Да, системата ги убива. И не само тях

След месеци на упорито недоволство, властта чу хората с увреждания. Изплашен от надигащата се лавина от протести в цялата страна, премиерът взе проблема на ръчно управление. И сравнително бързо установи истинския проблем: "Има много агенции, много организации, много министерства, много неправителствени организации, много пари и на финала има протест", обобщи Борисов.

Истината е, че и в тази система проблемите се трупат с години, има злоупотреби, координацията между отделните институции куца. Администрацията... ами тя работи като всяка администрация, която не се наблюдава изкъсо – вживява се в ролята на последна инстанция и от мързел или защото не е в настроение, често не прави нищо. В резултат, системата, създадена уж да помага на хората с увреждания, всъщност наистина бавно ги убива.


А това са над половин милион души, всеки със своя история и над 2.5 млрд. лв. публични средства, които, оказва се, не достигат. В същото време част от тези хора просто искат малко по-човешко отношение или пък правото да могат да бъдат нормални – да излизат, да учат, да работят.

От тази история има два извода - един добър и един лош. През последните години повечето хора в България търсят решения на проблемите си индивидуално. Организирането на сравнително голяма група, която да се бори за общия си интерес, е изключително рядко. Протестите на хората с увреждания показаха, че когато имаш справедлива цел и полагаш последователни усилия, в крайна сметка ще спечелиш своята битка.

Лошата новина е, че решаването на проблемите по този начин - когато те станат толкова големи, че да предизвикат масово недоволство, не е устойчиво. През последните вече над десет години в държавата не е проведена нито една сериозна реформа. През това време проблемите се натрупаха, пораснаха и създадоха десетки огнища на напрежение. И сега трябва политическа енергия за дълбоки промени на много системи. Алтернативата е каскада от протести. Сега бяха хората с увреждания, през септември ще са следващите.