Това, което първоначално изследователи и анализатори отхвърляха с пренебрежение като "малки каузи" или "неорганизирани акции", всъщност е бавното укрепване на гражданско общество. През 90-те то беше движено от внесените отвън модели на неправителствени организации, които постигнаха много, но така и не успяха да запалят искрата на колективната гражданска мобилизация за общи каузи. Разочарованието е толкова голямо, че дори в научните статии по въпроса започна да се твърди с увереност, че активността на гражданите в този регион е слаба и трудно се задейства.

Оказа се обаче, че гражданската инициатива може да покълне на неочаквани места, подпомогната от възможностите, които дават социалните мрежи, и от всекидневните недоволства на хората. Когато има нов проблем в непосредственото им обкръжение или отказ на местната власт да разреши съществуващ, необходимо е малко активно ядро или лидер, който да ги организира. На пръв поглед подобни акции могат да бъдат възприети като реактивност, която не води до дългосрочни последици, но практиката показва обратното: мобилизирани около конкретна кауза, хората откриват възможността да влияят и оказват натиск, когато са обединени. А неудовлетвореността им от средата, в която живеят, е просто един от начините да кажат, че искат да бъдат управлявани по-добре.

Тази рецепта, разбира се, не е нито съвършена, нито универсална като решение за всички обществени болежки. Много от нововъзникналите градски движения нямат желание или възможност да се развиват отвъд конкретната кауза. Насочването към политиката е по-скоро изключение, отколкото правило. Дори когато успяват да въздействат ефективно, те невинаги имат отговора или решението на проблема, който ги събира (както пролича в "Младост" например).

Но появата и засилването им е добра новина. Тя показва, че клеясалото динамо на обществената енергия най-накрая е задействано и ще продължи да генерира искания за по-добър стандарт на живот и качествени промени в политиката.

Градовете на нашето недоволство

Има няколко причини именно градската среда да е движещият фактор за тези групи. По време на комунизма повечето държави преживяха бърза урбанизация, резултат от индустриализацията и плановата икономика. Панелните квартали се появиха и разраснаха из градовете с типичния размах на тоталитарната държава. Последвалите десетилетие и половина на безразборен ръст и свободна пазарна инициатива доведоха до мащабни промени в облика на градовете от Балтийско до Черно море. Проблемите на градовете в Полша например биха звучали ужасно познато на хората в София, Стара Загора или Бургас. Както Кирил Станилов добре обобщава в изследването си "Постсоциалистическият град", големите градове на Източна Европа "имат виталността на западноевропейските централни квартали, степента на приватизация на градските ресурси на северноамериканските градове (и захласването по молове, къщи и частни автомобили), ниското ниво на публични услуги на третия свят и бумтящата икономика на източноазиатските градове от 70-те и 80-те". Тази амалгама рано или късно щеше да доведе до взрив.

Шведската изследователка проф. Кирстен Якобсон, която е наблюдавала в детайли развитието на градските движения в региона, забелязва няколко основни тенденции при управлението на градовете: либерализацията на жилищната и урбанистичната политика и пълното им отваряне към законите на пазара; неадекватно планиране, конфликти заради реституция и приватизация, сриване на качеството на жилищния фонд, затворени квартали, съжителство на богати и много бедни и приватизация на обществените места. Пред "Капитал" тя коментира, че последният процес е стигнал твърде далеч, а остават огромните разлики в начина, по който живеят хората. Като добавим огромното недоверие и разочарование от политическата класа - това са факторите, които задвижват процеса по надигане на градската средна класа, смята Якобсон.

Това е обръщане на парадигмата след края на комунизма. Дълго време след принудителното събиране в измислена общност и насилственото доброволчество понятия като "общо" и "комунално" бяха табу. Заедно с хаоса на 90-те много от градовете се развиха без съответните планове - София например получи първия си такъв едва в края на големия имотен бум през 2008 г. Тази "трагедия на общото", в която един обществен ресурс се влошаваше постепенно заради нерегулираната му експлоатация от много частни интереси, доведе и до формирането на първата осъзната съпротива.

Михал Венцел, преподавател в SWPS University по социални и хуманитарни науки във Варшава

Фотограф: Капитал

Другата водеща причина за появата на тези движения е покачващият се стандарт на живот и създаването на специфична средна класа в по-големите градове. Ново поколение от градски хора, които пътуват много повече, имат визия за това как искат да живеят и могат да сформират групи за натиск. За това междудругото може да се благодари и на ЕС - най-успешната европейска програма вероятно е студентският обмен "Еразъм", не еврофондовете. "Гражданите на големите градове вече са задоволили първичните си и потребителските си нужди и започват да се вълнуват от теми като околна среда и качество на живот", отбелязва и Михал Венцел, преподавател в SWPS University по социални и хуманитарни науки във Варшава, който прави изследвания върху гражданското общество в посткомунистическа Полша.

Един вирус броди из Източна Европа

Тъкмо Полша е най-мащабният и напреднал пример за такъв тип съпротива. Градските движения там се превърнаха в сила на местно ниво, с която политиците да се съобразяват. В Сопот например граждани решават какво да се прави с 1% от бюджета на общината. Кметът на Лодз беше свален с референдум след взимането на непопулярни решения. В Краков пък се роди едно от най-успешните движения срещу мръсния въздух (виж повече за него тук), а наскоро жителите му категорично отхвърлиха чрез референдум градът да кандидатства за олимпийските игри през 2022 г.

"Преди общинската политика на Варшава беше отражение на централните избори, в които се състезаваха едни и същи партии, но на последните няколко местни групи успяха да влязат в общинския съвет и наистина да предизвикат промяна в политическата структура", обяснява Венцел. "Това повлия и върху големите партии в общинския съвет, които изведнъж започнаха да обръщат внимание на гражданските теми и да се опитват да сформират съюзи с местни групи."

Според него един от видимите ефекти е, че местната власт вече си дава сметка, че диалогът с гражданите не може да бъде игнориран. "Поне в големите градове расте разбирането, че общината трябва да работи всекидневно с гражданите по различни проблеми", казва той и дава за пример т.нар. бюджетиране чрез участие - различен начин на управление на публичните средства, в който членове на местната общност могат директно да взимат решения как да се изразходва част от общинския бюджет.

Заразният пример на Полша преминава и в други държави. Изследването на Якобсон, както и няколко журналистически инициативи, свързват подобни явления в Чехия, Словакия, Литва и Румъния например. Букурещ, където Никушор Дан се превърна от борец за урбанистична справедливост в политик, успя да вкара новата си партия в парламента (повече за историята на движението "Спаси Букурещ" тук).

Най-видимият знак, че има общо между всички тези събития в региона е, че дори в страните извън ЕС текат сходни процеси. В Сърбия мащабното градско движение, което се опита да попречи на мегапроекта "Белград на вода", също се готви за участие в предстоящите местни избори в столицата. А "Шарената революция" на Македония, започнала като съпротива срещу безобразно скъпия комплекс от кичозни сгради и монументи "Скопие 2014", се превърна в най-яркия символ на съпротива срещу прояденото от корупция управление на Никола Груевски. Ако има разлика между тях и движенията в страните, които са в ЕС, тя е в общата политическа среда. Играчите на сръбската и македонската политическа сцена се опитаха да смачкат тези граждански движения, но с това им помогнаха да излязат от рамката само на градоустройствените проблеми (виж за Скопие и Белград тук и тук).

Млади, зелени, трънливи

На този фон България изглежда почти тиха. И тук обаче под повърхността бумти новосъбудена градска енергия. След онзи паметен зелен протест на "Орлов мост" през 2012 г., който беше формално за спасяването на природен парк "Пирин", но всъщност беше вик на недоволство към години на бездействие на институциите, малки каузи избуяха на много места. Само в последната половин година три такива добиха национална известност. Първият пример бяха изборите за кмет на софийския квартал "Младост", където недоволството от строителния бум и далаверите на старата кметица доведоха до свалянето й и избирането на лице от протестиращите - Десислава Иванчева. Вторият беше референдумът в Трън, където една малка общност се мобилизира бързо, за да реагира на инвестиционно предложение от страна на международен конгломерат и да го отхвърли. А третият беше референдумът в Стара Загора за бъдещето на "Бедечка" - територия, за която трябваше да се реши дали да е парк или квартал. Въпреки че референдумът не успя да събере нужния брой гласували, за да е задължителен, кметът на града обяви, че ще се съобрази с искането на онези граждани, които предпочетоха парка.

И трите следват традиционния за такива движения стереотип: обединение за съпротивата срещу някакво действие, позволено от пазара и регулацията. Едното опита влизане в политиката, като претърпя провал, а другите две си останаха "движения-каузи". Първан Симеонов, един от двигателите на проекта за запазване на "Бедечка", обяснява, че те биха се пазили "като дявол от тамян" от допира с политиката. "Ние тръгнахме с една поща и един профил във Facebook, а хората ни повярваха, защото не сме оцапани. Това е доверието, което много лесно се губи, ако влезеш в политиката." Според него една такава кауза и движение има много повече влияние, ако работи и оказва натиск отстрани, отколкото отвътре.

Симеонов, който е и политолог от "Галъп интернешънъл", влиза в интересната двойна роля на анализатор на събитията и активен участник в тях. Според него мобилизацията на 20 хил. души, гласували в Стара Загора за запазването на парка, е "огромен успех". "В Стара Загора няма тази средна класа, която има в София. Там няма много млади независими хора. Oбщността е сравнително малка и това поражда цензура и автоцензура. Много по-трудно се намират хора за защита на идея, изпреварила времето си, като градски парк", казва Симеонов.

Като анализатор той вижда в тенденцията триумф на "мрежовата политика", която е съвсем друг вид общностна динамика. "Вече е възможно да имаш представителство, което не е политическа партия. Партиите търпят конкуренция отвсякъде - от предприемачи като Тръмп, от популисти, от нов тип движения." Според него обаче гражданските движения трябва да стоят настрана от традиционната политика, защото примерът с "Младост" (където гражданите, издигнали кметица от своите кръгове, впоследствие оттеглиха подкрепата си от нея) показва какво може да стане, ако влязат в нея.

На същото мнение са от "Спаси София" - локална група от ентусиасти, която работи за по-добра градска среда в столицата и възникна след решението на общината да спре трамвая до "Дървеница". Въпреки подобното си име като на букурещкия си събрат, от движението категорично не виждат мотив за влизане в политиката. "В България политиката е мръсна игра, а ние имаме принципи. Създаването на партия изисква време, мрежа от структури и пари, а ние нямаме нито едно от трите", казват от там. Полският пример обаче не изключва подобно развитие. А миналата година "Спаси София" създадоха "Спаси България", за да координират по-добре работата си с подобни организации в цялата страна.

Обединението прави силата, помните ли

Твърде рано е, разбира се, да се твърди, че тези граждански движения от Варшава до София са постигнали качествена промяна или ще бъдат структуроопределящи. "Младост" доказа, че ако идеята ти е само съпротива, лесно можеш да се провалиш. "Бедечка" пък демонстрира все по-явния конфликт между правата на собствениците и идеите за градско развитие. Както казва Михал Венцел "позитивното на тези движения е, че са автентични, негативното е, че не са професионалисти и често нямат никакво понятие как се управлява един град. А големите градове са като огромна корпорация, не можеш да повериш управлението им в ръцете на аматьори". Най-добрият възможен изход според него е да правят това, което най-успешно им се получава - да карат управляващите да бъдат отзивчиви.

Но самият факт, че подобни движения съществуват, вече променя средата за правене на политика и оттам - всекидневието. За общество като българското, където над 80% от хората твърдят, че не членуват в никаква колективна организация - от спортен клуб или доброволно сдружение до партия, подобна мобилизация е малко чудо.

Според проф. Кирстен Якобсон това опровергава със сигурност онези анализатори, които години наред внушават, че гражданското общество в тези държави е трудно да бъде задвижено. "Вярно е, че много от тези мобилизации са реактивни - запалени са от непосредствени заплахи в околната среда. Но това не значи, че трябва да бъдат отписвани като реакции от типа "не в моя двор". Въпросите, свързани с всекидневието, не само са легитимни - те са катализатор към политизация. Споделените преживявания предоставят онази база за солидарност и колективно действие, която липсва на граждани без политически опит. Това преминаване на границите на домашното, гражданското и политическото, за да се постигне колективно действие, е съществено предизвикателство в общества, където битуват разочарование, недоверие към общото и предпочитание за поединично спасяване", казва изследователката.

Счупената градска среда, разбира се, е прокси. През нея хората изразяват желанието си за по-добър живот. И намират начин да държат отговорни властите за това. Важното е, че хора, опитали веднъж колко полезно е да работят заедно, винаги ще намерят мотив да го правят пак.

По темата работи и Зорница Стоилова