Подари им история
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Подари им история

Подари им история

Или повече за една от най-популярните доброволчески мисии в TimeHeroes.org

5265 прочитания

Историята е публикувана за първи пър в блога на TimeHeroes и е препечатана от "Капитал" с разрешението на авторите.

През 90-те във Варна Данчо и баща му се мятали на колата, отпрашвали към библиотеката и излизали оттам с кутии за обувки пълни с аудиокниги, записани на касети, и огромни торби с томчета, отпечатани на брайлова азбука. "Братя Карамазови" например е 46 касетки на запис и 25 тома на брайл. Данчо обикновено заемал по няколко книги наведнъж.

През 00-те в София, когато той е вече студент по право (защото тогава в специалност журналистика в България не приемат незрящи), колеги от университета, както и родителите му, записват на диктофон цели учебници. Малко по-късно, когато Данчо вече следва второ висше (по журналистика), се появяват и говорещият софтуер, който може да чете всякакъв електронен текст, и технологиите, които преобразуват сканирани страници в текстови файлове. След това от лабораториите на Българска асоциация за компютърна лингвистика излиза "Гергана".

Според повечето незрящи в България тя е най-добрата. Освен дигитализирани книги и интернет страници, "Гергана" им чете мейлите и есемесите, съобщава им кой номер се изписва на екрана на телефона и други полезни информации. Чете толкова бързо или толкова бавно, колкото ти е приятно. Не може да се сравнява с професионалните диктори, които записват аудиокниги за фонотеката на Съюза на слепите, но пък може да прочете всеки електронен текст, който си поискаш, когато си поискаш. Гергана Стоянова е актриса, а нейният глас е основата на най-усъвършенствания български синтезатор на реч. Може да я чуеш и ти – ето тук, "Дон Кихот" от "Гергана".

Така стигаме до декември 2014-а, когато на един интернет адрес започват да се появяват стихотворения, разкази и романи в mp3 формат, прочетени от най-различни човешки гласове, които винаги започват с изречението: "Записът е предназначен за ползване от незрящи и е направен в рамките на инициативата "Подари ми история!". Една от най-популярните мисии на всички времена в историята на TimeHeroes.org. Днес влизаме зад кулисите, пардон, между кориците на тази история, за да срещнем отблизо нейните главни, невероятни и преди всичко действащи лица.

Първо обаче цъкваме "Play". Повечето от записите наpodarimiistoria.wordpress.com са доста добри. Някои обаче са толкова яки, че като слушаш например Кузмо Караян да чете "Бъркач на лайна" на Педро Хуан Гутиерес или "Бронзовата врата" на Чандлър, си го представяш самия него с неизменния шлифер, някъде в сенките на нощта, с вечно димяща между пръстите цигара. Други произведения са изпълнени с такова дълбоко превъплъщение в образите и отработена интонация, че няма начин женският глас записал "Резняк" на Чудомир да не принадлежи на актриса. В трети записи (предполагаме мама) Ева чете разказвача и репликите на стария чудак Петсън, а Никола се втурва със звънкото си гласче в ролята на славното коте Финдъс от историите на Свен Норквист, всичките до една. Четвърти може да са просто едно стихотворение на Георги Рупчев и за Данчо, който го слуша, да е адски ценен самият факт, че едно (предполагаме) съвсем младо момиче познава и обича този поет, и подарява това любимо "Превъртане на световете". В пети някой е отделил осем и половина часа от живота си, за да запише романа "Часовете" на Майкъл Кънингам. Шести са прочетени между две процедури по химиотерапия или от майка, която отглежда двете си деца с увреждания – и тези малки прекрасни жестове всъщност са били разтоварване и облекчение и за тях от болките на ежедневието. Седми започват съвсем лично:

"Здравейте, казвам се Христина Гогова и книгата, която съм приготвила за запис, е романът на Фредерик Бегбеде "Любовта трае три години". […] Всъщност, преди да започна да я чета, бях леко ядосана на Бегбеде за неговия цинизъм, но книгата ми хареса наистина много и мисля, че и за вас ще бъде интересно да разберете защо в крайна сметка той не е чак такъв циник, за какъвто го обвиняваме. Много хубав роман. И много любим. […] Надявам се да ви хареса така, както и на мен."

И така нататък, емпетройка след емпетройка, общо над 700 произведения до момента и поне по едно ново в пощата на "Подари ми история!" всеки ден.

