Зад една техническа наглед тема като пенсиите надничат въпросите за отношението между поколенията и за доверието в стабилността на света, в който живеем. Пенсионната система е пред тежка криза не само у нас. Световният икономически форум преди две години излезе с изследване, според което, пенсионната "адска машина" цъка неумолимо: през 2050 дефицитът на шест от най-големите икономики (САЩ, Китай, Индия, Холандия, Канада, Япония) щял да бъде 400 трилиона долара, т.е. четири пъти повече от цялата днешна световна икономика. Катастрофата, която се очертава, може би отстъпва само на онова, което ни готвят климатичните промени.

У нас проблемът отдавна се дискутира; все по-ясно ни става, че по идеологически причини се отказваме от единственото решение, а именно стимулирането на имиграция на подходящи населения, готови да работят и да раждат деца. В Япония също не искат мигранти, но там поне разчитат на роботи, каквито тук май скоро няма да се появят.

Но темата на деня са частните форми на застраховане от така наречения втори стълб, които трябваше да подпрат уж обреченото държавно осигуряване. Всички разбраха разликата между солидарната система, при която държавата взима вноски и после дава пенсии, като преразпределя към най-необлагодетелстваните; както и либералния модел тип "щурец и мравка", въведен с това "допълнително" осигуряване: при него всеки получава това, което сам си е спестил, т.е. богатите и предвидливите - повече, бедните и безгрижните – по-малко, може и нищо.

Пенсионното осигуряване (въведено първо от Бисмарк през 1889 год.) не освобождава старите; то отървава младите от моралния дълг да се грижат за родителите си - могат значи да си вдигнат чукалата и да си търсят щастието в модернизиращия се мобилен свят. Целта е всяко поколение да получи някаква сигурност и да се отърве от зависимост. Резките промени обаче поставят тази сигурност под все по-голям натиск. Държавата, гарант на солидарния модел, се оказа нещо доста ефимерно, особено по периферията на развития свят: който е взимал пенсии през 90-те, ще разбере какво искам да кажа. Тогава, в еуфорията на глобализацията, либералният модел изглеждаше далеч по-сигурен. Та не бяха ли американските пенсионни фондове най-сигурният инвеститор?

Замислете се за това колко бързо взеха да се разклащат устоите на света ни. За баба ми и дядо ми все още беше очевидно, че трябва да инвестираш в децата си, които ще те гледат на старини. След това се появи всемогъщата държава – у нас комунистическа, в Европа - социална. Тя обещаваше да решава всичките си проблеми на принципа на растежа – все повече производство, все повее хора, които да внасят в пенсионната система. Разклати се държавата, взехме да не вярваме в безспирния растеж. Дойдоха фондовете, борсите, икономическата лотария. Ама там има цикли, ту се печели, ту се губи и вярата в стабилността на света съвсем залинява.

Българската средна класа, която няма достатъчно пари и умения, за да играе по борсите, е в ужас от това, че няма опора, за която да се хване. Купува жилища като най-сигурна инвестиция, но вече няколко пъти този пазар се срива, а и никой не знае какви ще са цените в обезлюдяващите се градове, каквито са половината в България. Лихви банките не дават, пенсионните фондове не печелят, златото го крадат...

Усещане за сигурност и житейска перспектива може да дойде, ако сме уверени, че в обществото ни има справедливост, грижа, разум – но при сегашното ожесточаване на егоизма подобни неща май звучат все по-екзотично.

------

Работна сила

България е неатрактивна за квалифицирани служители

От коментар на Явор Алексиев за седмичния бюлетин на ИПИ

Фотограф: Надежда Чипева

Недостигът на труд в българската икономика има както количествени (брой хора), така и качествени измерения (липса на необходимите умения в наличната работна сила). Доколкото количественият недостиг е пряко следствие от демографските процеси и ръста на икономиката, той може най-бързо и ефективно да бъде адресиран чрез повишаване на икономическата активност на населението и чрез привличане на чуждестранни работници (основно от страни извън ЕС).

За съжаление България не е позиционирана като атрактивна дестинация за по-високо квалифицирани специалисти, което прави качественият недостиг (или недостигът на умения) по-труден за адресиране чрез промени в миграционната политика. На тази карта могат да заложат страни като Германия, Холандия, Великобритания (доскоро) и други икономики, с чиито нива на заплащане и условия за работа и реализация е трудно да се мерим. В групата на трудните за привличане чуждестранни работници у нас влизат не само висококвалифицираните, но и средните специалисти, които са и едни от най-изявените "жертви" на образователната политика на страната ни и в частност баснословната липса на връзка между бизнеса и училищата.

Благоприятното развитие на трудовите пазари извежда на преден план един от основните проблеми, с които икономиката се сблъсква в състояние, което спокойно може да определим като "почти пълна заетост" - несъответствието в уменията. Това несъответствие стават особено осезаемо, именно когато недостигът на работна ръка достигне нива, каквито наблюдаваме в момента в България, а и в голяма част от останалите страни членки на ЕС. По данни на Евростат относителният дял на българските индустриални предприятия, които определят липсата на подходящ труд като пречка пред разширяването на производството, достига рекордните 44% през второто тримесечие на 2018 г. при средно 19,3% за ЕС.

Решенията на този проблем почти винаги минават през образователната система. Преструктурирането на направленията в родното професионално образование и повишаването на привлекателността му обаче става бавно, а неговият дуален елемент е все още на фаза "пилотни проекти". В същото време тихо протичащата промяна в структурата на наетите в преработващата промишленост подсказва накъде трябва да се насочат усилията. Някои "традиционни" производства, характеризиращи се със сравнително ниска добавена стойност (като производството на облекло), постепенно губят наети лица за сметка на по-перспективни сектори като производството на части за коли. Тази тенденция вече започва да оказва влияние и върху средното заплащане в преработващата промишленост, което на годишна база расте по-бързо от средното за страната през 10 от последните 12 тримесечия, за които има данни.

В много от тези сектори, страната ни се радва на чуждестранен инвестиционен интерес, който обаче не може да бъда посрещнат с подготвени кадри. Това забавя общия икономически растеж, пречи на по-нататъшното интегриране на индустрията ни в международните вериги на предлагането и съответно ограничава възможностите за разкриване на по-високоплатени работни места.

----------

Концептуално

Произвол, сила и диващина трансформират нашата епоха

От коментар на Юлия Иванчева за "Дневник"

Фотограф: Велко Ангелов

Всеки следобед, точно в пет, хер Имануел Кант, философ-домошар, излиза на разходка. Неизменно, като изгрева, той преминава един и същ маршрут, по едно и също време, независимо дали вали дъжд или пече жарко слънце.

Защо Кант прави това? Най-великият философ на Новото време демонстрира нещо, което днес сме длъжни да си припомним и ние: "Нужно е човек да е последователен и подреден в живота си, за да може да е страстен в работата си и прозорлив в мислите си", казва той. И налага върху самия себе си желязна дисциплина, безкомпромисна подредба на живота.

В трите си фундаментални и трудноразбираеми книги, Кант изгражда подредба, описваща света ни. Разработва философска система, която разделя морала от религията, поставя човека в центъра на нещата и разума – в центъра на човешките дела. На тази основа стига до извода, че всички хора са равни по достойнство и на всички е дължимо равно признание на това достойнство. Изгражда и либерална политическа теория, която включва върховенство на правото и предвижда както ООН и ЕС, така и съвременните човешки права.

Резултатът е, че имаме права, които би трябвало да се пазят от държавите, съдилищата и международното право. Свободни сме – никой няма господар. И, за разлика от предишни времена, живеем в относителен мир. Все неща, които днес са поставени под заплаха. От различни точки на света, включително и в България, се чуват все по-силни гласове атакуващи или поставящи под съмнение човешките права, правовата държава, Европейския съюз и т.н.

Равенство ли?

Жените трябва да раждат и да отглеждат деца, за да бъдат истински жени – поне според българския Конституционен съд. По повод мъжете не казва нищо, следователно – оставя ги свободни да избират какво да правят. Но е добре да не участват в София Прайд, поне ако се съди по истеричните реакции към събитието, продължващи вече 10 години.

Свобода ли?

Въпреки че, законът позволява свободното къмпингуване, трима ресорни министри - на туризма (Николина Ангелкова) на екологията (Нено Димов) и вицепремиера Валери Симеонов, обявиха, че основен проблем за крайбрежието и това лято ще останат къмпингуващите. И се захванаха да узаконят забрана за палатки и хавлии върху дюни.

Права ли?

Съвсем скоро Николай Проданов (зам. министър на правосъдието) призна, че бившият кмет на "Младост" Десислава Иванчева е била поставена в "по-тежки условия от необходимото" при конвоирането й до болница, но "между двата стандарта" – на Конвенцията за защита правата на човека и "материално-финансовият" – има "сериозно несъответствие". Тоест, когато не ни достигат средства и/или служители няма да спазваме правата ви.

Мир ли?

Мирът се крепи на международното право, построено върху трудовете на Кант. А днешната мода е това право да бъде подигравано и подритвано. На мода се връща силата – силата да нахлуеш в чужда държава (както Русия направи с Грузия преди 10 години) или да си вземеш парче от нея (както Русия направи с Крим преди четири години). Или: силата да бомбардираш някого, който не ти харесва, с което най-известни са САЩ.

Разум ли?

Вместо, както е при Кант, разумът да е в центъра на човешките дела, днес ни се предлага да го изоставим, в полза на сляпа вяра, суеверия и на някакви крайно примитивни форми на религиозност. Например, да ръсим пътищата със захар (както направи кмета на Нова Загора преди 3 години), вместо да разследваме сигналите на Николай Колев – Босия.

Човек ли?

Кант поставя индивида в центъра на всички обществени структури. Днес ни се натрапва да изоставим идентификацията си на личности, за да станем част от нечие племе – да бъдем "националисти", "православни" или поне да не сме "джендъри". Това, разбира се, е подготовка за бъдещо сблъскване на тези племена, защото принадлежността към едно племе задължително означава да мразиш всички други племена.

Дисциплина ли?

Алчността, въведена в последните 30-тина години едва ли не като основна човешка добродетел, разрушава всяка дисциплина, тъй като премахва всички ограничения. Там, където отсъства дисциплината на културата, инстинктите надделяват и силата замества правото като основен регулатор на човешките отношения.

Това обяснява днешния натиск срещу културата. Има хора, не само в България, които искат да налагат своята сила върху останалите. Някои от тези хора живеят в заблудата, че ако управляваш със сила, постигаш ред и стабилност. Но силата, отвързана от дисциплината на културата (и на произтичащото от нея право) води единствено до произвол. А произволът води не до ред, а до хаос, в който всеки си мери силата. И винаги ще се намери някой по-силен от теб.

Всичко това са все предвестници, че нашата епоха се готви да се трансформира. Проблемът днес е, че наблюдаваме целенасочени действия за подмяната на самата култура с не-култура. На мястото на самодисциплината и внимателната подредба, която виждаме у Кант, да се постави произвол,сила и диващина.