Европейското законодателство по принцип не предвижда регистрация в интернет. Това са тенденции поначало характерни за държави от типа на Китай и Русия. Идеята всеки собственик на профил в интернет да оповести личните си данни с оглед възможност да отговаря за "дезинформация" е не само абсурдна, но пряко противоречи на общия регламент за защита на личните (GDPR). Тъжна ирония е, че този втори опит за законодателно изменение се прави именно чрез промени в Закона за защита на личните данни.

Но смятам за важно още веднъж да подчертая - опитът да се въведе идея за нарушение, представляващо "разпространение на дезинформация" в интернет средата е изключително опасен.

Изразът "разпространение на дезинформация" не може да бъде характерен на цивилизованата общност, която представлява този континент.

Какъв е стандартът и защо дезинформацията не може да бъде съвместима с него?

На първо място, както е казал Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), свободата на словото се отнася не само до идеи и информация, които намират благоприятен прием в обществото, но и до такива, които шокират, смущават, разстройват държавата или отделни части от населението. Защото това са изискванията на толерантността, плурализма и широкомислието, без които едно демократично общество не може да се нарече такова. Тази теза за първи път е възприета и изложена в практиката на българския Конституционен съд в Решение №7/1996 г. и беше преповторено в Решение №8 от м.г. (к.д. №4/2019), в което КС обяви много по-безобидна разпоредба именно в Закона за защита на личните данни.

Само преди няколко месеца един много по-мек, много по-безобиден закон, който просто предвиждаше баланс между личните данни и свободата на словото на основата на десет критерия беше обявен за противоконституционен с основен аргумент, че при равнозначни права не може едното да бъде поставено в подчинено положение спрямо другото. А тук се прави точно това и то в някаква несъизмерима степен.

Свободата на словото не е неограничена и в България също съществуват общоприетите механизми за защита срещу злоупотреба - отговорност за клевета и обида (както наказателно-правна, така и гражданска), за дискриминация, за нарушаване защитата на личните данни и др. Механизмите ги има и те трябва да се прилагат адекватно от съответните съдилища.

Според европейските стандарти, обаче, не могат да бъдат предмет на защита от критика публични фигури, символи, знаци, защото това всъщност намалява капацитета на дебата в едно общество. Освен това - да добавим за щрих и нашия роден пейзаж. У нас тъкмо групата медии, която разпространява фалшиви новини (както са определени в мотивите към законопроекта) атакува всички критици на властта и окачествява всички критики като фейк нюз. Това е ясен пример как чрез използването на такива неясни понятия като дезинформация може да се задушава легитимната критика, а дезинформацията да бъде обявена за основен рупор на властта. И така този законопроект ще се окаже Закон за дезинформацията, а не против нея.

Разбира се, противоречи на европейските стандарти и е абсурдно Комисията за защита от дискриминация (КЗЛД) да подава искане до председателя на Софийския районен съд (СРС) да разпореди на всички предприятия, които предоставят електронни услуги да спират достъпа до съответните интернет страници, уличени в разпространяване на дезинформация.

Не зная защо точно СРС измежду съдилищата в страната е избран да налага такива разпореждания. Но идеята съдът да се произнася в срок до 72 часа означава, че в по същество няма да има съдебен процес, защото в такъв срок съдът не би могъл да проведе открито заседание като събере доказателства, изслуша страните и др. Това произнасяне на съда, което е заимствано от режима за издаване на разрешения за прилагане на специални разузнавателни средства и трафични данни (но в случая няма нищо общо с тях), е недопустимо да съществува в ситуации на правен спор, като този дали да бъде блокиран достъпът до един сайт. Това всъщност представлява предварителна цензура, каквато в общия случай е недопустима според ЕСПЧ (делото "Мозли срещу Великобритания" и др.). Не може просто под предлог защита на личната сфера и на доброто име на някого да се осъществява предварителна забрана на публикация, т.е. цензура. Последващ контрол може - да се съди издание, да се търси обезщетение и т.н.

Имате ли обяснение защо толкова упорства ВМРО в тази идея?

Наистина е удивителна енергията и упорството, с които тази група народни представители преследват като цел ограничаването на свободата на изразяване.

Връзката между двата законопроекта е несъмнена, защото самите вносители са написали в мотивите на новия законопроект, че го внасят защото не е минал предходният. Липсва обаче анализ на критичните становища и аргументи, с които първите предложения не бяха приети.

Мотивите на първия законопроект, внесен в началото на извънредното положение, бяха свързани с опасността в рамките на пандемия да се разпространява невярна информация, но още тогава прозвучаха странно примерите, които се дават - например, личеше си, че според вносителите дезинформация е и поставянето на въпроса дали и кога те да излизат в отпуск.

В ден днешен, когато излязохме от извънредното положение и животът се нормализира, е абсолютно необосновано и буди недоумение кому точно би попречило свободното слово. Но имаме прецеденти - по време на извънредното положение бяхме свидетели на няколко случая, в които видимо границата, изискваща институции да уважават и гарантират свободата на словото, беше прекрачена. И това може би припомня старото правило, че страхът е лош съветник. Пандемията не биваше да води до паника, въпреки формалния омоним в първата част на тези думи.

Страхът от пандемията ли е според вас движещата сила зад тези законопроекти или страхът, че не може да се удържи положението и политическият рейтинг другояче освен с цензура?

Виждам три неща. Първо, едно общо и вечно нежелание на управляващите да търпят критика и опити за възкресяване на старата отговорност за обиди на величеството от времето на абсолютистките монархии. Това не е от сега - от години се подновява дебатът за закон за печата, какъвто в демократичния свят от десетилетия не е бил приеман и няма начин да се възроди, най-малкото поради стандартите, които налага членството в ЕС и в ЕКПЧ.

На следващо място - тази нетърпимост всъщност чудесно паразитира върху страха на хората и намира лесна почва във време като сегашното. И ми се струва, че това се използва.

И на трето място - една тотална дълбинна невежественост и непознаване на стандартите.

За какво говори този рефлекс на властта?

За липсата на демократична култура и за липсата на идея за правова държава. Заглушаваш всякакво друго мнение, всякаква критика и така блокираш публичиния дебат, при това - бидейки във властта.

Смятам, че това противоречи на толкова много основни документи, че би било невероятно да мине. Още през 1946 г. Общото събрание на ООН е обявило свободата на информация за фундаментална и за кръстопът, на който се срещат всички основни човешки права. Нека да отбележим и силната демократична законодателна традиция в България, която не е позволила да има у нас Закон за печата от характера на типичните закони за печата от 19 и 20 век. Дори във времето на НРБ такъв закон няма, цензура може да има, но тя няма законови основания. Излиза, че "патриотичните" подбуди не познават историята на страната.

Така или иначе, има много механизми това да бъде атакувано и спряно, ако изобщо мине през парламента, в което не вярвам. Би могло да се мисли за президентско вето, искане до Конституционен съд, жалба до ЕСПЧ, сезиране на ЕК и СЕС. Защото в действителност това нарушава и общия регламент за защита на данните - както в частта му, отнасяща до това, че не можеш да накараш хората да публикуват личните си данни без разумна причина, така и в частта, в която дерогацията на регламента за журналистическото изразяване в никакъв случай не изисква регистрация или възможности за блокиране и т.н.

По първия законопроект се надигна много шум, дори СЕМ не го подкрепи. Надявам се, че КЗЛД ще заеме същата позиция и по този законопроект, отстоявайки демократичните ценности.

Интервюто взе Мирела Веселинова