Ясно е, че няма как тези записи, направени с подръчно записващо устройство в домашни условия от някой точно като теб, да се доближат до броя и качеството на хилядите прочетени от професионални диктори произведения във фонотеката на Съюза на слепите. Ясно е, че в "Подари ми история!" няма да има всичко на света, което може да ти прочете "Гергана". Обаче има нещо, което никой, ама никой от професионалните или електронни четци не може да направи.

Да е приятел и да сподели една книга или любим стих не защото му е работа, а защото му е драго. Да я сподели с живия си, топъл, дрезгав, току-що мутирал, може би запъващ се от старание, може би търкалящ р-то, може би не съвсем сигурен в интонацията, но винаги истински глас. Гласът на приятел, такъв какъвто е.

Наистина е крайно време да издирим агентите, които правят "Подари ми история!" да изглежда лесно.

В глава първа срещаме Александър Велков. Ето, той си седи зад бюрото в "Съюз на слепите в България – София", където отговаря за връзките с обществеността, и мисли по поставената задача – как да бъдат привлечени доброволци в дейностите на организацията. Честно, така започва всичко. И както се случва с всеки истински хит, никой не предполага, че идеята "Подари ми история!" ще се завърти във всички национални ефири, ще предизвика скандал, ще бъде спряна, за да се роди отново като изцяло доброволческа инициатива и, най-вече, че стотици хора от цяла България ще я прегърнат като своя и ще запишат любимо парче поезия или проза. "Очаквах да се включат не повече от 20-30-50 човека, приятели и познати. После обаче  ме потърсихте от TimeHeroes и стана… Бууум!".

Допреди шест години Сашо е бил със силно намалено зрение, но е виждал. Достатъчно, за да може да чете с лупа и да придружава незрящи приятели през хлопащите плочки на тротоарите, паркиралите върху тях коли и суперковарните колчета против паркиране. Не съвсем достатъчно, за да се научи да пише четливо например и да не докарва учителката си в 4-и клас до състоянието вбесено да му захвърли тетрадката на земята, защото нищо не му се разбирало. "За мен беше естествено да се съревновавам наравно с останалите деца, да се опитвам да скрия, че съм с увреждане, за да не ми се подиграват или да не се чувствам толкова различен. Не е много хубаво да се чувстваш малцинство. Било е някаква гордост, която сега ми се струва смешна, но тогава явно така съм разсъждавал."

На 30-ия си рожден ден Сашо Велков вече е напълно сляп и не е сигурен кое е по-тежко – да загубиш светлината или никога да не си я познавал. "Още не мога да свикна, че не мога да правя разлика между ден и нощ. Да погледнеш навън и да видиш, че се развиделява." Казва, че все още има и психологическа бариера да се движи напълно сам. Пък и в началото му било супертъпо приятелите му изведнъж да почнат да го виждат с бял бастун. Най-голямото умение, на което се е научил през шестте години оттогава, е да се доверява. На приятели, на познати и на непознати, които хваща съвсем леко под ръка, за да го преведат на свой ред през плочките, трафика и човекопотока, да му кажат кога светва зелено и кой номер автобус се задава.Когато не е зад вече споменатото бюро в софийското звено на Съюза на слепите, нито на втората си работа като помощник-организатор на спортни състезания за незрящи, нито пък отговаря на съобщенията в пощата на "Подари ми история!", не въвежда в каталога новите заглавия и не качва описания на снимки, известни личности и природни забележителности на сайта на най-новата инициатива, която е подел, Сашо обича да е навън и да пробва най-различни неща. Като например да скочи с бънджи, да лети с парапланер, да ходи на палатка с приятели, или да си купи тандемен велосипед на старо и да уведоми тайфата във фейсбук: "Тъй като все още не съм намерил хора, с които да карам, засега смятам да се справя и без чужда помощ. По принцип ще предупреждавам за дните, в които ще карам и съответно за маршрутите – за да си останете вкъщи или да избирате алтернативни пътища…"

Ето че се отклонихме. Бяхме стигнали до момента, в който Сашо картотекира новопристигналите записи за "Подари ми история!". Следващите по веригата са доброволците монтажисти, социални мрежоваци и технически помощници, като например Жоро и Габи. И двамата са студенти, той следва История в Югозападния университет в Благоевград, тя завършва Връзки с обществеността и Реклама в Нов български. И двамата притежават отлично зрение.

