Епидемията бедност

В "Патология на неравенството" Уилкинсън и Пикет насочват своето и нашето внимание не толкова върху сравненията между обществата, но и върху вътрешните неравенства в самите общества. Убедително показват, че социалните неравенства вътре в относително богатите общества са различни и че тези неравенства са статистически свързани с общото количество страдание, изразено в нива на престъпност, затлъстяване, некомпетентно майчинство, психични болести, слаба образованост и с проявите на насилие между хората. Особено интересно в сравнителните изследвания на Уилкинсън и Пикет е, че те избират да сравняват само богати капиталистически държави – със сходни демократични ценности и зачитане на частната собственост и лична инициатива. Така например Япония, която е в средата на класацията по среден доход измежду богатите общества, има драматично по-висока средна продължителност на живота от доста по-богатите Норвегия и САЩ. От друга страна, относително бедната Гърция има същата средна продължителност на живота като тази на доста по-богатата Великобритания.

Ако сте очаквали да откриете, че социалните неравенства повишават социалното доверие сред хората – и бедни, и богати - излъгали сте се. На единия полюс са Швеция, Норвегия, Дания и Финландия. На другия са САЩ, Португалия и Сингапур. Неравенството в обществата повишава нивата на несигурност и съпътстващите я неуверено високо самочувствие (нарцисизъм), тревожност, депресия и свързаните с тях алкохолизъм, наркомании и престъпност. Социалното неравенство влошава психичното здраве на нациите. Особено това на жените (мъжете са на преден план обаче, когато стане въпрос за престъпност). Разликите между Япония и САЩ например са трикратни. Така стои въпросът и с други здравно-психологическо-социални проблеми като затлъстяването, образованието, ранното майчинство и бащинство. Много от образователните реформатори у нас ще се поучат от текста, в който става ясно до каква степен способността ни за учене и научаване е повлияна от онова, което вярваме, че другите мислят за нас. Аз например се впечатлих от информацията, че в страни с висока степен на неравенство децата имат по-големи амбиции и идеи за успех. Струва си да помислим за това във времето на свръхспециализираните специални ("елитни") училища, които привличат интереса и парите на родителите у нас.             

Още по-зависими от неравенствата са насилието и престъпността. Насилието в детска възраст, т.е. излизането на конфликта между децата извън контрол, се случва статистически по-често в среда с високо социално неравенство, а този "индекс на детските конфликти" е сигурен предвестник на насилие в зряла възраст, упражнено от същите тези деца. Разбира се, "броят на свързаните с насилие престъпления е по-нисък в сплотените квартали, където съседите имат по-тесни връзки един с друг и желание да действат в името на общия интерес".

Криминолози откриват различна склонност на обществата да наказват по-често и за по-дълго със затвор. Впечатлява обаче фактът, че тази склонност нараства успоредно с растежа на социалното неравенство (т.е. обществено недоверие и несигурност). Стига се до ситуация, при която през 2004 г. в щата Калифорния "360 души излежават доживотна присъда за дребни кражби от магазини". Като цяло с нарастването на социалните неравенства в развитите общества расте и броят на затворниците – съдебната система на щата Луизиана например лишава от свобода шест (!) пъти по-често, отколкото тази на Минесота. Освен това бедните влизат в затвора многократно по-често от богатите. Важният въпрос в крайна сметка е "ефективен ли е затворът". Отговорът е... не, разбира се. Затворническият психиатър Джеймс Джилигън е цитиран да твърди, че "углавното съдопроизводство и наказателната система се намират в огромна грешка, а именно вярването, че наказанието ще възпре, предпази или потисне насилието, когато на практика то е най-мощният му стимулант, който сме открили". Какво ще кажете за това: "растящият страх от престъпление и загубата на доверие в съдебната система от страна на населението [...] настройва хората в полза на по-строго правораздаване"? Звучи познато у нас днес.

Изненадах се от откритието, че хората в страните с по-голямо неравенство работят повече - до три месеца годишно, както и от това, че страните с по-високо равенство рециклират по-голяма част от отпадъците си. Изобщо консуматорството и социалното неравенство вървят заедно и разрушават заедно.

За вече наострените "неолиберални" уши ще кажа, че Уилкинсън и Пикет не приравняват равенството с еднаквостта. Заедността, съобщността и сигурността се отравят както от тоталитарната еднаквост и насилие, така и от консуматорската асоциалност и отчуждение. Носителят на Нобелова награда за икономика през 2008 г.  Пол Кругман твърди, че не съвременните икономически и пазарни сили, а промените в политическата власт от 80-те години насам движат увеличаването на неравенството. Такава е корпоративната власт например.

В България имаме сляпо петно за бедността. Избягваме да я погледнем в лицето. Данни се събират, но освен за слаби политики, които граничат или прескачат в популизма, както и за носталгични и дълбоко нечестни реминисценции, те не се ползват. Избягваме честния (не само тук) подход по отношение на бедността, защото в нейно име бяха извършени големи насилия преди "9-и", на "9-и" и след това, а по време на тоталитаризма забранихме всякакво оплакване по повод тези насилия, а бедността беше превърната в морален аргумент за дълбоко несправедливото общество, основано на фалшиво равенство, налагано с държавно насилие. Равенство не се възцари, помним, дори напротив. Но пък неравенството стана забранена дума. Бедността също беше забранена. След "10-и" бедността и неравенството не бяха реабилитирани като социални проблеми. Втурнахме се към свободата и капитализмът допълнително задълбочи социалното недоверие и разслоение, отгледани по времето преди и след "9-и". Подценихме, ако изобщо оценихме, уязвимостта си към социално неравенство, социална несправедливост и социално отчуждение. Но това са наши, домашни асоциации...