За приятелите и интересите

Няма вечни приятели, би въздъхнал британският държавник лорд Палмърстън, ако можеше да коментира българската позиция при гласуването в ООН дали Палестина да бъде приета като страна наблюдател без право на глас (вместо постоянен наблюдател). Тази седмица София се въздържа при гласуването в ООН. Звучи нелогично, след като България е признала Палестина още през 1988 г.

Причините са две. Първата, българският представител заедно с още 41 държави (сред които Великобритания и Германия) да се въздържи е, че издигането на статута на Палестина й дава достъп до институции като Международния криминален съд. При условие че преговорите с Израел са замръзнали от четири години, тя би се възползвала от тези си права и така безнадеждната ситуация ще стане още по-заплетена.

Втората причина е активността на България в арабския свят. Това, с което особено се гордеят архитектите на тази политика, са сравнително добрите отношения и със страните от Персийския залив, и с Израел. Миналата година израелското правителство начело с Бенямин Нетаняху дойде да се прегърне с Бойко Борисов и да напомни колко важен търговски и политически партньор е. Това беше откровено търгуване и като такова оставя неприятен вкус.

Израел е важен партньор и българите с основание изпитват гордост от спасяването на евреите от пределите на България. Но не бива да се подкрепя Тел Авив, когато откровено цели блокиране на мирния процес  като настояването само за преки преговори. Без международно посредничество те ще останат безсмислени - двете страни са очевидно неравни. Всеки може да си намира нови приятели, но основният интерес на България е да има мир в региона колкото може по-бързо.