Паметник на нашето време

Има истории, които са едновременно и забавни, и тъжни, и от тях можем да разберем много за времето, в което живеем, и тази с паметника на цар Самуил в епицентъра на София е точно такава. В този интересен сюжет се преплитат много от недостатъците ни, заради които България е такава, каквато е в момента - объркана, неефективна, разделена на много клики, често бутафорна и, понякога (ако има някаква отразена светлина) с неестествен блясък в очите.

Да заменим сивото настояще със славно минало

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Историята с паметника на цар Самуил започва като част от много по-мащабен план да се отбележи подобаващо едното хилядолетие от смъртта на владетеля. За българската политика през последните години това е една от най-мащабните и добре пазени в тайна акции. Целта е проста - да се докарат в България костите на владетеля, които в момента се съхраняват в Солун. Замисълът на паметника е всъщност той да стои над новия гроб на цар Самуил. По тази задача се работи особено активно от 2009 г. насам, като тя е приоритет на три правителства и двама президенти, които мечтаят за момента, в който тленните останки на владетеля ще бъдат (пре)погребани тържествено под звъна на камбани с гвардейци, фанфари и тежки църковни ритуали. Между другото и натриваме носа на македонците. Преговорите се водят на възможно най-високо ниво, но са неуспешни, тъй като гърците (накратко) искат да им върнем ценни византийски ръкописи, озовали се в български ръце след Първата световна война.

При други условия в идеята нямаше да има нищо кой знае колко осъдително. Проблемът с българската политика обаче е не толкова в това с какво се занимава тя, а с какво не се. Ако България беше просперираща държава, която бързо се променя така, че в нея да се живее добре, инжекциите от патриотизъм щяха да се понасят сравнително добре. Случаят обаче не е такъв. Днес държавата ни има да свърши много по-спешни задачи и пилеенето на енергия в псевдо патриотична посока е напълно безсмислено. "Псевдо", защото да търсиш себе си в славното си минало, докато живееш в сиво настояще и не си направил (почти) нищо за по-хубаво бъдеще, не е точно патриотизъм. Ако същата политическа енергия и последователност беше инвестирана от 2009 г. насам в например реформата на съдебната система, днес България щеше да е много по-добро място за живеене. Ако толкова политици от различни партии бяха на едно мнение за това как трябва да се преборим с корупцията, сега всички щяхме да сме по-богати и по-свободни.

Хаос, кич и липса на правила



Площадът пред "Александър Невски" днес вече е много хармоничен на нашето време. Очите на цар Самуил там осветяват пълната липса на правила, идеи и визия за развитието на София. Никой не успя да даде адекватен отговор на въпроса защо паметникът на владетеля е точно там (с изключение на обяснението на президентството, че местоположението е избрано на база исторически сведения), нито защо изглежда по този начин. (Освен, че е с 20 см. по-висок от паметника на едноименния цар в Скопие, защото, нали, трябва да натрием носа на македонците, наздраве). Отговор не може и да бъде даден, защото в София няма принципи и визия за развитието на града, които биха позволилили новите елементи в него да не са спорни кръпки. Това е така не само за паметниците. Вдигнете очи на произволна софийска улица в центъра на града, (а и не само) и ще видите резултата от това - архитектурен и градоустройствен хаос, в който доминира единствено посредствеността. Да, има метро и кръгови кръстовища. Преди София беше просто посредствен град. Сега е посредствен град с метро и няколко кръгови повече.

Паметникът на цар Самуил днес седи зад гърба на паметника на Иван Вазов, гледа паметника на самуиловите войници, зад които има паметник на опълченците, а някъде между тях има още мини-скулптура на Свети Георги със змея и това е възможно поради същите причини, които направиха възможно и презастрояването на града - липсата на ясна визия и правила, които да помагат да се върви към нея. Направените неща не се подчиняват на обща идея, а на това, че на някой му е хрумнало да направи нещо.

Подобни посредствени плюнки има из целия град. Да си припомним например паметника-ключодържател на Гарибалди на едноименния площад, който беше сложен само, за да има официален повод в България да дойде Силвио Берлускони, вероятно за да се види с Дарина Павлова.

Смисленият разговор сега трябва да е не толкова за конкретната бронзова статуя, а за това как да не допускаме повече да се случва подобно нещо. За това как искаме да изглежда пространството, в което живеем заедно, и с какви правила да го гарантираме. До тогава София ще бъде град от селски тип, в който всеки прави в собствения с двор каквото иска без да го интересува как съжителства с останалите хора.

Провалът на интелектуалния елит

За да се случи това обаче трябва да можем да си говорим по между си. Целият дебат около паметника на цар Самуил показа колко сме далече от това. Че там ще има паметник и как ще изглежда точно той се знаеше от много отдавна. Истинска съпротива срещу статуята обаче се появи в дванайсет без две. Типично за последните години и за българския обществен дебат това не беше разговор, а размяна на монолози, накрая с крясъци. От поддръжниците на паметника не се чуха аргументи по същество, а безсмислени нападки. Принципно в такава ситуация ролята на арбитър се пада на държавата, в случая Столичната община. Тя трябваше да каже защо е взела това решение, но типично за тази администрация през последните години не чухме абсолютно нищо. Едните оплюха другите, после другите - едните и сега очите на цар Самуил по всичко личи ще ни светят за дълго.

Неговата статутя днес стои там и като паметник на провала на интелектуалния ни елит да има значима роля в това каква да бъде цялата държава. Днес на власт в България е посредствеността в различните си проявления - корупция, липса на справедливост и (почти) олигархия. Ако интелектуалният ни елит днес не е способен да спре един паметник, то можем ли да очакваме от него да вдъхнови тази българска пролет, която може истински да промени държавата, така че бъдеще в нея да имат хората, които спазват правилата, а не тези, които ги нарушават?

Хабим енергия без резултат

Статуята на цар Самуил от вчера стои пред "Александър Невски" и като символ на нещо друго. Огромно количество обществена енергия през последните години се разпиля без да произведе никакви резултати. Ние крещим, викаме, скачаме, те от другата страна правят същото. Резултати обаче няма и сега ще бъде точно така. Цялата енергия, всички аргументи послужиха единствено за създаване на истерия със среден обсег на действие. Изводи не бяха направени. Загубилите ближат рани, спечелилите паметник веят байряци и пъчат гърди (айде пак наздраве!). Всички заедно prodaljavame napret!1!

Паметникът на цар Самуил има смисъл да стои на площада дори и само, за да ни напомня за това колко сме неефективни в това да си говорим за общото - как да направим така, че съжителството ни да ни носи ползи, а не само загуба на мозъчни клетки.   

Подобни поуки между другото могат да се направят и от друг спорен паметник - този до НДК. Той стои там като разложилото се минало, което обаче още не си е напълно отишло - руини от старото, които не можем да разрушим и съответно не можем да построим нищо ново. В България като че ли миналото никога не си отива, защото ние сами избираме да живеем в него. И за учудване ли е тогава, че толкова често ни се струва, че нямаме бъдеще?