За стърчането на един соц символ
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

За стърчането на един соц символ

За стърчането на един соц символ

Омагьосаният кръг, в който се въртят решенията за паметника на НДК, осветява липсата на различни гледни точки към миналото

Зорница Стоилова
9747 прочитания

© Надежда Чипева


"Крещим, че искаме да сътворим едно по-добро бъдеще, но това не е вярно. Бъдещето е само безразлично празно пространство, което никого не интересува, докато миналото е изпълнено с живот и лицето му така ни дразни, възмущава, наранява, че искаме да го разрушим или преобразим. Искаме да бъдем господари на бъдещето само за да можем да променим миналото."

Бихме се обзаложили, че чешкият писател Милан Кундера, без да знае, е написал тези редове в "Книга за смеха и забравата" за паметника на НДК. Точно така, за онова монументално чудовище с много имена, от които най-малко му прилича рожденото му - "1300 години България", върху чието гигантско туловище днес се водят идеологически, експертни и граждански битки.

Една от многото иронии в тази превратна история е, че многокрилият започва да се разпада още в деня на откриването си през 1981. Когато пожарникарите измиват фугите на каменните плочи с мощна струя, за да го лъснат за пред партийния елит, а Тодор Живков се мръщи на недовършените дупки по върховете му. Оттогава паметникът живее странен живот на противоречия и обрати в сърцето на София. А през последните десет години общинската управа се върти в омагьосания кръг на собствените си решения за съдбата му, нито едно от които не изпълнява. Така например миналата седмица реши да поръча "зелена" ограда, която да го скрива от очите на хората. Тази седмица се отказа (вижте цялата хронология на дилемата "да се събори или запази" в таймлайна).

Не че участта му е тест с един възможен отговор. Oсвен неугледния си вид паметникът има много причини да дразни и възмущава. Като изключим ръждата на занемарата, той е обрасъл с един куп символи, смисли и противоречащи си прочити на миналото. Като добавим и че при направата си монументът е глътнал в търбуха си друг един мемориален комплекс (на загиналите войници от Първи и Шести пехотен полк в Балканските и Първата световна война), който никога не е бил възстановен, става съвсем сложно да "продължаваме напред". За всички вдигнати в почуда вежди опитахме да резюмираме драмата на "1300 години България" в няколко въпроса, разбираеми и смилаеми за човек, който живее в този век.

Защо толкова врява за един паметник

Не е за паметника, за паметта е - какво да помним, какво да изтрием, какво да правим с неизговореното, недовършеното, незапочнатото.

"Имаме право да помним, но и имаме право да забравим някои моменти от своето минало", казва политическият антрополог и преподавател в Нов български университет доц. Васил Гарнизов. За него запазването на този паметник е знак за срамната сделка от Кръглата маса (политическите консултации след падането на комунистическия режим - бел. авт.): "Да, ще правим преход, но няма да закачаме стария елит. Няма да наказваме семействата на диктаторите, няма да пипаме хората, които репресираха, и т.н." А грамадата от стърчащи бетонни плочи и железа днес е символ на срама - за това, че сме били мегаломани, че сме смачкавали инакомислещите, че сме направили възродителен процес. "Този паметник носи памет и за провала на българските архитекти и скулптори от онова време - за неуспеха им да цивилизоват политическите диктатори, за неспособността им да обуздаят простотията на тодорживковщината, на поколението на Априлския пленум", добавя той.

А професорът по история в Американския университет в България Евелина Келбечева намира в саморазпадането на ожесточено оспорвания паметник, който уж е трябвало да внуши чувство за безсмъртност на исторически събития от 1300 години, доказателство за мимолетността на този тип представяне на историята. "Паметникът е анахроничен още в момента, в който се прави като част от мегаломанската политика на късния комунизъм в България, този път съвсем доморасла. За мен този паметник е част от ескалиращата монументална пропаганда на един фалирал режим, който прикриваше пропадането си с гръмки, еклектични и скъпи т.нар. дългосрочни културни проекти", отбелязва тя. 

Но сред това монументално соц наследство има редица паметници, към които обществото отдавна и недвусмислено е показало отношението си. Като започнем от взривения мавзолей, минем през бюстовете и главите на Ленин, които населяват самотния двор на Музея на социалистическото изкуство, и стигнем до пазената в пазвите на ВМЗ Сопот статуя на Георги Димитров, към която местният учител се затърчал с кофа боя още на 10 ноември. Защо за "1300 години България" да е толкова трудно да се запрати при другите?

Ами като за начало, защото има жив автор, който, разбираемо, активно го брани вече и на втора съдебна инстанция. Подпира го Съюзът на българските художници (СБХ) начело с идеолога и изпълнител на тези монументални културни концепции Светлин Русев. С нафталинени аргументи и пропити с патос декларации те се борят срещу всеки опит гражданите да изкажат мнение за собствената си публична собственост. СБХ наричат например организирането на отворен конкурс за идеи как да се реконструира пространството "нелепа демократичност". Обявяват се против обществено допитване за съдбата на паметника, защото подобни решения следва да се взимат от "компетентни лица, хора с ерудиция и висока култура". А в свой текст по темата Светлин Русев заплита конспирацията, че негативното отношение към монумента било формирано още от върхушката на Политбюро, която била против Людмила Живкова, а после бил политизиран от "кръстоносците на демокрацията". А също и че самият Тодор Живков не бил щастлив с резултата и го наричал "онова бесило пред НДК".

"Старата художествена хранена гилдия пази себе си - не че някой ги е застрашил особено - и тук играе на тънката струна на собствените си "естетика и новаторство". Нарича всяка гражданска акция и карнавализация на комунистическите паметници "вандализъм". Не може да прочете графитите нито социално, нито политически", казва по този повод проф. Евелина Келбечева. Според нея затова целият дебат е непродуктивен, не създава, нито трансформира разбиране за "памет", а по-скоро показва с каква последователност бившата номенклатура,  която продължава да си живее прекрасно и сега, брани позициите си. "Имаме работа с абсурден казус: местният парламент вземе решение за нещо, след което не го изпълнява - същото важи и за Паметника на Съветската армия - или една гилдия започва да плаче носталгично върху саморазрушаващите се тотеми и гражданите на България трябва да дават милиони за тяхното реставриране и лъскане", продължава тя. "Ако питате мен, по-скоро бих го оставила да се саморазруши. Това е естественият път на този паметник. Но по-умно би било да попитате само младите хора днес - тяхно трябва да е решението - те ще живеят в пространството, което ние им завещаваме", казва проф. Келбечева.

Кой разказ ще победи

Не знаем, и двете агитки са гласовити, а трета трудно се чува.

Арх. Павел Янчев е от хората, които не вярват, че може да има само един прочит на историята. "Съществуват множество различни разкази, които често си противоречат, и ние вероятно ще продължим да живеем, анализирайки едновременно всички тях. Не можем да извадим паметника от политическия контекст", казва той. Според него обаче в сегашния дебат се сблъскват две полярни тези и привържениците им държат непременно тяхната собствена да "победи" в публичното пространство. "За да бъдеш разпознат като дебатиращ по въпроса, трябва да се впишеш или в едната, или в другата гледна точка. Както и в миналото, има "правилен" и "грешен" анализ на социалистическото изкуство, а това води до липса на смелост за различна гледна точка. Липсват тези за нов прочит", категоричен е арх. Янчев. Той обаче оценява, че самата идея за трансформиране или демонтиране на паметника е направила темата интересна за медиите и видима за обществото. "Това е и силата на публичното градско пространство - то присъства еднакво силно за всички граждани, независимо дали са експерти или не. Ако преди се е обсъждала само в тесни кръгове, сега присъства в лекции, дискусии, текстове. Ако скрием паметника зад ограда или го сринем, тогава дебатът за историята и паметта отново ще се завърне в маргинални и експертни кръгове без участието на обществото", смята архитектът. 

Има ли други варианти освен "да се събори" или "да стърчи така"

Има и те ще дойдат от поколенията, които са достатъчно отдалечени и от двете воюващи страни.

Младите архитекти от сдружение "Трансформатори" например вярват, че могат да канализират цялата негативна енергия, която витае около това място, и да я превърнат в нещо позитивно. "Ние сме от поколенията, които са по-дистанцирани физически и емоционално и гледаме на нещата като артефакти. Защото това е някаква следа, която дава идентичност на града", казва арх. Мартин Ангелов. "Ние не се опитваме да гледаме възторжено и патетично на миналото и смятаме, че приемането му е най-добрият начин да се отлепим от него. Иначе продължаваме да живеем там", допълва и арх. Делчо Делчев.

