Като Тръмп ли е Марешки?

Даниел Смилов Център за либерални стратегии

По-скоро е като Бареков. И Тръмп, и Марешки, и Бареков са части от по-общия феномен "нов популизъм". Характеристиките, които те споделят, са следните:

• - консервативно-националистическа идеология
  
  
  
  Абонирайте се за Капитал
  Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми
  - силно идеологическо противопоставяне на народ срещу "корумпиран" елит
  
  - партия или движение, организирани около една "харизматична" личност
  
  - медийно генерирана и развивана "харизма"
  
  
  
  
  - генезис от бизнеса – търговска марка, превърната в политическа.
  
  

Разликата между Тръмп и другите двама герои е в следното обаче. Марешки и Бареков са създадени с цел да бъдат патерица и бастун на по-голяма партия или поне да направят определено мнозинство невъзможно. По дефиниция "България без цензура" и "Воля" са маргинални феномени с второстепенна роля в политическата пиеса. Тръмп е много по-амбициозен не само в национален, но и в световен мащаб.

Негови аналози трябва да бъдат търсени сред партии, които се стремят да спечелят изборите, да доминират политическата сцена, да задават модел. Орбан в Унгария, а донякъде Борисов и дори Сакскобургготски са по-удачните паралели, макар че при последните двама консервативният национализъм беше по-приглушен. Същото може да се каже и за паралелите между Тръмп и Берлускони, който определено сложи началото на тази поредица от хибриди между партия, бизнес и медиа, но не беше радикален колкото американския си колега.

Недоверие с размери на епидемия

Защо такива хибриди се оказват успешни в политическата надпревара? На повърхността е липсата на доверие в партии и политици, което е с размерите на епидемия. Затова хора "извън политиката" стават потенциални политици. Те трябва да са медийно разпознаваеми или да разполагат с ресурси, за да станат бързо медийно разпознаваеми. Медийните магнати се оказват в много удобна позиция да се впуснат в политиката (Берлускони). Същото важи и за хора от големия бизнес с медиен опит или талант – и тук идват Тръмп, Бареков и Марешки. Балансът между пари, медиен опит и талант е различен при тримата, но в този коктейл явно съотношенията не са толкова важни.

"България без цензура" и "Воля" са с второстепенна роля - като патерици на по-голяма партия.

Втората причина за успеха на подобни политически хибриди е "износването" на традиционните политически идеологии на лявото и дясното. Социалдемокрацията по-специално е в сериозна криза, което измества идеологическата надпревара все по-надясно. В този смисъл не е изненада, че всяка следваща популистка вълна е все по-консервативна от предходната. Ако Берлускони и Сакскобургготски бяха доста в центъра, Орбан, Тръмп и Фараж са далеч по-националистически настроени от тях.

Партия ГЕРБ възникна като популистки проект около личността на Борисов и в самото си начало тя беше доста центристка. С течение на времето два процеса протичаха в нея. Първо, тя се опитваше да се "нормализира" като дясноцентристка, проевропейска партия. Второ, и сравнително отскоро, тя се опитва да се радикализира по образеца на "Фидес" в Унгария. Дали тези опити са сериозни, или просто става дума за сърфиране по "вълната" предстои да видим. Но отстраняването на много от проевропейските лица от листите и включването на някои отявлени орбанисти е ясен сигнал за някаква степен на радикализация.

Уникална партия- фирма

Уникалното в казуса "Марешки" е превръщането на неговата бизнес структура в партийна листа. Началникът на фирмата става и шеф на партията. Това би създало конституционни "неудобства". В крайна сметка депутатите не са обвързани с императивен мандат – те трябва да имат свободата да гласуват свободно в интерес на обществото. В партията фирма на Марешки свободното волеизявление по принцип може да завърши и с уволнение.

Превръщането на бизнес структура в партийна листа създава конституционни "неудобства".

Другото особено в проекта "Марешки" е добрата реклама на собствените му идеи. "Свалянето" на цените на горивата, пък било то и на няколко бензиностанции, е работещ нагледен пример за проблемите с монополите в България. Въпросът тук е дали е пример за решениена тези проблеми, или просто е форма на платена политическа реклама на дадена партия. Ако беше истинско решение, Марешки досега да беше станал милиардер. Ако съществува бизнес модел, при който той продава с печалба горива на цени, много по-ниски от останалите на пазара, Марешки би се превърнал скоро в монополист и би изместил другите.

