За войната и бъдещия световен ред

Иска ми се да говоря за днешната ситуация като историк, т.е. да не се ограничавам с близката перспектива и нейните проб­леми.

Историческият контекст

Втората световна война e най-голямата криза, която човечеството е преживяло. Преодоляването на европейския национализъм и консолидацията на Европа беше най-важният позитивен пример за ХХ век. Тя беше замайващо сложен мирен процес с много последователни стъпки - първо търговски, после дипломатически и административни, после политически, икономически и валутни. И ако той беше и е толкова труден и досадно бавен, това има ясни причини - трябва да преодолее вековното европейско наследство на кървави вражди и войни. Всичко това успя частично да се случи в контекста на блоковото разделение и студената война, когато Западна Европа нямаше амбиция да бъде военна суперсила, а суперсила на мирната интеграция и антиконфронтацията.
Може би именно поради тези трудности Европа не беше на висота нито в сръбско-хърватската война, нито в сръбско-словенската, нито в случая с Косово. Но историята ни учи на едно - всъщност през XX век именно в Европа е било разковничето на мира. Защото не от локалните войни в Азия, Африка и Южна Америка, а от малките войни в разкъсана Европа са тръгвали световните катастрофи на този век. В тази светлина бавната и мирна европейска интеграция е ключ и към всички останали мирни процеси, в които решаването на конфликтите не става със сила и войни - следвоенното създаване на относително работещите ООН и Съвет за сигурност, атлантическото сътрудничество, Общия пазар и спечеленото икономическо и технологично състезание със съветския блок, световна антитеорористична коалиция в последно време и пр. Само допреди 2-3 години това беше схващане и на американската администрация, която по всякакви възможни начини помагаше на европейската интеграция и световната институционализация.

Международното право

На този фон вече имаме няколко прецедента. Става дума за американските действия извън международната законова рамка - неподписаните от американците споразумения за международноправно преследване на военнопрестъпниците, атаката без санкция на Съвета по сигурност по времето на косовската криза и войната срещу Ирак. Разгледани като знаци на бъдещето, те излъчват просто и категорично американско съобщение - трудно спечеленото наследство на Втората световна война - сегашните институции на мира, вече не действат. Те са в състояние на жалък провал - вече не могат да предотвратят нарушението на правата на човека, не могат да свалят от власт двама тирани, не могат да се включат ефективно в борбата срещу световния тероризъм. Следва твърде лесен извод - че те са безнадеждно овехтели и нефункционални, трябва радикално да ги променим, дори и от позицията на силата.
Тази позиция е от типа на така наречените сбъдващи се предсказания. Първо заявяваш от позицията на интерпретативен монопол, че след 11 септември светът е друг; после - че обявяваш, че старият ред е неработещ и ненужен. След което просто го счупваш. А след като е счупено, който иска да доказва, че може би не е било толкова старо и толкова ненужно.
С един „ковбойски“ замах мирните институционални процеси, течащи вече пет десетилетия, се спират, и някой обявява, че е необходим по-добър световен ред, според нови принципи. Че той лично знае какви са тези принципи и обещава да ги въведе с умните ракети и бомбардировачите Б-52.
Някой може да попита „а не са ли наистина по-добри“. Тук отговорът е още в косовската криза. Тогава дали принципът на националния суверенитет или принципът на защита на човешките права е по-важен. Оправданието - поне реторическо - на американския удар тогава беше, че той, макар и да нарушава националния суверенитет на една независима държава, защитава човешките права на косовари и албанци срещу един тиранин националист. Това би бил приемлив аргумент - огромното световно мнозинство също споделя схващането, че човешките права са по-важни и че те са новото ценностно основание, на което трябва да се гради бъдещият свят. Само че всички са в правото си да се запитат защо след Косово американците не стартираха една нова политическа, дипломатическа и юридическа процедура, която да преустрои международното право и да превърне принципът на защита на човешки права в писан и приложим международен закон? Защо не се създаде функционираща изпълнителна сила от името на една обединена около човешките права ООН? Ще кажете това са утопии. Да, именно в това е въпросът. Утопии са приказките за човешки права, само че американската администрация се възползва от тези приказки, без да ги превръща в правна реалност. Вместо това тя предпочете да се постави извън рамките на действащото международно право и да демонстрира, че световният ред реално се базира на военната и икономическата сила.

Ценности и димни завеси

При това и в момента зад американската политика има един интелектуално мизерен ценностен жаргон, който се преповтаря и у нас - как така ще оставим тиранина да властва над 20-30 млн. бедни иракски граждани. Ние, българите, добавяме -„да, ние знаем какво е тоталитарен режим“, и пламенно ставаме защитници на свободата срещу тиранията.
Разбира се, защитата на свободата срещу тиранията е важна ценност, една от най-важните. Но мизерията на ценностния жаргон е не в това, което казва, а в това, което крие - модерният свят винаги е бил винаги конкуренция и конфликт на много ценности: свобода срещу закон и ред, „справедлива“, не непредсказуема война срещу компромисен мир, кръв срещу принципен отказ от прилагане на сила и пр. А освен това и конфликти и конкуренция по въпроса как се прилагат ценностите. Кои ценности ще предпочетем? В кризисни ситуации няма човек или правителство, които са монополизирали „правилните ценности“. В България никой не говори за този труден, много труден избор - оптимизмът е смайващо наивен и лесен, и всичко се е превърнало в замъгляваща фразеология на съвременни комсомолци, криеща тежестта и риска на избора. Най-агресивно-консервативните от тях не са далеч от това да кажат, че бъдещият световен ред ще се гради на вечните божии, т.е. християнски ценности. Но дали не трябва все пак да питаме нехристияните на тази планета (те са повече от две трети от земното население) дали искат това? Другото би се наричало кръстоносен поход. Има и други, по-интелигентни - те се надяват, смятат, че в момента хаотичният, объркан свят е „отвъд добро и зло“ и с този изпреварващ удар той ще се преподреди така, че тепърва ще възникнат и ново международно право, и нови морални ценности. Въпросната логика може да се представи метафорично - след като се оженим за бъдещия световен ред и му народим деца, кой е прав и кой крив - все тая, бъдещите деца ще си живеят и без нашите спорове, те ще имат свои закони и свои морални проблеми, т.е. децата да се оправят (ако могат). Вярно и безотговорно за бъдещето, това е особен вид цинизъм за настоящето. За такова мислене историята се пише от победителите, но не назад, а напред във времето. И се връщаме до точката, че то се пише не заради ценности, а със сила - извънинституционално, извънправно, извънморално. Едва после, когато си отидат конквистадорите, започ­ва юридическото и моралното му цивилизоване.
Вариант на това мислене е и сценарият, според който цяла съпротивляваща се Европа накрая ще клекне и ще се впише послушно в ситуацията, създадена от американската победа. Което, казано със съжаление, наистина е доста вероятно. Но то не е някакво усъвършенстване на световния ред, а Realpolitik на силата и загуба на визия, спиране на така трудно извоювания световен мирен и институционален процес и в частност на европейското обединение. От гледна точа на историка в момента се случва един глобален геополитически цинизъм - преустройване света чрез сила, срам за XXI век.

Европа

В този контекст не мога да не бъда настроен песимистично за бъдещето на Европа и за европейската интеграция. Суверенитетът се премества от едни бавно и трудно работещи световни институции на международното сътрудничество, контекст, в който обединена Европа имаше място, към една суперсила, която сама решава какво да прави, без някой да ? се бърка. Освен всичко друго според мен на практика това означава спиране на процеса на европейска интеграция и предотвратяване на възможността обединена Европа в близко бъдеще да се превърне в икономическа, дипломатическа и военна свръхсила, която да създаде нов световен паритет (дали изпреварващият удар всъщност не е и в тази посока). Оттук нататък какво ли не е възможно. Ето например Франция, Германия и Белгия, изглежда, вече нямат интерес от предишната идея за широка Европа с много членове и се движат към по-тясна, но по-плътна и военно по-мощна федерация. Чува се, че има и друга нова западноевропейска стратегия, но в нея отново става дума за пет-шест държави, които ще се обединят в нещо като малка западноевропейска федеративна общност. Как това ще стане дори по отношение на Испания и Англия е проблем. Започва бойкот между американски и европейски фирми, скрита икономическа война. Вече е известно, че кризата с Ирак съз­даде разделение между западната и новите източноевропейски демокрации. Да допуснем, че американските бази се преместят в Източна Европа - тогава ще стане така, че Западната Европа е икономически силна, а Източна Европа е военно силна - можете да си представите това каква мила основа за бъдещо обединение е.

Рискът

Така че в последна сметка - дали вместо в свобода от тиранията и нов работещ световен ред няма да участваме в създаването на световен хаос? Или пък обратното - ще предизвикаме свръхред, световен полицейски режим, в който полицаят единствено знае кое е добро и кое - зло? Не е ли вероятно да възникне по-скоро нова терористична вълна, нови форми на загуба на суверенитет, на тирания и пр., дали това няма да засили световния религиозен фундаментализъм? Аз не зная кой е верният отговор. Но лошото е, че не го знае и американската администрация, и българското правителство. Така че тук има много голям риск, има избор и въпрос на съвест. А рискът е нещо, което не се монополизира, друг не може да го прави вместо тебе.
Честно казано, без да съм военен експерт, имам простички опасения и срещу характера на войната. Съвременният тероризъм е екстериториална опасност, използваща малко ресурси - главно готовността на определени хора да умрат за определена кауза. Именно 11 септември доказа това - че терористите използват не толкова военен, технологичен и икономически, колкото човешки, самоубийствен ресурс (последният може дори да открадне чужди оръжия - както се случи с американските самолети, блъснали се в Близнаците).
Близко е до ума, че това изисква водене на различна война, нетериториална и нересурсна. Нещо като бавна световна полицейска акция, пъплеща по нелегалните терористични мрежи - а не нападания от въздуха и командоси. В този смисъл изпреварващият удар, който се опитва да пренесе проблема в територията на врага и да унищожи „ресурса“, който подготвя терористи, ми се вижда безсмислен - истинският враг (а той не е Саддам, един провинциален диктатор) няма територия, подкрепящите режими са временни и случайни съюзници на терористите, тероризмът е дисперсна, глобална и незакотвена в определена територия зараза. Казано просто, в момента се води една традиционна война срещу нетрадиционна опасност. При това тази война е без визия за бъдещето, в което нейните жертви увеличават, а не намаляват моралния ресурс на врага - защото ще го направят по-безкомпромисен, по-саможертвен, по-ожесточен. И този разпръснат враг ще се научи още по-малко да се териториализира и локализира. Ще кажете всичко това са разсъждения, или по-скоро страхове на лаик. Но те не са само мои.
Защото ми се вижда по-вероятно резултатът да не е нов световен ред, а нова вълна от унищожителна омраза по целия свят - вълна с непредвидими последици.

27 март 2003