"Трансформаторите" смятат, че през този сложен казус могат хем да предложат съвременен модел на грижа за публични пространства, хем начини да се гледа по куул на миналото и да се минимализира идеологическият хаос. Защото, ако воюваме с паметниците вместо с хората, които въплъщават стария елит, се борим с вятърни мелници, казват те.

Според сдружението двата казуса - на войнишкия и на социалистическия паметник, се преплитат не само исторически и не може да има решение, което включва единия, а изключва другия. Затова идеята им е да ги съберат в музей на историята на мястото. "Един от бетонните обеми на паметника е кух и искаме в него да може да се влиза. А вътре да има огромен макет на войнишкия мемориал, който показва как е изглеждало мястото преди с казармите. По стените да има информация, архивни снимки, разказ кой кога го е съборил и защо", обяснява арх. Ангелов и отсича: "Искаме да възстановим правдата, но по интелигентен начин."

 
"Не знам дали хората не се дразнят на този паметник и защото той носи тежкия образ на неподдържания паметник. Отказал си да го стопанисваш, защото си отказал да припознаеш собствената си история или да я анализираш.".

Павел Янчев, архитект

Автор: Капитал

"Крещим, че искаме да сътворим едно по-добро бъдеще, но това не е вярно. Бъдещето е само безразлично празно пространство, което никого не интересува, докато миналото е изпълнено с живот и лицето му така ни дразни, възмущава, наранява, че искаме да го разрушим или преобразим. Искаме да бъдем господари на бъдещето само за да можем да променим миналото."

Бихме се обзаложили, че чешкият писател Милан Кундера, без да знае, е написал тези редове в "Книга за смеха и забравата" за паметника на НДК. Точно така, за онова монументално чудовище с много имена, от които най-малко му прилича рожденото му - "1300 години България", върху чието гигантско туловище днес се водят идеологически, експертни и граждански битки.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

5 коментара
  • 2
    tsvetko_51 avatar :-|
    tsvetko_51

    Чета и си мисля, че се предлага не знам дали най-доброто възможно решение, а именно, да се отложи въпроса.
    И не че съм против отлагане, макар че личното ми отношение е да се махне, но въпроса е, че за да стърчи все пак в този безобразен вид, без да носи доста мрачно внушение за нашата страна, би трябвало поне както се прави с историческите разкопки, да има нещо като пано/пана, на поне два езика, които да обясняват на преминаващите, че това е остатък от някакъв паметник, за който нацията още не е взела решение има ли някакъв смисъл от него и дали да остане за поколенията или да се премахне.
    Колкото до МОЧА, там според мен нещата са ясни, само махане, няма какво да се мисли.

  • 3
    mickmick avatar :-|
    mickmick

    Демокрацията ни е нефелна. Щом 25 години не може да реши един толкова елементарен проблем. Ако ще го държат тоя паметник - трябва да го оправят, а не да го заграждат с жив плет. Ако ще го взривяват - да го направят.

    Това сегашното е простотия. Не знам колко си милиона за ремонт на площада пред НДК се дават и накрая - това разпадащо се нещо, ще бъде оставено да загрозява всичко.

    Ако държавата ни не може да реши един толкова елемтарен проблем.. 25 години.. значи държавата ни не става за нищо.

  • 4
    xqv31309910 avatar :-P

    Паметникът символизира както 13-вековното ни минало, така и нашето бъдеще. Паметникът се разпада, разпада се и нацията!
    ---
    Само не разбрах как е никнейма на скуплтурното недоразумение "петоъгален *ник" или "шестоъгълен *ник"
    ---
    Любопитен съм също така какво е мнението на фризираното недоразумение за скулптурното такова...

  • 5
    pavelan avatar :-|
    Павел Антонов

    Паметникът в сегашния му вид е най-правдивото монументално материално изображение на безформената монолитна мрачна разнебитена грозна омраза, която слепя хилядите съдби като бетона на Слънчев бряг и тегли назад и надолу най-вече малцината си собствени синове и дъщери, посмели да имат лица, да прогледнат и да погледнат нагоре. Да, прилича на опушена стара нескопосано скована бесилка, която хем се разпада, хем стърчи за назидание. Непременно трябва да остане, и да се полират недооткраднатите черни мраморни плочи, за да може всеки да се огледа в тях.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK