Димитровград: Непознатият фронт на бежанската криза
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Димитровград: Непознатият фронт на бежанската криза

Групата афганистанци, водена от Шефил Булла Шафак, чака влака за Белград. Те са част от над 1000 души, преминали сръбско-българската граница от Коледа до сега

Димитровград: Непознатият фронт на бежанската криза

На броени километри от София стотици тайно преминават границата със Сърбия

Мартин Димитров
17829 прочитания

Групата афганистанци, водена от Шефил Булла Шафак, чака влака за Белград. Те са част от над 1000 души, преминали сръбско-българската граница от Коледа до сега

© Цветелина Белутова


Димитровград в Източна Сърбия е притихнал в навечерието на Бъдни вечер, която по стар стил се празнува в началото на януари. Няколко души кръстосват улиците в проливния дъжд, който разтопява първия януарски сняг, за да направят последни предколедни покупки. Но не са единствените. Пред жп гарата в града спира минибус, от който изскача русо момиче в оранжево яке и с жест подканва малка група мъже да слязат.

Това е Свеня, част от малка група доброволци, пристигнали чак от Кьолн, Германия. Изминали са почти 2000 км в изморителен двудневен път в навечерието на Нова година, за да помагат на пристигащите от България бежанци на сръбската граница. Седмината афганистанци, които слизат от немския минибус, са единствените, пристигнали на 7 януари - студеното и дъждовно време, както и придошлата погранична река Гинска, са довели до многократното намаляване на пристигащите. Мъжете дават пари на Свеня и другите доброволци с нея и сядат да чакат влака, докато единственият сръбски говорещ доброволец купува билети до Белград.

В десетте минути, които ги делят от отпътуването на влака, един от афганистанците се съгласява да говори с екипа на "Капитал", като в разговора ни помага един от доброволците. Али също е от афганистански произход, но живее от години в Сърбия. Освен дари - единия от официалните езици в Афганистан, той говори свободно сръбски и английски и задава въпросите на мъжа, който се представя като Шефил Булла Шафак. Разказва как с групата си са прекосили България за 54 часа, пеша. Наложило им се е да изоставят някои от по-възрастните хора, но ни уверява, че са запалили огън и са ги оставили в пограничната зона, за да бъдат намерени възможно най-бързо от граничарите. След групата пуснали кучета, но успели да се измъкнат. Шефил твърди, че не са използвали услугите на каналджия.

Време за повече въпроси няма - влакът за Белград надува свирка и мъжете, в новите си обувки от доброволците, се качват. По-късно Свеня и приятелите ѝ Розалина, Мириам и Билал - всичките от Кьолн - ще ни разкажат как мъжете са пристигнали рано сутринта, с измокрени от пресичането на реката крака. Поспали са, яли са само бисквити и са приели с благодарност новите обувки, но са бързали да продължат напред към Германия - "обетованата земя" за повече от милион души само през последната година.

@@galwidg:[email protected]@

Тайният маршрут

Добре дошли на един от непознатите фронтове на бежанската криза в Европа. Пътят през Македония, Сърбия и Унгария (а след като Будапеща затвори границите си - Хърватия и Словения) към Западна Европа, по който минаха няколко десетки хиляди мигранти, доби популярност като "балканския маршрут" през лятото на 2015 г. Докато медиите и много неправителствени и правителствени организации от Европа и региона концетрираха вниманието си към този маршрут, за Димитровград не се чуваше. Въпреки че е на по-малко от час път от София, а оттам минават средно по стотина души всяка седмица, за този маршрут не се знае почти нищо и в България.За пръв път за Димитровград се заговори в началото на ноември, когато Белградският ценър за човешки права (БЦЧП) излезе с критичен доклад за отношението на българските гранични власти към бежанците. Поръчаният от клона на британската благотворителна организация Oxfam за Югоизточна Европа доклад се базираше на интервюта с общо 110 души, които споделяха едни и същи преживявания по време на преминаването си през България - българските граничари са били, стреляли и пускали кучетата си срещу тях, рекетирали са ги и са ги заплашвали с депортация. Първо от БЦЧП и Oxfam, а малко по-късно и от Amnesty International са приканвали българските власти, включително МВР и омбудсмана, да предприемат мерки към пресичането на подобни практики, но засега институционалният отговор остава един и същ - българските власти нямат данни за насилие по границите.

Такива обаче има Алис Бернар - доброволка от Канада, която помага на сръбската организация I am Human (IHO). Тя събира снимки и записва с камерата си разкази на мигрантите, които имат видими физически следи от насилие и ни показва част от тях. Те са като продължение на свидетелствата, записани от БЦЧП. "Как може такова нещо да се случва в страна от ЕС? Няма ли обществен натиск да се прекрати този ужас", пита Алис. Въпроси, които чуваме от почти всички доброволци, сърби или чужденци през целия ден. "През цялото време има хора, които се оплакват, че българската полиция им е отнела телефоните, парите, дори храната и водата", разказва и Тарек Мурат, създателят на IHO.

По думите му в последните четири месеца, откакто екипът му работи в Димитровград, е имало 27 статии по въпроса в европейски медии, но дори този публичен натиск не е довел до подобрение. Тарек, който е работил за Червения кръст в лагера край Зайчар на сръбско-македонската граница, преди да създаде собствената си организация, разказва, че подобни оплаквания са били рядкост сред хората, прекосили Македония и Гърция. В желанието си да предупредят бежанците за насилието на българска територия Алис и Тарек търсят начин да информират хората още при пресичането на турската граница.

Защо през Сърбия

Даването на съвети на бежанците как да пресичат безопасно страната обаче на практика е невъзможно и би означавало форма на каналджийство. За разлика от Сърбия, България не е официална транзитна страна и регистрирането на мигрантите е задължително. Голямата част от тях обаче не искат да бъдат засечени - ако отпечатъците им бъдат регистрирани у нас, това би означавало, че могат да станат обект на Дъблинското споразумение и да бъдат депортирани обратно в България, дори и да стигнат до Швеция или Германия. От разказите на доброволците от IHO и от статистиката, която поддържат, става ясно, че голямата част от преминаващите границата край Димитровград са мъже от Афганистан.

В последните години българската граница си спечели славата на място, където насилието срещу мигрантите е нормата. Търсещи закрила от страни като Афганистан пък гледат да минат "под радара", докато стигнат до Германия  - да бъдат заловени в България означава почти сигурен отказ на бежански статут. Последните публични статистики на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) от 2014 г. показват, че над 90% от афганистанците, кандидатстващи за статут у нас, не го получават. Освен всичко останало, въпреки че броят подадени молби за закрила в България е достигнал 20 391 през 2015 г. - почти двоен скок от 11 081-те кандидатствали през 2014 г., статут е предоставен на по-малко хора - 4708 през 2015 г. спрямо 5162 през 2014 г. Най-шокираща е разликата в броя на прекратените производства - през 2014 г. само 2853 души не дочакват решението за статута си, докато през изминалата година 14 567 души, или повече от 2/3 от общия брой пристигнали в България, продължават пътя си, без да дочакат края на процедурата си.

Част от тези 14567 души могат да си позволят каналджия за пътя на запад. Но друга, немалка част решават да поемат пеша по опасния път през Руй планина. Само от 25 декември до 13 януари 1056 души са пристигнали в Димитровград. От тях поне двеста души са били майки, деца, бебета и възрастни хора, които са имали тежки здравословни проблеми след преминаването на ледените води на реката.

"Има хора, които се оплакват, че българската полиция им е отнела телефоните, парите, дори храната и водата" - Тарек Мурат, създател на организацията I am Human
Фотограф: Цветелина Белутова

Посрещане по сръбски

"Сигурно ще намерят трупове в гората през пролетта, когато снегът се стопи", казва мрачно Александър Лович, координатор на една от по-големите доброволчески организации, които работят в града - Praxis. Един поглед от билото на хълма, на който е разположен бежанският лагер в Димитровград, към ниските, но остри зъбери на планината, постлани със сняг и обвити от мъгла, би накарал всеки да се съгласи с него. Александър хвърля цигарен фас на земята и със същия мрачен тон повтаря недоумението си от отношението на българските власти към бежанците. На въпрос как е реагирало местното население към наплива, той казва: "Първоначално хората се страхуваха и не знаеха какво става. После свикнаха." "Знаеш, че икономиката тук е ужасно слаба, а откакто минават бежанците, е малко по-добре", добавя той. Обяснява си различното отношение на сърбите към новодошлите с опита им от югославските войни. И той е слушал десетки истории за насилие срещу мигрантите в България, но тази, която му е направила най-силно (и лошо) впечатление, е следната. "Един от бежанците влязъл да си купи храна, бакалинът му взел парите, дал му хляб, но на излизане го причакал и го пребил, взел му парите и - представяш ли си - храната, която вече си бил купил", казва Александър, а тонът му вече е гробовен.

Разбира се, той не смята, че сърбите са светци. "И тук имаше насилие от страна на полицията, но с чуждестранните доброволци вдигнахме шум и смениха провинилите се полицаи. Знаеш, задници има навсякъде." В началото усилията на доброволците и организациите са били доста разпилени, но сравнително бързо се създава ред. Често се организира транспорт към Белград, където пък има изградени три бежански центъра. Храна, дрехи, обувки и други продукти не липсват - различните организации снабдяват редовно пунктовете, които работят директно с бежанците. По-сериозен проблем е нежеланието на сърбите да доброволстват. "В Сърбия младите хора работят на две места, за да оцеляват. Няма как да ги накараш да работят за без пари", смята Александър. Затова и IHO на Тарек и Алис набира доброволци от чужбина, основно по интернет и от уста на уста. Приютяват ги в къща, наета с дарения, където могат да си готвят и да си почиват вечерта. Тя играе и ролята на един от складовете, от които се разпределят дарените продукти и пари. А те заедно с чуждестранните доброволци не спират да идват. В четирите месеца, в които организацията е била активна в Димитровград, над 200 души са доброволствали там, включително германци, шведи и чехи.

Наближава здрач. Групата на Свеня, Розалина, Мириам и Билал си тръгва след два дни. Четиримата изморени чакат смяната им да приключи, за да се приберат за топла вечеря в къщата на доброволците. Сядат в буса си - няма нужда да стоят на студа, надали някой ще дойде повече тази вечер. "Другата седмица идва следващата група", казва Мириам с усмивка.

Димитровград в Източна Сърбия е притихнал в навечерието на Бъдни вечер, която по стар стил се празнува в началото на януари. Няколко души кръстосват улиците в проливния дъжд, който разтопява първия януарски сняг, за да направят последни предколедни покупки. Но не са единствените. Пред жп гарата в града спира минибус, от който изскача русо момиче в оранжево яке и с жест подканва малка група мъже да слязат.

Това е Свеня, част от малка група доброволци, пристигнали чак от Кьолн, Германия. Изминали са почти 2000 км в изморителен двудневен път в навечерието на Нова година, за да помагат на пристигащите от България бежанци на сръбската граница. Седмината афганистанци, които слизат от немския минибус, са единствените, пристигнали на 7 януари - студеното и дъждовно време, както и придошлата погранична река Гинска, са довели до многократното намаляване на пристигащите. Мъжете дават пари на Свеня и другите доброволци с нея и сядат да чакат влака, докато единственият сръбски говорещ доброволец купува билети до Белград.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

29 коментара
  • 2
    pmavrov avatar :-|
    mavro

    Ако бежанците минават през официалните пунктове няма проблем.Тук се говори за тези, които пресичат нелегално и от където им скимне, какво трябва да направят граничарите, да ги чакат с карамфили ли?Хайде елате в Странджа да видите какво е в гората, заприлича на бунище от преминаващите.