Фактът, че това не се случва и не е на път да се случи, просто показва, че най-вероятно политикът бизнесмен продава на загуба. Което е всъщност платена реклама за неговата кампания. Ако влезе в парламента, той ще "избие" тази загуба било с държавната субсидия, било по други начини. Ако втората хипотеза е вярна, имаме особено преплитане на бизнес модели и политическа стратегия.

Каквато и да е ситуацията, основен въпрос, който партиите бизнеси повдигат, е с конфликтът на интереси. Когато влязат във властта, те често прокарват решения, които са изгодни за тях или техни партньори. Тръмп прие данъчни облекчения за свръхбогатите (т.е. за себе си). ДПС на власт означава привилегии, включително позиции в службите и съдебната власт, на корпоративно свързани лица. По същия начин Марешки се стреми да направи служителите си депутати и подкрепя проекти като "Белене", които ще са изгодни за определени лобита, но вероятно ще натоварят страната с безсмислени кредити.

"Свалянето" на цените на горивата е платената реклама за кампанията на Марешки.

И накрая, феноменът "Марешки" се чете по различни начини у нас и в САЩ. Когато "Ню Йорк таймс" излезе с материал, че в България има политик, говорещ като Тръмп, статията всъщност не е за Марешки, а за Тръмп. Внушението е, че в Америка се е случило нещо, характерно за не много развити демокрации като България. В България пък същият материал може да бъде прочетен като реклама на Марешки – той, видите ли, бил умален модел на Тръмп. И двата прочита на ситуацията са всъщност доста провинциални, като утешението ни е, че ставаме провинция в смисъла на Ню Йорк. Истината е, че и Тръмп, и Марешки, и Бареков, а и мнозина други са части от новия популизъм с консервативна окраска. Но единият е двигателят на този феномен, а другият е ароматизаторът, висящ от огледалото. Или най-много резервната туба за бензин.

Изцяло пазарна АЕЦ "Белене" е илюзия Цената за българския данъкоплатец ще е астрономична Георги Вулджев в анализ за ekip.bg Реализирането на мащабен ядреноенергиен проект, където и да било, на напълно пазарна основа в наши дни е почти невъзможно по технологични и икономически причини. Частните инвеститори в енергетиката обикновено избягват ядрените проекти, защото изграждането на една такава централа изисква първоначална инвестиция, много пъти по-скъпа от тази за изграждането на друг вид електроцентрала. Което води до това, че съответните държавни власти решават да "подпомогнат" подобни инвестиции по един или друг начин. Интересен факт е, че в десетилетията след зараждането на ядрената енергия като енергиен източник разходите за изграждането на ядрени централи не са паднали, а дори са се покачили. Първоначалните прогнози за крайните разходи за строителството и поддръжката на АЕЦ много често значително подценяват реалните. Подобни грешки в прогнозите имат много по-лоши финансови последици за инвеститорите в ядрени, отколкото в алтернативни електроцентрали - поради много по-високата първоначална инвестиция. Поради тези фактори било чрез субсидии, било чрез данъчни преференции ядрената енергетика навсякъде по света се ползва с някакъв вид силна държавна подкрепа. Където има силна държавна намеса, има и корупция, некачествени инвестиции и злоупотреби с парите на данъкоплатците – с подобни практики в България сме запознати твърде добре. Но дори да допуснем пълната липса на корупция и прахосването на финансов ресурс, разходите по проекта си остават колосални. Всички изчисления сочат, че само построяването на АЕЦ "Белене" ще струва над 20 млрд. лв. (по изчисления на ИПИ от 2011 г. проектът би струвал 11.66 млрд. евро), като това не включва бъдещите разходи за експлоатация на централата. Тези пари по всяка вероятност ще трябва да бъдат извадени от джоба на българския данъкоплатец, който вече на практика плати над 1 млрд. лв. "държавна помощ" към НЕК за закупуването на оборудването след арбитражното решение. Дори да бъде намерен частен инвеститор за "Белене", данъкоплатците пак ще понесат основна част от финансовата тежест, понеже по закон заместващите мощности и инфраструктурата, необходима за изграждането на една ядрена централа, де факто могат да се изградят само от държавата. Във всеки случай рестартирането на проекта за АЕЦ "Белене" със сигурност би оказало силно отрицателен ефект върху състоянието на държавния фиск, което, разбира се, ще излезе през носа на данъкоплатците, а не на политиците, които лобират за реализирането на проекта. Но дори абстрахирайки се от огромната цена на проекта и начина, по който той ще бъде финансиран, ключовият въпрос, който трябва да си зададем, е каква е въобще необходимостта от АЕЦ "Белене" и нуждае ли се българският енергиен пазар от още една атомна централа. Отговорът е категорично не.