С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
3 26 дек 2015, 12:00, 8350 прочитания

Първата важна битка, която трябва да поведем, е да си запазим достойнството

Режисьорът на българския претендент за "Оскар" "Съдилището", Стефан Командарев пред "Капитал"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Профил

Стефан Командарев е роден в София през 1966 г. Той е режисьор  на много документални и игрални филми. Хоноруван преподавател е в кино департамента на Нов български университет. Член на Европейската филмова академия. През 2011 година преминава обучение по кинопродуцентство в престижната програма EAVE – www.eave.org. Основател на продуцентска компания "Арго филм".
 
Игралният му дебют "Пансион за кучета" е представен на Берлинския кинофестивал, програма Форум. Документалните му филми "Хляб над оградата" и "Азбука на надеждата" получават престижни международни и национални награди. Вторият му пълнометражен игрален филм  - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е сред най-разпространяваните български филм в света и е продаден за разпространение в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди.
Това, с което режисьорът Стефан Командарев печели приятели, на първо място, е фактът, че е земен човек, с когото може спокойно да се говори на различни теми. Като документалист има вкус към детайлите - онези дребни неща от всекидневието ни, които обясняват нещата, които ни се случват и не ни се случват. Не му липсва здравословна доза дързост и смелост да съизмерва работата си с европейския и американския кино пазар. Той е човек, който прекрачва граници и се стреми да казва истината, да провокира мислене, да пробужда състезателен дух.

Филмът "Съдилището", с който Командарев кандидатства за чуждоезиков "Оскар", не е просто филм за границата, а киноразказ за съвестта, която времето не погребва под отломките на отминалото. Избрахме да разговаряме с него в последния ни брой за годинаUntitled winword 3та, защото освен смел режисьор е и човек с интересен житейски път. Завършил Медицинската академия в София през 1993 г., през 1998 се дипломира кино и телевизионна режисура в Нов български университет. Срещнахме се с Командарев дни преди да бъде обявен шортлистът на кандидата за чуждоезичен "Оскар". Филмът не бе избран в деветката. Предишният филм на режисьора "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (2008) успя да влезе в краткия списък (шортлист) за номинациите преди няколко години. Командарев е автор и на редица документални филми: Русенска кървава сватба (2009 г.), Градът на жените баданте (2009 г.), Азбука на надеждата (2003 г.), Хляб над оградата (2002 г.) и др.В на пръв поглед мрачните му сюжети всъщност има много надежда за бъдещето.


"Светът е голям и спасение дебне от всякъде", "Съдилището" -  за втори път ваш филм кандидатства в конкурса за наградите "Оскар" в раздела за чуждоезичен филм. Какъв е смисълът за вас от участието?

Да си българският кандидат за "Оскар" е огромна чест, но и огромно задължение. Когато разбрахме, че Националният съвет за кино ни избра да бъдем българското участие за "Оскар", естествено се зарадвахме. Захванахме се да подготвяме кампанията на "Съдилището", започнаха да идват първите фактури от Америка, а ние имахме 1800 лв. в сметката си в този момент и беше страшничко, но за един месец успяхме. Направихме първо страхотна кампания в България, за да можем чрез нея да намерим финансова подкрепа. След това направихме една много достойна, по мнението на всички наши приятели и PR-ите ни в Америка, кампания на "Съдилището" там. По техните думи това е най-добрата кампания на български филм до момента. На важното, което искам да кажа, е, че една птичка пролет не прави. Всяка година трябва да има българско предложение за "Оскар" и то да има силна и достойна кампания. По този начин нещата се натрупват и имаме шансове да достигнем до някакви трайни успехи.

Какво в мисленето на един режисьор трябва да се пречупи, за да излезе отвъд пазара тук, дори извън Европа и да предложи свое произведение в претоварения от заглавия и взискателен американски пазар?



Няма лесен отговор на този въпрос. Няма и лесна рецепта. Основното условие за един режисьор да направи добър филм е историята да бъде много лична и той да бъде много искрен. Тоест да няма нищо фалшиво в това, което е на екрана, защото той не търпи фалш. Оттам нататък лентите, които имат успехи по фестивали, обикновено са филми, които разказват истории, в които има нещо характерно, интересно за държавата и в същото време са универсално разбираеми по цял свят. Иначе на моите студенти в НБУ се опитвам да им обясня как няма никакъв смисъл от съществуването на техните филми, ако те не ги пращат непрекъснато да пътуват по света, да участват и кандидатстват по фестивали. Защото това е и смисълът на тяхното израстване като режисьори - да ходят на фестивали, да видят какво се случва по света, какво правят техните колеги, да си отворят хоризонта и да натрупат опит. Да правиш твоите важни, лични, искрени филми и те да пътуват, това според мен е част от формулата. За да стане един човек добър режисьор, не трябва да има никакви вътрешни съпротиви да се мери със света, с това което се случва в киното извън страната, в която живее и работи.

Имали ли сте усещането, че сте достигнали таван на развитието си тук и той ви спира да вървите напред, да се развивате?

Това много зависи от човека. По кои критерии избира де се мери. Аз лично непрестанно гледам световно кино. Член съм на Европейската филмова академия, получавам и оттам филмите всяка година. На мен това са ми критериите - какво се случва по света. Човек сам си слага рамките и това е голям проблем, част е от нашия провинциализъм. И все пак няма нищо по-лошо от това човек да се взема прекалено на сериозно и много да си повярва. Познавам прекрасни творци, актьори, които са направили един добър проект, една добра кино роля, една две добри роли в театрални постановки, след това си повярваха много и вместо да продължат да работят със същите темпове и хъс, те тръгнаха да лежат на стари лаври и нещата се пречупиха с лош знак за тях. Давам само един такъв пример с актьорската професия, но в много сфери има такива. Случва се и при режисьори, сценаристи, писатели и т.н. Най-добрата рецепта е да си вечно недоволен от постигнатото, да се бориш с много хъс да ставаш по-добър и да постигаш повече. Колкото по-голям професионалист е един човек, толкова по големи съмнения има към работата си и обратното, тези, които са най неподготвени, са убедени, че правят гениални и велики неща.

Кои модели, клишета за България и българите разбива "Съдилището"?

Съвсем скоро Академията по психоанализа и психотерапия - Мюнхен съвместно с Музея на киното в града организира прожекция и психоаналитично обсъждане на филма "Съдилището". Изключително интересна дискусия със задълбочени и различни анализи на филма. Тезата на мюнхенските психоаналитици за "Съдилището" беше озаглавена "Млякото свърши". Защо? Има един епизод, в който цистерната на Митьо (бел. авт - героят на Асен Блатечки в "Съдилището") беше празна и нямаше мляко. Тази празна цистерна за тях се оказа метафора. Мюнхенската публика виждаше България като земя със суха гръд, която не ражда. В началото това ми се видя малко странно и шокиращо, но после като се замислих, то е общо взето така. Когато човек пътува извън София, много често може да види точно това: изоставени села, запустели домове, училища…

Жените във филма са загубили способността си да бъдат майки - една умира млада, друга изоставя детето си, а трета ражда мъртви деца. Такава ли е и страната ни за нас? Със суха гръд и празна утроба?

Другата тема бе за младите. Могат ли в България те да се справят с наследството, оставено от родителите им и да продължат въпреки завещаните вини, загуби и травми? За да започнем да променяме нещата на първо място не трябва да имаме проблем с истината и казването на истината… Иначе ако трябва да отговоря какви клишета е разрушил моят филм, за да съм честен, ще ви кажа, че ми е много трудно сам себе си да оценявам. Това публиката има право да го направи.

Харесват ли хората истината, която показва филмът?

Всичко е въпрос на съпротива, вътрешна, лична. Всички сме съгласни, че такава България не ни харесва, не приемаме тази действителност. Оттук нататък всеки от своята позиция и в зависимост от това какво прави би могъл да се опита да помогне тя да се промени. Аз от моята позиция като режисьор мога да направя така, че в моите филми да не спестявам истината и да показвам нещата такива, каквито са. Това според мен е първото условие. А киното е много мощен начин на въздействие. Много по-мощен от статистики и сухи цифри.

Казвате, че филмът е реалистичен, а не песимистичен, но една от героините казва друго: "Знаеш всичко, помниш всичко, така ще се побъркаш... затова забравяш."
Докъде да помним и какво да забравим? Докъде да сме реалисти и какво да забравим, за да вървим напред?


Всяка забрава е един вид опиум. Поемаш наркотик и заспиваш. Ако искаш нещо да променяш, трябва да бъдеш буден. Пътят към спасението, което дебне от някъде минава през реализма, за да видиш дали не се самозалъгваш в това, което се случва в тази страна в момента и в последните 10-15 и повече години. Ако сравня двата филма - "Съдилището" и "Светът е голям…", "Съдилището" е по-мрачен филм. Много по-реалистичен. За мен обаче финалът на филма е изключително оптимистичен. Когато младият мъж Васко сяда и пише писмо. То е символ на надежда, че това поколение, което е родено и израснало след 89-та година ще поеме както греховете, така и отговорностите за настоящето и бъдещето на страната. Има и нещо интересно, което усещам извън България, но не и тук. Най-интелигентните събеседници, които са били на дискусии след показването на филма, са били българи в Англия и Америка. Млади интелигентни хора, мислещи, със страхотни въпроси, които правят дискусията интересна и пълноценна. Единственото лошо е, че те не са в България - избрали са Лондон и Лос Анджелис.

Как можем да ги върнем тук?

Нямаме друг шанс. Остава ни да се надяваме, че ще пожелаят да се върнат. Като цяло нямам усещането, че нещата в България се развиват добре, но аз не обичам да глобализирам. Мога да кажа какво аз се опитвам да правя в моята работа, в моето семейство, с моите деца - опитвам се да правя правилните неща. В моите филми да казвам истината, моите деца да ги възпитавам по такъв начин, че те да знаят, че светът е едно прекрасно място, с много възможности. Те могат да пътуват и сега пътуват с мен. Уча децата си, че тук е домът им, и те го усещат. Днешната ситуации с всички деца, които отиват да учат в чужбина, ме връща назад във времето, през Възраждането, когато много семейства също са пращали децата си да учат в Чехия, Германия, Австрия. После тези хора са се върнали тук и са станали "Строителите на съвременна България". Ако спра да вярвам, че подобен модел е възможен и сега, трябва да се откажа да работя, да правя каквото и да било. Не съм абсурден оптимист, но не мога и да кажа, че не вярвам, че има някакво спасение.   

Хората търсят във филмите отговори, мъдрост, провокация. Къде е посланието във вашето кино?

Дано да е така, защото наскоро ми попадна статистика, че сме на последно място в ЕС по купуване на книги. Хората почти нямат възможност да отидат на кино и да гледат филми. А всички това, което се нарича култура, изкуство и образование, е това, което превръща една общност от хора в народ и нация. Аз винаги съм твърдял, че през последните години сякаш има тотален консенсус у всички политически партии, че изкуството, културата и образованието са последните дупки на кавала. Тези три неща трябва да са на челно място, защото без тях нито икономиката, нито политиката, нито бизнесът ще вървят напред. А когато това е изтикано в ъгъла и се бори за оцеляване и съществуване, резултатът е лош и се вижда.

Кои са събитията, случките, които бяха ключови и белязаха промяната през годината?

Това, което следя със страх, е всичко, случващо се със Сирия. Страхувам се, че струпаното напрежение на турско-сирийската граница може да се окаже повод за започване на война. В момента всички политически лидери в Америка, Европа и Русия са хора, които нямат опит с война. Това е поколение изцяло израснало в мир. Поколенията, които са имали опит с войни, са знаели, че най-ценното нещо е мирът, и са полагали големи усилия да се пази. Сегашните политически лидери нямат този опит и това ме притеснява. Следя и новините за голямата бежанска вълна. В Ирак и Сирия умират много хора, те бягат и се спасяват към Европа. Това е предизвикателство, пред което сме изправени.

България е в сянката на всичко това, което се случва в Европа и Близкия изток. На този фон тя има други сериозни проблеми. Най-важният - високото ниво на бедност. Това винаги ме шокира, когато пътувам из България. Ниските възможности и за образование, и за съществуване въобще. На такава основа лесно се губи сигурност и се пораждат страхове. Затова и на имигрантите се гледа като на хора, които ще дойдат да ни вземат хляба. Когато си беден и изплашен, много лесно можеш да обвиниш различния, другия за виновен за това, което ти се случва. Бедността най-много ме притеснява, защото тя оставя отпечатък върху всичко и най-вече върху мисленето на хората.

Другото нещо, което сериозно ме притеснява, е изключително малкото внимание към образованието и културата.

Има ли хора със смели граждански позиции и роли, които бихте отличили?

В България не бих казал. Аз и през последните месеци много пътувам, но в малкото седмици или месеци, в които съм тук в България, ми прави впечатление, че в публицистичните предавания по телевизията се канят едни и същи хора, които предварително знаят какво точно ще кажат и каква позиция ще заемат. Всеки път се надявам да чуя нещо по-различно и по-ново, но почти не се случва.

Кои са битките, които да поведе обществото ни, за да се освободи от тежестите и зависимостите си и да промени живота си?

Като общество първата важна битка, която трябва да поведем, е да си запазим достойнството. Ценностите на демокрацията са нещо, което е достижимо само ако има едно ниво на стандарт на живот, на култура, ценности. Ние в момента живеем на ръба на оцеляването. Трябва да се борим не само да променим бита си, но и за стандарт на култура и цивилизованост. Без това опасността за нас като общество е да затънем в гетото, където властват едни други закони. И това трябва да се случи сега, защото после ще е късно. Важно е също да се възстановят ценностите, защото един от най-големите проблеми, които се случиха през последните десетилетия, е тотален разпад на ценности - добро/лошо, поведение достойно за уважение, недостойно за уважение, красиво/пошло. В момента, в който изчезнат ценностите, на тяхно място идват фалшиви ценности. Вакуум няма. За мен това е спешното за България като държава и за нас като общество. Оттам нататък другото най-важно за света е да има мир. Много от мислещите хора в Западна Европа, с които съм говорил през последните месеци, най-много се притесняват от това да не започне война.
 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 2202 прочитания

Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание Ралица Матеева: На учениците трябва да се даде шанс сами да произвеждат съдържание

Учителката от СОУ "Ангел Кънчев" в Русе Ралица Матеева пред "Капитал"

13 сеп 2019, 3040 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
(Р)еволюцията на фермерите

Мрежата на хората, които променят земеделието, връщайки го обратно към природата, расте. Вижте историите на трима от тях

Още от Капитал
LVMH тества границите на лукса

Може ли шик конгломератът да се разрасне още

Uber вече не е готин

Лондон удари силно Uber и вече има нови, по-евтини приложения за споделени пътувания

Да пазиш традицията "Под Балкана"

Животновъдната ферма на семейство Кулови край Карлово е затворила целия цикъл на производство

От какво боледува педиатрията

За лечението на 1.2 млн. деца в България се отделят само 11% от бюджета на здравната каса

20 книги в навечерието на 2020

Списък с книги от последните месеци и все още непреведени световни заглавия

Кино: "Славни времена"

Романс по френски с пътуване в човешкото време

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10