Дааа, разбирам логиката "Такива са обществените настроения". Разбирам и аргумента "Той Бойко затова е на власт, а вие сте на кучето в г*за - защото знае да не рита срещу ръжен..."

НО... Ако преди почти двайсет години Костов беше разсъждавал по тази логика, България нямаше да е член на ЕС и НАТО. И днешният проблем изобщо нямаше да съществува, защото нямаше да стои въпросът за солидарност със западните партньори. Защото нямаше да имаме западни партньори...

В политиката има моменти на избор. Когато на едната везна е собствената ти популярност и рискът да попаднеш на кучето в г*за, а на другата са националните интереси и сигурността на поколенията след теб, рискът държавата и нацията, за които си поел отговорност, да попаднат... аре да не се повтарям. The darkest hour, такива работи.

И тук идва голямата разлика между политика и държавника, за която иначе е лесно да дъвчем думички. И нещо за Бойко - да знаеш, че народите не помнят тия, на които ръкопляскат. Ще ти забравят всички остроумни лафове, и всичките разбити "магистрали и естакади", и председателството с псевдоремонта на НДК, и него ще забравят. Ама шубето ти ще се помни, заедно с резултатите от него.

------------

"Помирителят"

Дипломацията – третата роля на премиера

От коментар на проф. Ивайло Дичев за "Дойче Веле"

Фотограф: Правителствена Служба

В трите си мандата Бойко Борисов ни се явява в три различни роли. В първия той беше вътрешен министър, ловеше престъпници и наказваше. Във втория го играеше министър на строителството, скромно сравняван със строителя хан Омуртаг. В сегашния трети той е преди всичко външен министър, загрижен за световните дела и леко дистанциран от дребнавите ни местни проблеми. Този трети ипостас на лидера непрекъснато се обсъжда и - ако трябва да сложим ръка на сърцето - буди одобрение и отляво и отдясно, и от власт и от опозиция.

Вземете акцента върху присъединяването на Западните Балкани, от които пиарите умело насочваха вниманието върху скъпата на сърцата ни Македония. Има ли нещо по-умилително от това да помогнеш на малкото братче, преглъщайки обидите? Ясно ни е, че България не може да направи много, за да убързи приемането на Скопие в ЕС. Церемониите са за това - да произвеждат консенсус.

Защо така малко говорим за много по-напредналата в преговорите Сърбия? Дали е защото тя ни е традиционен съперник в този регион? Как ще реагираме например на съвсем прясната заплаха от страна на Русия, че щяла да прелети със самолетите си нашата територия да помага на православните братя в Косово? ("Ще свали ли самолетите ни България?", подиграват се от Кремъл) Трудна тема, неподходяща за външната ни политика.

Ротационното председателство на ЕС поднесе прекрасна възможност да станем важни без да правим нищо особено. Е, като изключим смяната на плочките и измитането пред НДК, разбира се. Ротационен дюшеш: идва ти редът да си важен, да покажеш рози, кукери и туристически рекламни клипове.

Нещо подобно беше срещата във Варна между Ердоган и европейските лидери, домакинствана от г-н Борисов. Значението ѝ е, разбира се, голямо, защото хвърли мост между партньори, които се бяха докарали до там да не могат да си говорят. И все пак дайте да се замислим какво точно направи възможно това тъкмо ние да сме в ролята на неутралния терен? Дали не е това, че нямаме своя ясна и принципна политика по отношение на проблемите с Турция? Връщаме предполагаеми гюленисти, нямаме мнение за военната операция на Анкара в Сирия, не се изказваме по теми като човешки права, задържаме с години взаимосвързаните проблеми на тракийските бежанци и на прогонените при Възродителния процес.

Какво правим по случая Скрипал? Ами поснижаваме се. Трябва да сме солидарни със Запада, от който зависим. От друга страна зависим и от руски капитали, притискат ни електорално наши вътрешни проруски партии. Вижте дилемата: в едната посока имаме серията от руски агресии, които Москва цинично отрича – анексията на Крим, убийството на Литвиненко, свалянето на малайзийския пътнически самолет, обявеното от Путин предизборно ядрено превъоръжаване; от другата страна контрират с аргумента "а вие защо биете негрите" - изтъкват измамния повод за иракската война, нападението срещу Либия, мистериозно свързано с финансирането на президентската кампания на Саркози, липсата на доказателства по атентата срещу папата.

Всичко това са политически съображения, а не юридически. Въпросът е на кого вярваш и на чия страна заставаш, не какво точно казва някакъв съдия (впрочем не съществува глобално правосъдие, нали сме наясно).

----------

Геополитика

Най-големите външни заплахи за България са Русия и Турция

От коментар на Любен Обретенов за "Клуб Z"

Фотограф: Николай Дойчинов

Когато става въпрос за Турция, България е в ЕС. Когато обаче иде реч за Русия, България е мост между ЕС и Москва. Изказването на Реджеп Ердоган, че Кърджали е в душевните граници на Турция, е неприемливо. Няма проблем обаче ако Владимир Путин прибере Крим в реалните граници на Русия и санкциите по този повод трябва да бъдат свалени.

Това накратко е позицията на БСП за международното положение. Непоследователна, лицемерна и дори предателска спрямо най-важния национален български интерес - България да стане съставна част от демократична Европа, която е най-добрата ѝ защита срещу имперски претенции от североизток и югоизток.

Ако има нещо, на което БСП би трябвало да наложи вето, то трябва да е именно на това си двулично поведение. На "Позитано" 20 България има значение само дотолкова, доколкото страната ни би могла да свърши някаква работа за Русия. Да се залага на патриотизма на Нинова и компания, е безсмислено. БСП обаче трябва да престане с лицемерието си заради тяснопартийните си интереси. Докато оттам продължават да се държат така, те скоро власт няма да видят. ГЕРБ в момента е първа политическа сила с над 1 млн. гласа. До голяма степен това са дължи именно на изказването на Нинова за санкциите, както и на онова за демокрацията, която ни е отнела много.

Каква би трябвало да е българската позиция, е ясно на всеки нормален, разумен българин. Най-големите външни заплахи за България са Русия и Турция. Единственият начин да бъдем защитени от тях е като сме лоялни съюзници в ЕС и НАТО.

Неприятното е, че нормалните и разумни българи очевидно са малцинство сред т. нар. политически елит. Ако въобще ги има.

----------

В сянката на Държавна сигурност

Вербовчиците станаха новия български елит

От коментар на политолога Огнян Минчев в неговия фейсбук-профил

Фотограф: Анелия Николова

В България досиетата бяха отворени много късно. Зная, че е по-добре късно, отколкото никога. Но мисля, че разкриването на тази част от истината, която се оказа достъпна, понякога създава превратни представи за живота по време на комунизма сред поколенията, които имат привилегията да не познават тази епоха от българската история. По време на комунизма (след масовата съпротива от 40-те и 50-те години, сломена от репресиите на режима) останаха малцина тези, които се противопоставиха открито и съзнателно на болшевишката тирания. Тези хора платиха с живота си и те са наши национални герои - малцина на брой, но герои. Останалите се деляхме на властници - велможи на режима, подлеци - съзнателно творящи зло и унижение за другите в сътрудничество с режима, и хора, които търсиха допустимата за тях самите степен на компромис с режима, която им позволяваше да водят що годе приличен живот.

Законът за досиетата даде възможност да бъдат разкрити част от деянията на подлеците - сътрудници на режима и да бъдат осветени компромисите, направени с властта от голям брой хора, неможещи - и нежелаещи да влязат в малката група на съпротивляващите се герои. За съжаление, този закон има два големи недостатъка. Първият от тях е, че направените в съответствие с него разкрития не дават достатъчна възможност да бъдат разграничени подлеците от тези, които са направили компромис със съвестта си, но са се въздържали, или са правили минимално необходимото - или неизбежното в ущърб на други свои съграждани.

Вторият - и по-голям недостатък на закона се крие във факта, че той разкрива деянията на завербуваните от ДС, но пази както тайната, така и легитимността на вербовчиците, на тъмничарите на милиони човешки души, на палачите на човешкото достойнство от онази епоха. Вербовчиците и техните наследници са новия стар български елит - стопански, политически, културен... Те пречиха на отварянето на досиетата в продължение на 15 години, защото трябваше да използват оказалата се срамна тайна на сътрудничество с ДС за да инфилтрират "своите хора" в институциите и общностите на българското посткомунистическо общество. Когато тази вторична употреба на завербуваните - вече след края на комунизма - изтощи полезния си за веврбовчиците потенциал, те самите решиха да отворят досиетата.

Не отричам ни най-малко ползата за обществото от това макар и закъсняло отваряне на досиетата. Но не съм сляп за да не видя и ползата за самите вербовчици. Те получиха възможността да унижат още веднъж своите жертви - не само подлеците и "самоинициативниците", но и тези, които са направили компромис, за да могат да водят що годе нормален живот. Комунизмът беше зло, обещаващо да остане безкрайно, във всеки случай - много по-дълго, отколкото собствения ни живот.