Трите стълба на демокрацията

Илюстрация Увеличаване [Farrar, Straus and Giroux] Смаляване

За книгата Ревюто на "Политическият ред и политическият упадък: От индустриалната революция до глобализацията на демокрацията" на Франсис Фукуяма е на политолога и изследовател в London School of Economics Димитър Бечев. Книгата е на Farrar Straus Giroux и може да бъде закупена от сайта на издателството на цена от 54 лв. (за изданието с твърди корици) или 26 лв. за електронната версия.

Франсис Фукуяма e несъмнено един от най-често цитираните политолози на нашето време. За съжаление представата за него е по-скоро повърхностна и схематична и малко или много се изчерпва с тезата за края на историята. Замислете се само колко пъти сте се натъквали в публицистиката на изречения от типа "въпреки Фукуяма историята не свърши и след 1989 г. светът тъне в хаос, раздиран от кръвопролитни конфликти". Обикновено веднага следва и препратка към Самуел Хънтингтън (1927 - 2008) и сблъсъка на цивилизациите. Истината е, че интелектуално двамата автори съвсем не са на различни полюси. Пряко доказателство за това е "Политическият ред и политическият упадък" - наскоро излязлата втора част от двутомника, който най-вероятно ще остане като най-сериозния принос на Фукуяма към обществените науки. Докато първата част - "Източниците на политическия ред" (2012 г.), се занимава с развитието на човешките общества до френската революция, новият том разглежда еволюцията в по-ново време на три ключови политически институции: модерната държава, върховенството на правото и отчетното управление (или с други думи, демократичната система).

Книгата е до голяма степен вдъхновена от изследователския дневен ред, зададен от Хънтингтън в класическата му разработка "Политическият ред в променящите се общества" (1968), и е плод на огромен труд, синтезиращ по енциклопедичен начин изследвания в дисциплини като история, социология, икономика. Централният въпрос е как дадени общества успяват да изградят стабилни, демократични и легитимни инстититуции, които в голяма степен служат на широки публични интереси, а други не.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Прекрасно разбирате, че тази проблематика, позната на българския читател и от нашумялата книга на Робинсън и Аджемоглу "Защо нациите се провалят?", не е отвлечена и от интерес единствено за академичните среди. Теми като слабата и овладяна отвътре държава, корупцията и клиентелизмът (Фукуяма чертае интересно разграничение между двете явления), ниското обществено доверие са до болка познати от нашето житие-битие.

Както и Хънтингтън през 60-те, Фукуяма подчертава в книгата автономията на политико-институционалната сфера. Сами по себе си развитието на икономиката, напредъкът на технологиите, модернизацията на обществените отношения в дълъг времеви план не водят автоматично до положителни преобразувания. Именно институциите дават тласък, катализират, блокират или способстват за еволюцията на политическия ред. В този смисъл Фукуяма дължи много на институционалната школа в икономическата мисъл и автори като Нобеловия лауреат Дъглас Норт, безспорен доайен на институционализма в обществените науки като цяло.

В над 500 страници книгата дава безброй детайлни примери за влиянието на инстутиционалните фактори: икономическият успех на страни като Китай или Сингапур, който не е довел до демократични промени поради наличието на ефективна държава – не само като репресивен апарат, а по-скоро като социално-икономически мениджър. Обръщайки се към XIX век, Фукуяма чертае интересна типология за различните сценарии на развитие. Така например през XIX век Германия сравнително бързо изгражда силна държава благодарение на професионализма и независимостта на бюрокрацията, като при това принципите на върховенство на правото изместват традиционни механизми за разпределение на политическите блага като родството и патронаж. Същата силна държава е пречка за демократизацията, която настъпва едва след загубата в Първата световна война. Обратно, Великобритания и САЩ още в началото на XIX век успяват да изградят демократичен режим, но той забавя прехода към модерна държава докъм средата на столетието и, в американския случай, в периода 1890 - 1921 г. (т.нар. "Прогресивна ера"). Гърция и Италия са дадени като пример как държавното строителство, съпроводено с масово включване в политическия процес, ограничава ефективността на бюрократичния апарат, пречи на икономическото развитие, води до утвърждаване на клиентелизма и до хронично ниски нива на доверие в политическите институции (България от 1878 г. чак до наши дни попада директно в тази категория). Разбира се, в книгата ще откриете и много размишления как този процес се развива в Третия свят след края на колониализма.



С риск да опростя мащабния и амбициозен том на Фукуяма, основният извод, който той прави, е следният: трите стълба на либералната демокрация (държава, върховенство на правото, отчетност) са колкото взаимно обвързани, толкова и в принципен конфликт по между си. Стремежът към повече отчетност може да подкопае допълнително доверието в държавата, където тя поначало е недостатъчно модернизирана и способна да отстоява публичния интерес (виж дискусията за популизма). В хипертрофирана форма принципът на върховенството отваря широко врати за пряка намеса на съдилищата в процеса на вземане на чисто политически решения. Резултатът е институционален блокаж, а в далечен план и подкопаване на представителната демокрация, изборите и гражданското участие. Фукуяма вижда именно по този начин днешните проблемите на САЩ, които за него са пример за институционална деградация.

Съвременна Америка прави Фукуяма скептик, що се отнася до политическото развитие изобщо: триумфът на либералната демокрация не само не е неминуем, но винаги е налице и опасността за регрес. За него причината се корени дълбоко в човешката природа – първичната ни форма на социалност е да отдаваме предпочитание на роднини и приятели (темата е разгърната още в първия том, разискващ развитието на обществата до френската революция). Безпристрастната държава, законността, гражданските добродетели са изключението; злоупотребата с власт, семействеността, клиентелизмът – нормата в политическия живот.

Тази скептична нагласа е дълбоката причина Фукуяма да е нещо като самотна фигура в мисловния живот на САЩ днес. Отхвърлянето на идеята за неизбежния възход на демокрацията го разграничава още веднъж от десницата, след като дълги години бе сред най-важните имена в неоконсервативното движение през 90-те (разочарованието му настъпи още с избора на Джордж Буш и е отразено в America at the Crossroads: Democracy, Power, and the Neoconservative Legacy, издадена през 2006 г.). За левицата обаче той е преди всичко мислител, ако не и интелектуален баща, на (нео)либералния консенсус след края на студената война. Дори и сам по себе си този биографичен факт е достатъчна причина да четем Фукуяма с нужното внимание, дори и да не сме съгласни с него.