розово-червена мъгла. Аз говоря за знанието за комунизма, което напълно липсва сред най-младите поколения. И това се доказва от абсолютно всички социологически и исторически изследвания, които сме правили. Последното на "Алфа рисърч" в инициативата "25 години Свободна България" показа, че 44% от българите в момента одобряват комунизма, а само 14% не го одобряват. Естествено е да няма единна рефлексия към този исторически период, но въпросът е защо одобрението на режима е толкова високо.

Защото не постигнахме обществен консенсус за близкото минало?

Това е абсолютната диагноза. Нямаме обществен консенсус, защото средите, които охраняват миналото на БКП/БСП и знаят, че чрез това минало тя се легитимира, не позволяват да се каже истината за това какво е представлявала. И то не само след 1944, а още от болшевизирането на партията през 1919. Поредица от престъпления и терор, които тази партия инициира и които са добре платени от Москва, ще цитирам само атентатът над "Света Неделя". Фактът е, че БКП е дъщерна фирма на Коминтерна, а не българска политическа партия. Заради това, че нямаше иницииран голям обществен дебат, заради образованието по история и заради това, че много малко медии поддържат аналитична линия към темата, идват абсолютните деформации на това, което върви в общественото пространство. То е доминирано от Ниагарския водопад на спомените на бившите партийни функционери, които са навсякъде, смешни с тяхната лъжовност и самооправдателност. Не случайно всички български социалисти гласуваха както против закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен през 2000 г., така и против приемането в 40-ото Народно събрание през 2008 на решението за подкрепа на Пражката декларация за европейска съвест и осъждане на комунизма, инициирана от Вацлав Хавел.



Защо голямата част от медиите участват в романтизирането на комунизма, рециклират номенклатурата, връщат дори лицата на журналистиката от онова време?

Само в България има такова нещо. Във всички страни, които са се справили с миналото си, в Средна Европа и в Румъния, имат друг политически климат, други реакции на младото поколение към проблемите на новите демокрации, друго поведение в обществения и професионалния живот. Надявам се за нас все още да не е фатално късно, въпреки че е голямо изкривяването на обществените нагласи - апатията и особено неразбирането до каква степен комунизмът има своите мимикрии. Не присъства разбирането как бившият партиен елит се превърна в икономически, как финансовите престъпления и банкрути на България от този период повлияха на нашия много нисък старт в свободата и демокрацията. Кой може да направи нещо за това, че се рециклират старите елити? Освен това в парламента и в ръководствата на партиите има високо представителство на Държавна сигурност. Да не говорим колко са най-високопоставените политици и историци, свързани с ДС...

Може да се повярва на теорията, че един режим се изявява най-ярко след падането си! Ако имаше читава лустрация, ако имаше преди всичко обществен дебат и променени учебни планове и учебници, тогава щяхме да имаме друго усещане в обществото, друго разбиране и други реакции на тази съвременност. През тези 25 години останахме малцинство хората и медиите, които искат радикален обществен дебат не само върху историята на комунизма, а върху наследството от комунизма. И не успяхме да създадем силна и работеща стратегия за промяната на това статукво. Не успяхме и да превърнем знанието за близкото минало в интелектуален разрез на обществените процеси.

А може ли да търсим обяснение на това във факта, че демокрацията не е била извоювана тук, а пусната, както казва Георги Господинов, така както са пускали портокали?

И да, и не. Историята е интерпретативна наука. Аз мисля, че огромна част от гражданите на България, особено в края на комунизма, осъзнаваха, че това е една огромна лъжа. Че номенклатурата владее България. Винаги съм приемала комунизма като тип феодализъм, защото това е едно общество на привилегиите, на кръгове от "хранени хора", които обслужваха всички възможни сфери на политиката, на икономиката, на медиите, на образованието, на културата. Никой нямаше истински равен старт, да не говорим за липсата на каквато и да била свобода. И облъчването от една пропаганда, за която разбираме, че и водещият партиен елит накрая не вярваше. Към края на режима те окопаваха единствено себе си и собствените си фамилии.

А дали е била спусната свободата? Не можеш да спуснеш нещо там, където няма нищо да поникне. Не садим борчета в пустинята, нали? Имаше достатъчно хора навсякъде в България, които усещаха ужасната демагогия, непрекъснатият натиск, пълната безперспективност на комунизма и търсеха да тръгнат в друга посока. Че не можем да ги наречем дисиденти, това е друг въпрос. Много е сложен проблемът, особено когато в душите на хората има огромно огорчение, защото все още нямаме стандарта на европейска държава. Но не това е мерилото и критерия, който трябва да приложим. Защото това каква е нашата свобода и демокрация сега е в огромна степен предопределено от силата и мимикриите на комунизма в днешно време. От това че нямахме подготвен политически елит, който да смени онези, които след като се прекръстиха в черква, подготвиха и трето поколение във властта. За 25 години имаме управление на демократичните сили само 4 години и 9 месеца. Старите нови не позволиха формирането на съвременна политическа сила, която да не е заложник на миналото.

Когато говорим за цялостната оценка за комунизма не само в национален мащаб, спомням си какво казваше Збигнев Бжежински с една дума за наследството на комунизма:деморализация. И върху това много си заслужава да се говори: какъв е спектърът и каква е дълбочината на тази липса на морал, която остана като утайка от това минало - дали е минало несвършващо.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И адвокати за всички! 1 И адвокати за всички!

Американският адвокат Фред Рууни, наречен "Бащата на правните инкубатори", и неговият принос в обучението на юристи за социални каузи

17 яну 2020, 14747 прочитания

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 3059 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
от архива: ГДР - 1989

Какво се случи в страната в годината на падането на комунистическия режим

Още от Капитал
Млякото и яйцата ще са след 30 минути на вратата ви

Заради коронавируса онлайн търговията с бързооборотни стоки преживява страхотен бум в цял свят

Рекламна спортна пауза

Как ще се отрази на рекламните инвестиции отменянето на големите спортни събития през годината

Чиновници в излишък

Държавната служба е желана заради сигурността по време на криза и гарантираната заплата

Магистрала без правила

"Хемус" вече се строи и планът на властта е да бъде готова след четири години. Цената обаче е заобикаляне на законите и непрозрачно харчене на милиарди левове

Домът, моят приятел

Виртуална изложба представя погледа на тридесет фотографи към дома като "жив организъм"

Кино: "Едно последно парти"

Антиромантична комедия за щастливото време в Ню Йорк

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10