Проф. Тодор Тагарев: И генералите трябва да носят отговорност за състоянието на армията

Бившият министър на отбраната пред "Капитал"

Проф. Тодор Тагарев    ©  Надежда Чипева

Визитка

Проф. Тагарев е дългогодишен изследовател в сферата на сигурността и отбраната. Оглавява дирекциите "Планиране на отбраната" и "Политика по въоръженията" в правителството на Иван Костов и е една от ключовите фигури при реформирането на българската армия по стандартите на НАТО. През 2013 г. е министър на отбраната в служебното правителство на Марин Райков, а през 2016-2017 г. оглавява Института по отбрана към военното министерство. След отстраняването на Стефан Янев за кратко е кандидат за военен министър на "Продължаваме промяната", но в последния момент е оттеглен след силен натиск от коалиционни партньори и от президентството.

Макар и отдавна прогнозирана в професионалните среди, войната в Украйна изненада света по отношение на своя характер и мащаби. Какви според вас ще са ефектите за отбраната в региона?

В краткосрочен план ще продължи укрепване на източния фланг на НАТО с допълнителни съюзни сили. Ще наблюдаваме допълнително увеличаване на бюджетите за отбрана на страните от алианса и особено на тези от източния фланг до два или повече процента от БВП. Предстои тепърва да бъдат извлечени поуките от тази война, да се променят доктрини, тактики и процедури за използването на въоръжените сили. Предполагам, че ще се ускори процесът на иновации в армиите на основата на този опит - това, което виждаме всекидневно в Украйна. Поне част от тези нововъведения ще трябва да се внедрят във въоръжените сили на НАТО.

Очаквам да бъдат преосмислени някои приоритети в превъоръжаването на страните членки. Тези, които имат дългосрочни програми за модернизация, може би ще направят преглед и ще преценят на кое трябва да бъде даден по-голям приоритет. Ще наблюдаваме по-тясно коопериране в разработването и придобиването на въоръжение и техника в европейските страни. Очаквам съвместни формирования, които да дадат възможност да видим по-високо равнище на подготовка и съответно повишаване на оперативната съвместимост на армиите на НАТО.

Как може да еволюира политиката на НАТО за засилено предно присъствие по източния фланг в зависимост от хода на военната кампания?

След като изпълнението на вече взетите от НАТО решения приключи, за момента не виждам необходимост от нещо повече. И това се дължи изключително на уменията и смелите действия на украинската армия. При не много вероятно негативно развитие може да се наложи усилване на източния фланг с авиация, средства за ПВО, противоракетна отбрана, брегови противокорабни средства, усилване на киберотбраната, по-интензивно разузнаване, както и повишаване на готовността на въоръжените сили.

Това обаче е, при положение че Украйна все пак удържи фронта. Ако Русия започне да има превес, ако се увеличи вероятността тя да постигне военните си цели и да подчини Украйна, ще имаме много бързо преосмисляне и укрепване на отбраната. Но това ми се струва много малко вероятно за момента.

Как всичко това ще засегне България в чисто военен план?

Първо трябва да приключи изграждането на бойната група на НАТО, която беше обявена. Имаме рамкова държава в лицето на Италия, имаме предвидено участие на други съюзници в нея. Процесът на изграждане предвижда интензивна съвместна подготовка и ще доведе до по-голяма оперативната съвместимост на армиите. В този период ще разчитаме практически изцяло на съюзници за въздушно патрулиране и при необходимост - за гарантиране на въздушния ни суверенитет в рамките на НАТО.

Модернизацията на армията и на бойната техника у нас е процес, който се бави с десетилетия. Според вас ще се ускори ли той в резултат на войната?

Би трябвало да се ускори. Руската агресия показа нагледно колко важно е да се инвестира в отбраната. След 2014 г. Украйна започна ежегодно да заделя за отбрана 4-5% от БВП и дори при това положение едва ли щеше да може да даде такъв отпор на Русия без военнотехническата помощ на Запада. За щастие ние сме в по-различно положение, бидейки членове на НАТО и разчитайки за своята отбрана на този най-мощен военнополитически съюз. Но достойното членство предполага да инвестираме в способностите пропорционално на нашите икономически възможности. Поели сме ангажимент на срещата на върха в Уелс да постигнем 2% от БВП за отбрана. Предвид нововъзродените имперски амбиции на Русия тези средства може и да се окажат недостатъчни.

В първите дни на войната КСНС при президента се обедини около тезата, че тези 2% трябва да бъдат достигнати още през следващата година. Предполагам, че ако не отидем към по-нататъшно увеличаване, поне ще задържим в обозримо бъдеще това равнище на финансиране. То ще създаде някакви предпоставки за по-мащабно превъоръжаване.

Как с по-малко ресурси българската армия може да постигне бързо максимално големи бойни способности?

Няма магическа формула. Няма как да наваксаме десетилетно изоставане бързо и да постигнем нещо максимално. По принцип, за да намерим адекватно решение, може би ще трябва да се взимат и някои структурни решения - например изваждане от въоръжение на зенитноракетни комплекси, които използват 50- и повече годишни технологии, и да се закрият съответните подразделения. Но аз не виждам политическа готовност за такива ходове. Военното ръководство няма нагласата да предлага такива решения.

Опасявам се, че поощрявани от "Дондуков" 2 (където е президентството - бел. ред.), нашите военни ще продължат да генерират списъци с желания и впоследствие да се оправдават с политиците за неизпълнението им. Най-големият проблем в последните десетилетия е, че ние така и не успяхме, признавайки колко важна е военната експертиза, да създадем система, в която и висшите военни носят отговорност за състоянието на армията.

Как ще се трансформира процесът на превъоръжаване по източния фланг на НАТО, при положение че много от съюзниците изпращат въоръжението си от съветски тип на Украйна? Останалият стар арсенал в армиите им пък трудно ще се поддържа без оръжейните индустрии на Украйна, Русия и Беларус.

Не са много държавите в НАТО, които продължиха да разчитат на Русия и Беларус за поддръжката на армиите си. Например Полша в много малка степен поддържаше отношения с Русия. Повечето страни постепенно изградиха капацитет самостоятелно да извършват ремонти и някои видове модернизации на старото въоръжение, което те оставиха в собствените си въоръжени сили. Може би Словакия и България са големите изключения от тези процеси.

Но вече стана ясно, че е изключено да залагаме на Русия и Беларус за поддръжката на въоръжението оттук нататък. Бихме могли да заложим на Украйна и това трябваше да се случи преди доста години. В хода на войната обаче и предвид това, че много от техните заводи вече са унищожени, това става все по-трудно. Така че за кратко време трябва да намерим алтернатива.

Едва ли нашият ВПК може да усвои сега, в този момент, поддръжката на съветски тип системи. Разбира се, може да прави боеприпаси и ремонти на някои въоръжения, които не са толкова чувствителни. Но например авиационна техника и авиационни двигатели - не можахме да го направим 30 години. Така че в сегашната ситуация трудно ще се случи това.

Евентуален вариант би бил индустриално сътрудничество с Украйна покрай ремонта на тяхна техника с използване на тяхно ноу-хау, конструкторски бюра и ключови производствени звена. Ние може да осигурим инфраструктурата и основната работна ръка. Това обаче е доста хипотетично, изисква много добра организация и не съм сигурен, че бихме могли да го направим.

Междувременно вероятно ще разчитаме на резервни части от страни, които се освобождават от тези въоръжения. Трайното решение обаче е да преминаваме към натовски стандарт и да елиминираме напълно тази зависимост от Русия.

Ако се абстрахираме от известния проблем с МиГ-29, кои са оръжейните системи, които първи ще спрем да използваме заради проблеми с обслужването?

На практика оставаме зависими по линия на цялото управляемо ракетно въоръжение. И авиационни, и зенитноракетни комплекси - за всички тях в много голяма степен сме зависими от Русия и много скоро няма да може да ги поддържаме. Неуправляемите бомби и ракети си произвеждаме сами.

Всички зенитни ракети обаче са ни от съветско време. И ако приемем, че С-300 са малко по-нови, на около 30 години, ние държим комплекси на 40 - 50 години, които според мен дори са опасни за експлоатация. Специалистите ни правят каквото могат, за да наблюдават тяхното състояние. Опитът е изключително малък, а рискът - голям, независимо от усилията, които се полагат.

С хеликоптерите проблемът е по-малък, тъй като например Чехия разви сериозен капацитет. Двигателите за вертолетите пък се произвеждаха в Украйна, макар и ние винаги да я заобикаляхме последните години.

Какви са възможностите на българската отбранителна индустрия да се включи в процеса на модернизация на армията?

Моята теза винаги е била, че проектите за модернизация трябва да се използват, за да се катализират процеси по интегрирането на българската военна индустрия в европейската и евроатлантическата отбранителна технологична индустриална база. А не да се опитваме да изграждаме самостоятелно капацитет, който после много трудно ще се реализира.

За българската индустрия по-ценното е да използва тези проекти, за да се вкара ново производствено ноу-хау и да се използват някои икономически предимства тук, за да се интегрираме във веригата от доставчици за основните контрактори. И така те да продължат да ни търсят на чисто икономическа основа за производството и поддръжката на техника, предоставена от тях на трети страни.

Това означава интеграция, която създава много сериозен бизнес. Така например чехите се включиха на второ ниво за производство на авиационни компоненти и бизнесът им се разви изключително стремително, без те да правят крайния продукт. По този начин сега корабостроителницата МТГ "Делфин" може да се включи във веригата на доставки на германската компания Lürssen.

Доколко реалистично е да се изгради нов завод за бронирани бойни машини у нас, ако проектът за превъоръжаване на сухопътните войски наистина стартира?

По принцип държавният военноремонтен холдинг ТЕРЕМ има доста развита производствена база. Освен това този въпрос има и някакви социални измерения. Не може да лишиш от тази дейност един град като Търговище, където немалка част от хората работят в подобен завод. Това означава да го напуснат още квалифицирани хора и той да продължи да запада. Всички чужди компании, които идват тук да участват, са готови в такъв вид производство. То обаче се калкулира в цената на проекта. Не е ясно доколко впоследствие те успяват да намерят място на пазара с тази изградена производствена инфраструктура и обучен персонал. Всичко е въпрос на калкулация.

Така че да се създават наново - по-скоро не мисля, че е добра идея. Но ние разполагаме с такава производствена инфраструктура и за нас има смисъл да инвестираме в нея. Например в ТЕРЕМ - "Хан Крум" в Търговище, за да се появи нещо модерно, което да задържи хората там. Не може всичко да се изнесе само в 5-6 града в България.

Проблемът на тези сделки за осигуряване на индустриално участие е, че решенията не се взимат на пазарна основа. До голяма степен те са административни решения. И ако преди подписването на договора купувачът задължи основния контрактор да инвестира някъде, това най-вероятно ще се случи.

Въпросът е дори при това положение да имаме някаква прозрачност на процеса. Да е ясна логиката защо се избира един или друг производител, какви са плюсовете и минусите, дали това ще създаде трайни бизнес перспективи за този производител, а не само изпълнението на един договор в рамките на няколко години.

Настоящият военен министър Заков обяви в началото на мандата си девет основни проекта за модернизация на армията ни. Споделяте ли приоритетите му?

Интересният момент е, че обявените от министър Заков приоритети не съвпадат с обявените в програма 2032. Много е важно, когато дефинираме приоритетите, да извличаме уроците от текущата война, да заложим на програмен подход в управлението на процеса, който да включва паралелно развитие на всички необходими компоненти за изграждане на тези способности. Това трябва да става при стабилна многогодишна финансова рамка и съответните инвестиционни механизми.

Очакванията са, че тази година правителството ще приеме програма за превъоръжаване и ще я подкрепи с адекватен инвестиционен механизъм за нейната реализация. Много важно е тя да не представлява просто списък от желания, а да бъде с хоризонт поне 10 години и да включва разходите за цялостно изграждане и поддържане на тези военни способности.

Обикновено фокусът е върху по-големи платформи - самолети, кораби и бронирани машини. Но както показва до момента опитът от войната в Украйна, изключително важно е да разполагаме със съвременни безпилотни апарати, със средства за борба с тях, с противоракетна отбрана, артилерийски комплекси и системи за противодействието им. Когато говорим за артилерия, трябва да говорим и за цялостния комплект от сензори, които откриват откъде се стреля, механизъм за бързо вземане на решения, насочване и пренасочване към нови цели и унищожаване на противниковите оръдия.

Важно е, отново както показва войната, че въпреки неимоверното си превъзходство като кораби в Черно море Русия не успява да постигне чак такава свобода на действие. В случая много е важна ролята на бреговите противокорабни ракетни комплекси, съчетани с безпилотни апарати и разузнавателна информация. Важно е да заложим на съвременни средства за електронна война, на киберотбрана, включително на активни действия в киберпространството. Макар че тези проекти не биха били толкова видими, те са важни за създаването на съвременни отбранителни способности.

Ако говорим за Черно море, трябва да има взаимодействие с нашите съюзници и особено с Румъния. Трябва много добре да съгласуваме кой какво прави, тъй като нито едната, нито другата страна отделно би могла да се противопостави на руския флот и други техни способности в региона. Но в процеса на съюзното планиране може да заложим това, което ни е необходимо.

В какво се различават приоритетите на военния министър със заложеното в програма 2032?

Със сигурност проектът за подводниците не фигурира вътре. Въпросът е сложен. Чел съм някои доводи за това колко важни са подводниците. Всички тези обаче като че ли залагат, че от едната страна е Русия, а от другата ние сме сами.

Въобще не е казано, че за да се бориш с подводници, трябва да имаш подводници. Съществуват и други средства - самолети, хеликоптери, корабни и брегови средства, дронове... Ако хеликоптерите Panther, които имаме, се оборудват със сензори и активните средства за противодействие, защо трябва да залагаме на подводници? Не трябва да следваме мислене от типа: отсреща има танкове, нека и ние да вземем танкове.

Проектът за модернизация на сухопътните войски катастрофира по времето на предишното правителство заради превишаване на бюджета в резултат на нереалистични амбиции. Какви според вас бяха грешките и как биха могли да бъдат поправени?

Всички големи проекти за модернизация, за развитие на нови способности изискват многогодишни усилия. Дори когато не става дума за разработване на нови въоръжения, трябва се взимат предвид изключително много съображения, различни критерии за оценяване и т.н. За съжаление не разполагаме с капацитет за научна поддръжка на вземането на такива решения. Ние дори нямаме разбирането, че това е важно, че вземането на решения по такива сложни въпроси трябва да се основава на научни анализи и оценки.

Например през 2016 г. като директор на Института по отбраната ми беше поискано мнение по разработения проект за инвестиционен разход за сухопътните войски. Той включваше 232 машини и според него първите боеспособни подразделения щяха да се появят едва 10 години след началото на изпълнението. Нямаше някаква връзка между това, което искаме да купим, и заложените финанси. Помогнах да се организира изследване с участие на всички заинтересовани страни от системата на военното министерство. Впоследствие това беше интерпретирано като намеса в нечии правомощия и обвинения към мен в лобиране.

Затова изобщо не бях изненадан, че проектът се провали. През 2022 г. се оказахме на етапа, на който бяхме през 2016 г.

Интервюто взе Момчил Милев

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал