Пеухъл, малинке и сусу са трите етноса в арфиканска Гвинея, където според правозащитните организации основните проблеми са ендемичната корупция, мъченията на хора от тайните служби и от време на време някое и друго масово клане. В последния доклад на организацията "Репортери без граници" тази държава се класира по-добре от България по отношение на свободата на медиите. Това се случва, въпреки че там има откровена цензура, уволнения на журналисти, арести, заплахи и директно физическо насилие от правителството и неговите служби за сигурност.
На пръв поглед изглежда, че в класацията има нещо сбъркано – трудно може да си представим, че в повечето африкански държави свободата на словото е по-голяма, отколкото в България. Всъщност обаче разликата е само в методите, чрез които се достига до един и същ резултат.
Тукашните пеухъли може и да не налагат откровена цензура, но огромна част от журналистите не са свободни да избират за какво да пишат. Българските сусута не бият журналисти в арестите, но то и няма нужда – перфидните методи на техните слуги постигат същия резултат. Няма физическо насилие, но няма и свобода.
В класацията на "Репортери без граници" България е в групата на държавите с олигархична икономика, полудиктатура и неориентирани накъде вървят – дали ще се изкачват бавно към нормалността, или ще се сринат към Туркменистан. Място, което на пръв поглед изглежда нелогично, но ако се замислите, не е съвсем незаслужено.
Пеухъл, малинке и сусу са трите етноса в арфиканска Гвинея, където според правозащитните организации основните проблеми са ендемичната корупция, мъченията на хора от тайните служби и от време на време някое и друго масово клане. В последния доклад на организацията "Репортери без граници" тази държава се класира по-добре от България по отношение на свободата на медиите. Това се случва, въпреки че там има откровена цензура, уволнения на журналисти, арести, заплахи и директно физическо насилие от правителството и неговите служби за сигурност.
На пръв поглед изглежда, че в класацията има нещо сбъркано – трудно може да си представим, че в повечето африкански държави свободата на словото е по-голяма, отколкото в България. Всъщност обаче разликата е само в методите, чрез които се достига до един и същ резултат.
5 коментара
Трябва да си наистина голям пеухъл за да повярваш,че свободата на словото в Гвинея е по-голяма отколкото в България.Какво пречи на журналистите от Капитал да си кажат свободно мнението или да напишат каквото мислят? Иво Прокопиев меси ли се в работата на журналистите и казва ли и за какво и как да пишат? У нас една част от медиите са открито про правителствени,а другите открито опозиционни,като едните печелят от това да се запази сегашното управление,а другите от това техните хора да дойдат на власт.
"У нас една част от медиите са открито про правителствени,а другите открито опозиционни,като едните печелят от това да се запази сегашното управление,а другите от това техните хора да дойдат на власт. "
Е точно в това е проблема! Или с властта, или - против нея, респективно със следващите на власт! :-)
Големият проблем всъщност са телевизиите и многотиражните хартиени вестници. Там журналистите се "съобразяват".
Ако няма никакви свободни медии (т.е. и Капитал, БНТ и БНР правят лоши работи на журналистите) - лошо! Трябва да съдим държавата и т.н. Ако има само три свободни медии, лошо - българите харесва ме "несвободните" медии повече от свободните.
И това е причината да фалират няколко медии, които се опитаха да правят добра журналистика. (Последния пример - Ре:ТВ).
Още по-лошо - СиЕнЕн и Нюзуик престанаха да бъдат модел на журнализъм още преди 20 години. Най-популярният вестник в УК беше замесен в чудовищни неща - подкупи, кражби и т.н.
Въпросът е откъде на се намерим достатъчно на брой граждани да си плащаме всеки ден по 5 лв. за сериозен вестник и 30 лв. на месец за сериозна телевизия (Българската Би би Си).
Свободата е вътрешно усещане. Затова не може да се въведе със закон. Нашите журналисти са свикнали да слугуват, а това е съчетано с вътрешния им стремеж да намират "правилната линия" още от времената на социализма. Частните медии са търговски дружества и затова редакционната политика е подчинена на финансови "лостове". В случая има съчетаване на интереси и зависимости на собственика, на рекламодателите и спонсорите, и желание на журналистите да се усещат "обгрижени". Останалото зависи от потребителите на новините - предполагам, че некупуването на един вестник или негледането на една телевизия е достатъчно основание да спре съществуването им.
В тежки за икономиката години, като сегашните, правителството също има лостове за въздействие. Прякото насочване на парите на спонсорите и рекламодателите е едната страна, другата е щедро бюджетно финансиране. Всяка фирма с добри контакти с властта би се вслушала на кого да даде пари, а промотирането на различни програми и проекти на властта е много добър инструмент за моделиране на медийното внимание.