Преди да стигнем до водещия разговор на седмицата – притиска ли правителството медиите, ще припомним части от първия редакционен коментар в първия брой на "Капитал": "Два са основните въпроси, които се задават на всеки нов вестник. Първият - кой стои зад него, вторият - каква е политическата му ориентация... За нас е естествено твърдим, че никой не ни казва как да пишем. Също толкова естествено е някой да не ни повярва. В такава ситуация разчитаме на самите текстове, на нашата позиция и на мнението на читателя.
Политическите ни пристрастия са прагматични - това, което работи и е смислено. Харесваме това, което смятаме за полезно, честно и добро за страната. Това, което е в интереса на честния данъкоплатец. Неудобна позиция. Все ще има някой да ни сложи етикет, че сме от другия отбор - което е нормално. Никой не обича кучето, което го хапе. Надяваме се да успеем да хапем." 4 октомври, 1993 г.
За нас нищо от казаното не се е променило 17 години по-късно. Щяхме да приемем за по-редно премиерът Бойко Борисов да се оплаче, че медиите го притискат твърде много, вместо да пита главните редактори дали някой от правителството им оказва натиск. Въобще любезниченето между власт и медии е силно притеснителен симптом за журналистиката. Затова ще го избегнем. Всеки опит за натиск срещу "кучетата, които хапят" е естествен като гравитацията. Не в това е проблемът на българските медии.
За тези, които наистина се вълнуват от въпроса какво пречи на журналистиката, ще сведем отговорите до три:
Първо, анонимността. През седмицата проф. Георги Лозанов, без когото никой разговор за медии е невъзможен, правилно каза, че персоналното достойнство на журналистите е най-силната гаранция за независимост. Този логичен предпазен механизъм сега не работи, защото масата от читателите на вестници не знаят чия позиция и гледна точка купуват. В допълнение през седмицата бизнесменът Красимир Гергов призна, че в продължение на десет години е бил прикрит собственик в най-голямата телевизия. Добрата новина е, че се подготвят законови поправки, които да задължават медиите да разкриват собствениците си до физически лица.
Второ, нечестна игра. Тук проблемът е във властта и нека премиерът Борисов приеме тази част от коментара като отговор на втория му въпрос дали медиите са ограничени да се развиват свободно. Да. Когато властта събере парите си в една банка, а тя подпомага една медийна група, това е нечестна конкуренция, която вреди на останалите медии. Анализът на телевизионния и рекламния пазар показва, че там в продължение на години има подобни проблеми, които регулаторите се оказват неспособни да решат.
Трето, лоши институции. Това е малко като кокошката и яйцето. От журналистите се очаква да правят разкрития, в резултат на които качеството на институциите да се подобрява. Но журналистите са застрашени и ограничени, когато обектите на техните разследвания са по-силни от самите институции. Така че, ако правителството истински се вълнува от това как се чувстват българските журналисти, нека да си гледа работата. А ние - нашата.
Преди да стигнем до водещия разговор на седмицата – притиска ли правителството медиите, ще припомним части от първия редакционен коментар в първия брой на "Капитал": "Два са основните въпроси, които се задават на всеки нов вестник. Първият - кой стои зад него, вторият - каква е политическата му ориентация... За нас е естествено твърдим, че никой не ни казва как да пишем. Също толкова естествено е някой да не ни повярва. В такава ситуация разчитаме на самите текстове, на нашата позиция и на мнението на читателя.
Политическите ни пристрастия са прагматични - това, което работи и е смислено. Харесваме това, което смятаме за полезно, честно и добро за страната. Това, което е в интереса на честния данъкоплатец. Неудобна позиция. Все ще има някой да ни сложи етикет, че сме от другия отбор - което е нормално. Никой не обича кучето, което го хапе. Надяваме се да успеем да хапем." 4 октомври, 1993 г.
3 коментара
Ако чакаме да чуем отговора на въпроса: Кое е първо? Яйцето, или кокошката?... Ще рече, никога няма да имаме желаните медии. А, желаните медии са необвързани и обективни. И, понеже техните ползватели са най-слабото звено от веригата, няма да има "прообществени" медии. Значи, обществото не може да разчита и на това средство за огласяне на мнението, прекарване на становища, преследване на цели, търсене на отговорност! След като обществото не е фактор нито в политиката, нито в икономиката, нито в медиите, нито в управлението, като прилагане на политически решения, тогава това какво е? Не е ли като при тоталитаризма? Само, че тогава имаше две страни, а сега не се знае колко са?!
Една медия може и да е независима и безпристрастна, което никак не означава качествена. Там вече нещата зависят от багажа на работещите в нея журналисти.
А те критика не могат да търпят. Затова и всякакви препоръки и забележки са оплакване към арменския поп.
Аз бих поставил и четвърто. ЧЕТВЪРТО, КОРУПЦИЯ. Журналистите са не по-малко корумпирани от служителите в контролните институции. Това се започна от момента, в който се осъзнаха като "четвърта власт". И се почна вземането... Взимат много сериозни суми, и то многократно. Взимат от двете страни (или от всяка от страните) в някакъв казус, добил публичност. Взимат не само пари. Затова у нас се заговори за поръчкова журналистика. За мен си е един елементарен слугинаж, облагите са екстра. Но това са българските журналисти, такъв и и народът ни. Почти всички са се формирали като слуги, чираци, шутове. ДРУГИ НЯМА, ПРОСТО НЯМА. Защото така е удобно...