Премахването на задължителното болнично лечение с изолация крие опасности
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Премахването на задължителното болнично лечение с изолация крие опасности

Премахването на задължителното болнично лечение с изолация крие опасности

Сегашната законова уредба носи много критики, но предложението на ГЕРБ за промени не решава проблема, а създава подозрения за бягане от отговорност

2868 прочитания

© Надежда Чипева


В края на миналата седмица председателката на парламентарната група на ГЕРБ Даниела Дариткова, която е лекар по образование, внесе в парламента проект за промени в Закона за здравето, свързан с възникналите проблеми около развитието на пандемията от COVID-19. Проектът включва разнопосочни предложения, част от тях разбираеми, като например предписанията за поставяне под карантина и изолация на болните от COVID и други заразни болести, както и на техните контактни, да могат да се връчват от районните здравни инспекции (РЗИ) и чрез уведомяване по телефона, чрез sms или по електронната поща.

Едно от тези предложения обаче предизвика някои подозрения за действителните цели на вносителите - в чл. 61 от Закона за здравето се премахва текстът, който предвижда задължително болнично лечение на болните и заразоносителите на тежки заразни болести като холера, чума, вариола, жълта треска, вирусни хеморагични трески, дифтерия и др., включително и COVID-19. За тези болести да остане само задължителна изолация, предлага д-р Дариткова.

Предложението породи много и разнопосочни коментари по медиите и социалните мрежи. Как би следвало да се тълкува то и какъв би бил неговият ефект - с този въпрос "Капитал" се обърна към адвокат Мария Шаркова, специалист по медицинско право. Адвокат Мария Шаркова е основател и управляващ съдружник в специализираното адвокатско дружество по медицинско право "Шаркова и партньори". Има специализации в САЩ, Англия, Франция, Холандия. Автор на книгата "Медицинският деликт".

Задължителното лечение в болница представлява сериозна ограничителна мярка поради две причини. Най-напред тя засяга правото на свободно придвижване на всеки гражданин, като Европейският съд за правата на човека в Страсбург приема, че в тези случаи се касае за форма на лишаване от свобода. Освен това настаняването в лечебно заведение за болнична помощ нарушава правото на личен живот, тъй като прилагането на диагностично-лечебни дейности изисква по правило изразяване на информирано съгласие от пациента и само по изключение може да е принудително.

Настоящата уредба

В чл. 61, ал. 1 от Закона за здравето (ЗЗ) в момента е предвидено, че хора, страдащи от определени заразни заболявания (не само от COVID-19), подлежат на задължителна изолация и/или болнично лечение, като и двете мерки се разпореждат от директора на РЗИ по предложение на лекуващия лекар. От настоящата формулировка на тази разпоредба се установява, че задължителната изолация може да се осъществи заедно с болнично лечение (използван е съюзът "и") или като самостоятелна мярка ("или").

Този ред за принудително лечение в болница се различава от реда за задължително настаняване и лечение, който е предвиден в чл. 155 и сл. от Закона за здравето за лица с психични разстройства или умствена изостаналост, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им. Редът за принудителното лечение в този случай е доста по-подробно описан и включва осъществяване на съдебна процедура, която се развива с участието на определени страни и изисква изготвянето на съдебно-психиатрична експертиза.

За разлика от тази хипотеза на принудително настаняване и лечение в болница задължителната изолация, съчетана с болнично лечение заради заразна болест по чл. 61, ал. 1 от ЗЗ, не се осъществяват с решение на съда, а с издаване на индивидуален административен акт, който подлежи на предварително изпълнение и на обжалване в 14-дневен срок. Не е предвидена процедура, даваща възможност за бърз съдебен контрол и преглед на мярката, докато тя трае, което не отговаря на стандартите на Европейския съд за правата на човека.

Именно това и причината да се критикува настоящата уредба на чл. 61, ал. 1 от ЗЗ на възможността за задължително болнично лечение, тъй като:

  • Няма обективни и недискриминационни критерии кога изолацията се прилага съчетано с болнично лечение и кога самостоятелно, като не е ясно на какви факти следва да се основава предложението на лекуващия лекар.
  • Няма ясно установена процедура и възможност за осъществяване на своевременен съдебен контрол върху нея.

Същевременно обаче сегашното предложение за премахването на възможността за съчетаване на задължителната изолация с болнично лечение крие опасности за общественото здраве и е неудачен начин да се разрешат изложените вече проблеми.

Фотограф: Надежда Чипева

Най-напред е важно да се припомни, че тази възможност за задължителна изолация и лечение не се отнася само за случаи на COVID-19, а и за други, много по-тежки и смъртоносни заразни болести като чума, холера, туберкулоза с бацилоотделяне, вирусни хеморагични трески и пр. При някои от тях несвоевременното лечение може да доведе до сериозни последици за общественото здраве и да застраши околните. Когато не може да се разчита на дисциплината и спазването на лечебния план от съответния заболял и при изчерпване на по-леки по интензитет ограничителни мерки, е необходимо и напълно съобразено с изискванията на Европейската конвенция за правата на човека пациентът да бъде изолиран в болнични условия.

Вместо обаче законодателят да помисли за адекватна редакция на тази разпоредба, така че да се гарантират правата на гражданите, без да се засяга сигурността на общественото здраве, предлага нейното премахване, и то без да изложи мотиви защо.

Доколкото това предложение идва на фона на тежък недостиг на ресурси за лечение на пациенти с COVID, няма да бъде лишено от основания предположението, че това е несполучлив опит държавата да се освободи от отговорност при невъзможност да осигури болнично лечение на всички пациенти, които се нуждаят от него. Обстоятелството, че се предлага и премахване на изискването задължителната изолация и болнично лечение да се осъществяват по предложение на лекуващия лекар, насочил лицето за хоспитализация, допълнително подкрепя това допускане. След като е издадено направление за прием в болница, лекуващият лекар е преценил, че лечението на пациента не може да се осъществи в рамките на извънболничната помощ и приемът му е наложителен. Изглежда, че законодателят неумело се опитва да зарови глава в пясъка и така да реши въпроса с претоварената система и недостигащите ресурси.

Обаче...

По делото "Финогенов и други срещу Русия" Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) е разгледал адекватността на плана на руската държава да се справи с един от най-тежките в историята на държавата им терористични актове. Съдът отсъжда, че планът за евакуация и оказване на медицинска помощ на десетките пострадали след атентата в московския театър "Дубровка" през 2002 г. е бил недостатъчно обмислен, опорочен, като не е имало ясен план за организацията по прием на пострадали жертви в лечебните заведения.

Въобще не сравнявам епидемията с терористичен акт, напротив. След като ЕСПЧ приема, че при наличието на толкова тежък, внезапно възникнал и невъзможен за предвиждане акт на насилие държавата продължава да има задължение да състави възможно най-ясен и консистентен план за действие, то с още по-голямо основание тя е длъжна да направи това при наличието на епидемия, която се развива от месеци, за чието разпространение има достатъчно данни и модели на развитие.

В решението "Лопес Де Суса срещу Португалия" на Голяма камара ЕСПЧ подчертава, че държавите нарушават правото на живот, когато на пациента не е оказана спешна медицинска помощ поради наличието на системен или структурен недостатък във функционирането на болничните услуги. Необходимо условие е властите да са знаели или да е трябвало да знаят за този риск, но да не са предприели необходимите мерки, за да ограничат или коригират тези системни проблеми.

Това е съвсем достатъчно, за да се обоснове безсмислието на предложената поправка.

В края на миналата седмица председателката на парламентарната група на ГЕРБ Даниела Дариткова, която е лекар по образование, внесе в парламента проект за промени в Закона за здравето, свързан с възникналите проблеми около развитието на пандемията от COVID-19. Проектът включва разнопосочни предложения, част от тях разбираеми, като например предписанията за поставяне под карантина и изолация на болните от COVID и други заразни болести, както и на техните контактни, да могат да се връчват от районните здравни инспекции (РЗИ) и чрез уведомяване по телефона, чрез sms или по електронната поща.

Едно от тези предложения обаче предизвика някои подозрения за действителните цели на вносителите - в чл. 61 от Закона за здравето се премахва текстът, който предвижда задължително болнично лечение на болните и заразоносителите на тежки заразни болести като холера, чума, вариола, жълта треска, вирусни хеморагични трески, дифтерия и др., включително и COVID-19. За тези болести да остане само задължителна изолация, предлага д-р Дариткова.

Предложението породи много и разнопосочни коментари по медиите и социалните мрежи. Как би следвало да се тълкува то и какъв би бил неговият ефект - с този въпрос "Капитал" се обърна към адвокат Мария Шаркова, специалист по медицинско право. Адвокат Мария Шаркова е основател и управляващ съдружник в специализираното адвокатско дружество по медицинско право "Шаркова и партньори". Има специализации в САЩ, Англия, Франция, Холандия. Автор на книгата "Медицинският деликт".

Задължителното лечение в болница представлява сериозна ограничителна мярка поради две причини. Най-напред тя засяга правото на свободно придвижване на всеки гражданин, като Европейският съд за правата на човека в Страсбург приема, че в тези случаи се касае за форма на лишаване от свобода. Освен това настаняването в лечебно заведение за болнична помощ нарушава правото на личен живот, тъй като прилагането на диагностично-лечебни дейности изисква по правило изразяване на информирано съгласие от пациента и само по изключение може да е принудително.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK