С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
3 15 май 2015, 9:12, 8941 прочитания

Правата на човека – днешното ляво (нена)виждане. И ценното в него.

Сборникът на Георги Медаров представя лява критика на човешките права

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
За книгата

Ревюто на сборника "Критически погледи към човешките права" със съставител Георги Медаров е на програмния директор в Центъра за либерални стратегии Деян Кюранов. Книгата е издадена през 2014 г. от "Колектив за обществени интервенции" и се разпространява безплатно.
Всяко хуманитарно мислене заслужава внимание, независимо дали го приемаме за истинно – както всяко добронамерено социално-критично действие заслужава внимание, независимо дали е довело до добър резултат. Банално, но вярно - и принципна основа на тази рецензия.

Сборникът "Критически погледи към човешките права" съдържа дванайсет материала от десет чуждестранни автори. Получила се е доста представителна христоматия по критика на човешките права днес - като "инструмент, служещ на глобалния империализъм".


По-разпространената представа – че човешките права служат за спасяване на невинни хора от виновни държави, които не спазват собствените си закони – за авторите остава невидяна. Затова не си струва да започваме интелектуално-морална полемика по линията "човешките права не са това лошо нещо (за което говорите вие), те са едно хубаво нещо (за което говорим ние)". Непродуктивността изпъква в скобите: тези хора говорят така, и да искаме да виждат и да говорят като нас би значело да искаме да не са те. При което те ще ни отвърнат със същото и алтернативите стават липса на контакт в разговор между глухи или пълен контакт в ръкопашен бой. По-смислено е не да противопоставяме "нашите" на "техните" човешки права, а да погледнем дали пък не казват нещо от полза и за нас.

Тогава ще видим, че книгата си струва прочита, защото, първо, съдържа хуманитарно мислене въз основа на знание, а не антихуманно невежество, както преобладаващите "леви" изказвания у нас. Второ, защото патосът на съставителите й е морален, а не келепирджийски: академичните кариеристи у нас днес правят кариери чрез "дясното", не чрез "лявото" (има и изключения, но те са – изключения). Трето – стимулира мисленето ни към самокритика на човешките права, нещо нужно. Най-драстичният пример - защото днес човечеството няма нито политология, ни антропология, ни етика, които да обосновават и оправдават, примерно, една война "в защите на човешките права". И че когато започваме или поддържаме такава война, дори с най-добри човешкоправни намерения – правим го без да имаме достатъчно разумни основания. От което следват много неща, но едно е сигурно: рискът да сбъркаме е огромен. И ако все пак направим "правозащитна" война, длъжни сме да не затваряме очи пред страшната отговорност.

Но – за какво става въпрос в сборника? (Следва синтез без критика, което не значи, че съм съгласен.)



- Костас Дузинас смята, че под заявеното "аз имам право на Х" се крие неказаното "аз желая Х". Но в днешната пазарна среда желанията се умножават до безкрай и ако ги налагаме като права, стигаме до абсурд – всеки иска да бъде обичан, като от мама, значи върховното ни желание/право е да не се делим от мама, т.е. да не се раждаме.
- Алана Лентин критикува либералния антирасизъм, според който понятието "раса" трябва да бъде заменено с "етнос" или "култура". Етносите и културите имат равно право на съществуване. Но Народният фронт на Льо Пен е развил стария биологическия расизъм до нов, "културен расизъм", а либерална Европа няма ефективен отговор.
- Осаму Нишитани вижда в европейското понятие "човек" скрити две разбирания за човека – антропос (обект на изучаване) и хуманитас (субект на действие). Европейците би трябвало да са доволни, когато един доскоро колонизиран народ започне от обект да се превръща в субект, защото с това повтаря европейската еволюция и се приближава към тях. На практика обаче, в момента когато хора от този народ придобият правата и свободите на субекти, европейците ги обявяват за "терористи".
- Гаятри Чакраворти Спивак е единствения практик от групата: вместо да седи в някой университет, тя учи малки деца по индийските села с лозунга: "Аз ги уча, а те ме учат как да ги уча!" Проникновен – и познат до болка – е опитът й да се бори за правата на селяните в една свръхкорумпирана и партизирана среда. Опитът е отчайващ, тя продължава да учителства.

А сега ще откроя критично една централна тема: борбата против човешките права като борба на левите против съвременната държава. Тук е инересна метаморфозата на група американски комунисти, които през 1930те години като сталинисти са на позиция анти-САЩ, но когато се отказват от Сталин, стават най-активните пропагандатори на "свободния свят" – оттук и на САЩ - през 50те години на Студената война (разказано от Никола Гийо). Но истинската "преломна година" (според Семюел Мойн - преразказано от Робин Блекбърн) е 1977, когато американският президент Джими Картър превръща човешките права във външна политика на своята държава. С това правата губят своето гражданско съдържание (защото вече не са критични към собствената държава) и стават държавен инструмент за натиск върху други държави (според мнозина от авторите, примерно Уенди Браун). Когато външнополитическият натиск се превърне във война, правата според Браун могат "да се изродят" и до апология на войната. Но дори да приемем войната просто като по-малко зло от един геноцид – казахме, че не можем да очакваме нито науката, нито опитът да ни водят в такава ситуация. Аз бях в Косово като правозащитник дни след сключването на примирието и до ден днешен не мога да кажа дали тази война, в която НАТО убиваше сърби, за да не убиват те косовските албанци, които пък използваха войната, за да правят антисръбски погроми, беше за добро или за лошо. Тук лявата критика на човешките права, дори сама по себе си да е неубедителна, е прицелена точно. Когато държавата направи от гражданина войник, правото на живот става право на смърт.

От същия тип е критиката против затвора за терористи в Гуантанамо и други съвременни тайни институции, в които държавата затваря и/или изтезава хора, нарушавайки закони и права (Джудит Бътлър). И тук има законодателна и морална пропаст, която не може да бъде запълнена с мълчание или остроумия от типа "това може би беше престъпление, но не беше грешка" (приписвано на Наполеон Бонапарт) – защото в нея безследно изчезва и живота на затворниците, и достойнството на тъмничарите. И тук, както и при войната, левите сочат нещо което ни се иска да не видим.

На пръв поглед дисонантно прозвучава разказът за "безотечествениците" – кандидат-имигранти, които, напуснали родината си, нямат кой да се грижи за човешките им права и се оказват глобално обезправени (Хана Аренд). Давещите се днес в Средиземно море хора на път за ЕС са страшно практическо доказателство за смислеността на нейната теза. Но тук, за разлика от досега, човешките права са приети за нещо добро, държавата и тя е добра, доколкото ги гарантира (и става лоша само когато не помага на онези, които си нямат ни държава, ни права). Жак Рансиер стига дотам да каже, че такива хора не че са потиснати – никой дори не ще да ги потиска. Потисничеството става човешко право!?

Но онова, което обединява всички автори – включително Георги Медаров и Жана Цонева, автори на увода - е: да нападаме държавата, дори и да си противоречим. Нападаме я веднъж, защото искала да се спазват човешките права и спрямо гражданите на други държави. Нападаме я втори път, защото искала да спазва човешките права само за собствените си граждани. Противоречието застига и правата: първият път те се оказват нещо лошо, вторият - нещо добро. От такъв разнобой страда лявата теория: критиката, която Браун прави на Майкъл Игнатиеф не успява да засегне същината на позицията му – "минималистичното" разбиране за правата като проста борба против убиването и измъчването на хора. Но си пати и лявата практика – защото посланието е двусмислено: левите против правата ли да бъдат, или за? Или – както дойде? Ако е така, какво отличава принципиалните и теоретизиращи леви от нещастните десни държавници, които също решават "както дойде" дали да правят "правозащитни" войни? Но при тях поне е ясно, че обосновка няма - не говоря за откровените манипулации с цел "народна подкрепа". А левите май по-скоро се самоманипулират.

Преводите (с някои изключения) са грижливо направени, търсени са точните български съответки. Въпреки това, посланието често остава неясно, до неразбираемост. Главната причина, струва ми се, не е в неяснотата на изложението с неговия често философизиран език и левичарски жаргон, нито в противоречивостта на мисленето – а в двусмислеността на позицията.

Все пак излезе, че написаното от тези левичари против човешките права наистина може да помогне на нас, "останалите", да започнем една самокритика. С което дори имаме шанса да подобрим съществуващия свят и като следствие, да го стабилизараме. Но "левите" искат не да го стабилизарат, а да го премахнат – предимно чрез революция. Дали пък няма да стигнат до извода, че ако не искат да подпомагат "стабилизацията на статуквото", не трябва да пишат, за да не ги четем, не трябва да говорят, за да не ги чуем, най сигурно и да не мислят, а "пушката на рамо и в Парка на свободата"! Освен всичко останало, и Университетът е тъдява...
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Съдията 1 Съдията

Книга за покойния председател на Върховния и на Конституционния съд Румен Янков събра всичките му актове в КС

29 сеп 2017, 7953 прочитания

Завръщането на писателя 5 Завръщането на писателя

Главният редактор на "Сиела" Захари Карабашлиев издава втория си роман "Хавра"

26 авг 2017, 21176 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Книги" Затваряне
Какъв е смисълът от държавата

Публичните политики трябва да черпят вдъхновение от методите на пазара, твърди харвадският професор Кас Сънстийн

Доктор Ружа и пътят на милиардите

Само до есента на 2016 г. схемата OneCoin е събрала над 3.3 млрд. eвро, а печалбата е над 2 млрд. евро

Фандъкова, когато не е кмет

Желанието на настоящата кметица е да се еманципира от ГЕРБ и да спечели на своя страна "умните и красивите"

Борис Бонев: между гражданите и политиката

Единственият непартиен кандидат се бори за гласове с малък бюджет и без подкрепа от партийни структури

Предизборният "Route 66" на арх. Игнатов

Според кандидата на "Демократична България" електронното управление на София ще реши два ключови проблема - с бюрокрацията и с корупцията

Кино: "Писма от Антарктида"

Модерна мелодрама за лъжата от любов

Другари срещу "хулигани"

Изложба изследва хомосексуалността в България по време на комунизма