Жоро се намесва в случаите, когато е нужно да се разучи някакъв софтуер или да се пипне нещо по сайта. Габи е операторът в социалните мрежи и чистачът на записите. Прослушва ги от-до и изрязва сбъркани думи, твърде дълги паузи, шумни поемания на въздух и други дребни смущения. За тази работа е нужно около два пъти повече време, отколкото е продължителността на записа – средно около 5 минути за стихотворение, час-два за разказ и поне седмица за дебел роман. Използваме случая, че си на този абзац, за да ти кажем, че монтажисти не връщат, ето направо линк с подробностите по темата.

Жоро е близък приятел и бивш ученик на незрящия преподавател по философия г-н Бозуков от Софийска професионална гимназия по електроника "Джон Атанасов". Благодарение на това у Георги е установено следното, както твърди Сашо, рядко срещано умение, що се отнася до общуването с незрящи: да се държи естествено. "Жоро е различен и ще ви кажа защо. Повечето хора подхождат към нас като към някакви безпомощни същества, които трябва непрекъснато да придържаш, да им поставяш ръката някъде си и не знам още какво. Докато той гледа супер спокойно във всяка ситуация и успява да намери вариант, така че ние да се чувстваме максимално удобно, без да се стряска, като се спънем или изпуснем нещо, без да драматизира. Просто съвсем нормално. Няма преграда." Жоро само вдига рамене: "Щом мога да помогна – помагам. Надявам се да продължава да е интeресно около нас, с нас и на света като цяло."

Габи пък се замесва с момчетата, след като влиза в Международната награда на херцога на Единбург. За да си я извоюват, всички участници следва за няколко месеца да покрият три етапа по трасето на своето личностно усъвършенстване – доброволчество, физическа активност и придобиване на ново умение (плюс приключенска експедиция накрая). Габи си избира, съответно: да помага на "Подари ми история!", да пребори страха си от водата и да научи английски толкова добре, че да кандидатства за магистратура в чужбина.

Не е в компетенцията ни да коментираме бътерфлай и английска граматика, но по пътя на доброволчеството (не само за "Подари ми история!") Габи е стигнала до момента да каже: "Надявам се, че съм една идея по-добра версия на самата себе си. Отворих се към хората, научих, че не е грешно да сгрешиш, започнах да пиша повече, да изразявам по-добре мислите си, създадох безценни контакти, научих много неща, които университетът няма как да ме научи. Между другото, на мен ми се промени изцяло мнението за незрящите. Тоест, аз нямах мнение за тях досега. Не съм ги забелязвала. Те бяха тема, която никога няма да дойде до моята глава. И изведнъж срещнах тези хора, които искат да вземат максимума от живота."

Габи, взе ни думите от устата. Само че все още не е време да слагаме точката на тази история, защото когато доброволецът монтажист е готов с прослушването и изчистването, дава знак на Иван. Той качва записите на сайта. За герой като него по принцип си трябва отделен роман, но да видим какво можем да направим в рамките на този скромен блог.

На 11-12-годишна възраст Иван Бозуков чува своя очен лекар да казва, че от медицинска гледна точка е изключено той да вижда каквото и да било, както нашият човек все още смята. "Не съм усетил кога и как е станало. Аз съм роден с тежки зрителни поражения и все ме караха да попълвам едни кръгчета, за да си поддържам зрението. Голямо напрежение ми беше. Ако искате вярвайте, ама изпитах облекчение, когато ми съобщиха, че съм ослепял."

Това съкращаване на сетивата с 20% обаче за фантазьор като него не е чак такъв проблем. Нищо повече от техническа спецификация, така ни обясни. Иван може да си въобрази всичко, както си го поиска. И така и прави. "Дълги години ползвах едно радио и бях убеден, че е розово. После го бях зарязал, намерих го по едно време и питах майка ми. Тя каза: А, как ще е розово?! Черно е." Та така.