  • 3
    bawarec avatar :-|
    bawarec

    "Димитровград в Източна Сърбия" всъщност е ЦАРИБРОД в ЗАПАДНИ ПОКРАЙНИНИ.
    СПокойно може и трябва да си употребяваме българското име на градчето, както казваме Солун, а не Тесалоники и Одрин, а не Едирне.
    Да не говорим, че е прекръстено на сталинската подлога и акушерка на "македонския народ" Георги Димитров.

  • 4
    eoz35356083 avatar :-|
    Gligani

    Приемам статията като похвала за нашите граничари. Браво!

  • 5
    simin avatar :-|
    simin

    Добре е, че се поставя въпросът за насилието, упражнявано от страна на българските гранични власти към тези хора. Често пътувам в тази гранична зона и мога да потвърдя, че съм виждал следи от насилие по заловени от гранична полиция чужденци (връщани с редовните маршрутки от Калотина).
    Иначе, поразен съм за пореден път от географската неграмотност на журналист на "Капитал" - освен че градът е Цариброд (можеше поне в скоби да се постави), "пограничната река" е Нишава. За началото на Нишава има повече версии, но официално в българската географска наука е прието, че това, което отвъд Калотина често се нарича "Гинска", е НИШАВА.

  • 6
    snaip17 avatar :-|
    Latchezar Petrov Kostov

    Границата трябва да изглежда като граница - бодлива тел, система за котрол. Нейната цел е да пази България и начина и на живот (независимо дали си го харесваме) а не да е изпълнена с милосърдие и любов.

    Който иска да премине, трябва да го направи по правилата или сам поема риска и после няма какво да се жалва в разни организации. Европа трябва да пази ценостите си и тези, които искат да са част от нея трябва да ги приемат или да се върнат там откъдето са.

  • 7
    candid_59 avatar :-|
    candid

    Авторът не си е направил труда да провери, че българските граничари на западната граница НЯМАТ кучета, а също така и по граничната бразда няма патрули. Границата се охранява с термо камери. А и на т.нар. "бежанци" не може да им се вярва, за щото те всеки с униформа взимат за полицай. От около двадесет години ловувам в този район, южно от Калотина до самата граница и такова "чудо" в гората както последната есен не съм виждал - разхвърляно бельо, опаковки, дрехи, маратонки....направо вандалщина, но явно такава им е културата. И няма какво да ги жалят, защото това са млади мъже с мисия. Като търсят по-добър живот защо не се заемат да си го създадат в тяхната родина, а са тръгнали през континент и половина за по-добър живот. По тяхната логика 3/4 от нашето население би трябвало да се изсели в Западна Европа.

  • 8
    kykyyy avatar :-|
    kykyyy

    "Как може такова нещо да се случва в страна от ЕС? Няма ли обществен натиск да се прекрати този ужас", пита Алис.

    Сладурана. Обществен натиск има, но в обратната посока.

  • 9
    simin avatar :-|
    simin

    snaip17 и Gligani, защо задължението да се пази границата трябва да включва "право" да пребиваш хората, да си избиваш комплексите, да излагаш страната и народа ни? Не може ли без това? Не може ли да се взимат мерки срещу закононарушителите без непременно да те да бъдат бити и унижавани?
    Има огромно значение как точно си върши работата "Гранична полиция". В крайна сметка освен че в повечето случаи насилието е ненужно с оглед на конкретните задачи на граничните полицаи, то се обръща срещу нас като народ, доказва враждебни към българите внушения и тези, които някои наши съседи се опитват да прокарват от много десетилетия. Такива ли сме?

  • 10
    eoz35356083 avatar :-|
    Gligani

    До коментар [#9] от "simin":

    Сещам се за гръцко-македонската граница. Бежанците отказаха да се подчинят на граничарите, като дори ги замеряха с камъни. Граничарите отвърнаха с гранати и бой, за да се защитят. Голяма част от западните медии представиха случката едностранно - показаха кадри на полицаи хвърлящи гранати по "изстрадалите" бежанци.
    Не смятам, че е правилен подход да се очернят службите за сигурност, за да се засили представата за онеправданите и изстрадали бежанци. Защото явно това не е изцяло вярно - вече видяхме в Кьолн и Хамбург.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK