Излизането на АБВ от властта няма да ускори съдебната реформа - нито ще увеличи усилията в тази посока на сегашната власт, нито изглежда да предлага алтернатива това да се случи. Оттеглянето на Георги Първанов и Румен Петков от коалицията няма да направи и борбата с корупцията по-реална и едва ли ще предложи стратегия как политиката и управлението на държавата да се върнат обратно на хората.

Лошата новина от тази седмица не е, че стабилността на кабинета е заплашена, а че започна предизборната кампания за президентските и парламентарните избори. Това ще има два по-важни ефекта.

Първият е бум на популизма, защото за късогледите политици това изглежда най-лесният начин да стигнат до избирателите. Това вече може да се види по единодушното приемане на първо четене в парламентарната комисия по регионална политика на законопроекта срещу бурките. Вторият ефект е, че мнозинствата в парламента ще се постигат много по-трудно - партиите ще са конкуренти и обединението ще изглежда неуместно.

Резултатът от това е, че дори и малкият ентусиазъм за реформи много трудно ще намира някаква реализация. Възможни ще са малки, тихи победи, като например тази за електронната идентичност, която беше приета тази седмица и отваря пътя към електронното правителство. Всичко по-голямо ще затъва в политическата шлака на надвисналите избори.

Неясният хоризонт на това управление също прави по-дългосрочните планове безсмислени. Дори и някой политик да иска да промени нещо, липсата на перспектива ще спре ентусиазма му още в началото. Какъв е смисълът да инвестираш време и усилия да задвижиш тромавата държавна машина, ако утре всичко ще спре?

Всичко това е логичен резултат от политиката през последните години. Дори и в управляващата коалиция обединението е не на базата на идеи, а по-скоро на интереси. Съответно разводът с АБВ сега е също такъв - водеща е късата политическа изгода за Първанов.

Хипотетичното обединение на левицата, за което се заговори тази седмица, също не изглежда да се движи толкова от някакви общи идеи, а по-скоро от конкретния интерес да се стигне до властта.

Всяка власт има сравнително кратък реформаторски прозорец, в който може да започне големите и важни промени в държавата. Той обикновено е в началото на всяко управление, когато желанието за промяна е по-силно от инерцията на статуквото. За тази власт прозорецът на реформите, изглежда, току-що окончателно се затвори.