От близо 12 години г-н Бозуков (вляво на снимката) преподава "Етика и право" в гимназията на Жоро – "Джон Атанасов". Това става възможно, след като кандидатства за работа масирано, упорито и без да се отчайва в около 30 училища в цяла София, без да иска каквито и да било привилегии. Просто шанс да покаже, че е също толкова добър в професията си като всички останали. "Само силен характер не е достатъчен. Воля, упоритост, социална среда, обстоятелства – не бих поставил никое на първо място. Но като цяло хората са изключително важни. Без хора не става. Например писмените работи, които учениците ми предават на тетрадка, майка ми ми ги чете, после принтира и изрязва обосновките, които съм написал, и ги прикрепва с телбод. Затова казвам, че без хора, които да помагат, няма начин."До гимназията Иван се придвижва абсолютно сам с тролея и без никакъв бастун, защото върви прекалено бързо за такова помощно средство и отдавна е загубил всякакъв страх. "Какво толкова, най-много да се ударя в някое дърво или стълб. Е, случвало се е и да се завея… Спомням си, тъкмо се бяхме преместили в сегашния ни квартал, още не си бях отработил маршрута, а и нямаше тогава огради на моста, вървя си аз, нещо се бях замислил и бухнах в реката (бурен смях). А бях с едни документи… Една вадичка е тя, метър и половина, та излязох. Малко си изкълчих ръката само. Хубаво, че сложиха мрежи скоро след това."

За времето, в което повечето хора биха изпили едно кафе, Иван Бозуков си поръчва три пъти по две и докато дърпа от електронната цигара, скромно заявява, че не пие и не пуши много – на ден само по 20-30 кафета (без захар) и 24 цигари. Точно толкова колкото тези ритуали обича и да мята фойерверки от 17-ия етаж на Нова година, да гледа футболен мач като едновременно слуша коментатор по Дарик и по телевизията, да чете фантастика и да пише своите"Неделни приказки след полунощ". Да се разхожда по улиците на нощта, когато вали сняг и скърца под краката, или се лее дъжд като из ведро, или лудее виелица, или евентуално, ако може, и една градушчица да го застигне отнякъде като онзи път на 8 юли 2014. Иначе, казва, не е екстремна личност, даже точно обратното. Иска само едно: "Настоящето ми, такова, каквото е в момента, да продължи поне още 20-30 години."

И така, когато Иван качи емпетройките на сървъра на "Подари ми история!", някой като Данчо от началото на нашия разказ, вече може получи достъп до тях и да ги слуша. Казахме "някой като Данчо", но истината е, че той също е един крайно непредставителен пример за незрящ човек в България. Не само когато става дума за четене.

Хващаме го между два приемни изпита за докторантура в катедра "Театрознание" на НАТФИЗ и месец преди премиерата на втората му книга с интервюта "Без маски". Слушали сме едноименното му предаване по радио Алма Матер и знаем, че Йордан Георгиев е театралният журналист с огромна ерудиция и фина като острие на бръснач чувствителност, пред когото и най-големите режисьори, актьори, сценографи и композитори говорят наистина без маски (и са му най-верните фенове и приятели). Виждали сме го на първите редове в театрите и знаем, че човекът, който го придружава, му шепне какви са декорите, костюмите, осветлението. Това, което още не знаем, е че когато не е увереният глас зад микрофона в студиото, Данчо е едновременно суперстеснителен млад мъж и толкова независим, свободен и силен характер, че нищо чудно, че в момента актрисата Яна Титова монтира документален филм за неговия живот. А в този филм със сигурност няма да се разказва само за театър.

Данчо е луд, ама луд, спортен фен, който си представя как един ден гледа Олимпийски игри на живо и "гледа" е точно думата, която той използва. Данчо е и вечното морско момче, което винаги ще носи голямото синьо някъде дълбоко в себе си, и мечтателят, който не е позволил на стереотипите да го натикат в някакви тесни кутийки, само защото се е родил в тъмнина. Няма как, неведнъж е губил смисъла. "Като в онзи стих на Томас Елиът – "Аз повече не се стремя да се стремя…" Но винаги, винаги, винаги е продължавал да крачи.  

Естествено, че майка му във Варна до ден днешен ще се притеснява как пресича улиците на София и има ли какво да яде, но това са те, майките. Откакто е студент, Данчо живее съвсем сам, отскоро в собствено жилище – специално си го е избрал в близост до бившото му общежитие, защото познава изкъсо района с всичките му дупки и всевъзможни препятствия. Не е човек, който изобщо би повдигнал битови въпроси, освен ако много изрично не попитаме как действително решава въпроса с чистене, готвене, пазаруване, придвижване и т.н. Отговорът е, привидно, много прост – жена, която два пъти в месеца идва да изчисти там, където сам не е успял, обществени перални (да живее Студентски град!), чудесни продавачи в кварталните магазинчета и във "Фантастико". Данчо използва правото си на личен асистент, като дори не помисля да занимава него с тези неща, защото му е по-важно да има кой да го придружава до театрите вечер. Да си нареже хляб, сирене и домати може всеки загубил зрението си по рождение или дори по-късно. Някои незрящи създават семейства, отглеждат деца. С малко практика и ти можеш да се избръснеш гладко без огледало. Дай нататък, това е механика, не е интересно.  

Стоп. Върни назад. Във всеки изброен детайл има скрит, обаче неимоверен проблем. Да повярваш, че можеш. Да направиш сам крачката навън, в широкия, неизвестен и по никакъв начин не приветлив към теб свят на зрящите. Най-трудната крачка.

Хората като Данчо, като Сашо и като Иван са може би десетки, може би стотици в България. Хиляди са тези, които няма да срещнеш на улицата, в кафенето, автобуса, библиотеката, банката и въобще в твоя свят. Хиляди са тези, които живеят невидими. (Според официалната статистика 90% от хората с нарушено зрение не работят.) Капсулирани в грижите на семействата си или социалните институции, голяма част от тях се превръщат на практика в зависими – от друг човек, за всяко излизане. А такъв човек невинаги има.

"Майка ми със сигурност не би се решила по нейна воля да ме остави сам, и то в друг град. Обаче аз много го исках. По онова време не го приемах даже като трудност, а като предизвикателство – да докажа, че мога да се справям с живота. Страшно ми беше важно това, като всеки тийнейджър," връща лентата назад Данчо. "По принцип, в двете училища за деца с нарушено зрение във Варна и в София можеш да развиеш умения за самостоятелен живот, но зависи изцяло от теб самия. Иначе там постоянно има кой да се грижи за теб и много незрящи имат този проблем, че не се научават да бъдат независими. Или може би родителите им не го позволяват, от прекалена грижа. Често се случва, ако те приемат в университет в друг град, майка ти или баща ти да напуснат работа, за да дойдат и да бъдат с детето си нон стоп. Всеки ден те водят до университета и обратно. И така – четири години. После се връщаш у дома и колкото и да си способен, интелигентен, образован, не можеш да направиш и една крачка сам извън апартамента си. Затова мисля, че е много важно да направиш тази крачка навреме. След това, разбира се, някой трябва да повярва в теб, за да си намериш работа, и това вече е въпрос на обществени нагласи, а те не се променят лесно. Може би аз просто имах късмет. Срещнах и страхотни приятели, които са най-голямото щастие в живота ми… Ние не искаме да ни третират като по-специални. Аз съм учил право и журналистика наравно със зрящи студенти. Мой проблем е да се подготвя така, че да бъда конкурентноспособен на тях."

Йордан Георгиев наистина никак не обича да се оплаква, така че това е всичко, което ще чуеш от него по въпроса за равния старт. Иначе, той ще продължава да си намира неговия си път. И ще продължава да чете, все така ненаситно, по всички възможни начини. Купува си и сканира специализирана литература, взима аудиокниги от фонотеката на Съюза на слепите, а микробусът на националното читалище "Луи Брайл 1928" и до днес доставя до малкия му апартамент брайлови книги, защото те са единственият начин да си поддържа правописа и пунктуацията.  

Данчо е може би последният човек, който има нужда от "Подари ми история!". Но е истински щастлив всеки път, когато открие там ново заглавие, което никъде другаде не е намерил в аудиоформат. Истински щастлив е да чуе твоя глас. Истински щастлив е да знае, че  приятелите на този свят не са се свършили. И са някъде там, за него и за хилядите, които (все още) не са като него.

Ти също можеш да станеш част от "Подари ми история!", като прочетеш любимо произведение, монтираш изпратените записи или участваш в развитието на проекта. А пък тук виж най-новото начинание на нашите герои. Поканен си да участваш и в него, иска ли питане.

Историята е публикувана за първи пър в блога на TimeHeroes и е препечатана от "Капитал" с разрешението на авторите.

През 90-те във Варна Данчо и баща му се мятали на колата, отпрашвали към библиотеката и излизали оттам с кутии за обувки пълни с аудиокниги, записани на касети, и огромни торби с томчета, отпечатани на брайлова азбука. "Братя Карамазови" например е 46 касетки на запис и 25 тома на брайл. Данчо обикновено заемал по няколко книги наведнъж.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Новите от запаса

Новите от запаса

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK